Етрополе, Правец, Луковит - манастири, водопади и още
Публикувано на 12 април, 2016
Уговорката от тяхна страна се е развила стегнато :) Той: - Събота и неделя да ходим? Тя: - Къде да ходим? Той: - С Иван да ходим. Тя: - Ами да ходим. Прогнозите за времето естествено обещаваха дъждовни апокалипсиси и наводнения, както се случва всеки път когато се съберем. Моята събота започна така в 5:30 рано сутринта:
Предната вечер бях поел една отровна комбинация от бири със сладолед и тази сутрин стомаха ми беше в деликатно положение. Страх ме беше да кихна, дето се вика, да не оцапам колата :) Но слава богу нещата се нормализираха и успях да се насладя качествено на пътешествието.
7 часа се събрахме в Карлово, а в 8 вече порихме дупките на прохода на Горно Камарци. Положението там е плачевно - асфалтът е като след ожесточена бомбардировка. Но за щастие проблемният участък не беше повече от 4-5 км (Ситроена е машина! :) ) и след малко се изкатерихме до магистрала Хемус. Една бърза отбивка за запаси до Ботевград и скоро бяхме в село Скравена, където кацнахме на първия манастир.
Скравенският манастир не ми се стори нищо особено и не знам поради каква причина е част от 100-те национални туристически обекта. В двора има величествен 5-вековен дъб. Разперил е клони над църквата както майка квачка разперва крила над пиленцата. Две малки кутрета се правят на смели в присъствието на възрастния човечец, който наглежда манастира.
Газ в обратна посока към Правешкия манастир. За половин час стигнахме до там - програмата беше стегната.
"Св. Теодор Тирон" ми се стори по-угоден манастир. Обширни зелени площи, варосани и измазани постройки. От там тръгва екопътека към Правец, но нямахме време да отразим едно такова отклонение.
Обратно към главния път и го пресякохме напречно към село Калугерово с Чекотинския манастир. Пътят до там беше крив, но относително здрав - взехме го за 40 минути. Шосето се виеше по дерета и долини, където дори и радио сигнала не стигаше. По единствената програма която ловяхме хващахме прогнозата за времето - краткотрайни следобедни превалявания, които леко ни притесняваха.
"Свети Архангел Михаил" датира от края на 12-ти век. Бил е разрушаван и съграждан, опожаряван и реставриран през историята. Текущо в него са налети доста ресурси. Постройките блестят и дъхат на грим и пудра.
В двора на манастира има аязмо и китно водопадче. Водният скок е малък, но мястото е облагородено.
От манастира лъха леко на комерс (можете да си купите мед, яйца и дрънкулки), но се вижда и труда, който е хвърлен по поддръжката му.
Тук срещнахме едно от най-младите попчета, които съм виждал и завързахме разговор. Разочарова ни че пътят нагоре от Калугерово става черен и непроходим. Това беше много жалко, понеже ни чакаше една отсечка от 15 км, която заобиколно излизаше към сто километра. Нооо... не ми се занимаваше пак с унищожени гуми по средата на нищото. Калугерово - Видраре - магистрала Хемус ни отне към половин час. Кефихме се около 3 минути на магистрален път, когато той неочаквано свърши. Златна Панега - Роман. Отново лунен пейзаж по пътя. Ако има застрахователи в региона, сигурно ще са постоянно разорени заради асфалта около Роман. Дупките в асфалта имат семейства и поколения, а някои са толкова стари и дълбоки, че по концентричните им кръгове може да проследите историята на асфалта сигурно чак до римско време...
Векове по-късно - към 12:30 - се дотъркаляхме до Струпецкия манастир.
"Свети Пророк Илия" съществува от около 16-ти век и е разположен в живописната долина на река Искър. Има разгърната зелена площ, където се гонихме с катерички. Украсена чешма с четири чучура освежава чардака. Съхранена е старата еднокорабна църква, която ни връща назад във времето с древните си стенописи.
Новата църква е абсолютен контраст със свежите бои и лакирани повърхности.
Струпецкият манастир носи автентичен дух и е пример как нещата изглеждат по-добре когато не са направени с излишно много пари.
Газ към Долна Бешовица, където трябваше да намерим последния манастир за деня. Намираше се близо до град Роман. Хванахме още няколко прогнози по радиото и всичките се объркваха какво точно ще се случва днес - лек дъждец или първокласен потоп.
В Долна Бешовица няма табели за манастир. Няма и манастир. Всъщност ако не беше GPS-а и подготовката на Мартин, надали би ми минало през акъла че в района има нещо от тази класа. След селото хванахме един черен път нагоре. Той цепи 5 км през зелените поля, но малко преди края работата стана сериозна - оставихме френския всъдеход и продължихме пеша. Добре че го сторихме - след малко пътя се превърна в коловози, дълбоки по половин метър :)
В интернет се намират снимки на Долнобешовишкия манастир, които показват няколко западнали сгради. В действителност останките от манастира са превзети от джунглата. Обитаемите сгради са рухнали, пътеките са обвити в дебел килим от коприва и лиани. Чимшири и люляци са подивели и излезли от контрол.
Единствено старата църква се държи до някаква степен. Преди 10 години са правени опити за реставрация, и единствено яката монтажна пяна крепи стените да не рухнат.
Разходката из разградения двор обвит в гъст храсталак напомня на приключенията на Индиана Джоунс в камбоджанските джунгли. Шипките са по-високи от мен и в тях може да се крият цели изчезнали цивилизации...
Абсолютна дивотия за ценители, до която се радвам че успях да се докосна. Може би сме едни от последните хора, които виждат тези вековни останки. Хората със средствата нямат интерес за бъдещи реставрации. А тези с интерес, нямат средства. Още няколко години и мястото ще изчезне от картите.
Поредица от далечни тътени, които приближаваха към нас ни изтръгна от прегръдката на историята. Прогнозите, които цял ден ни висяха като брадва на шия, вече ставаха реалност. Първите капки ни дадоха "пълен назад", а до колата имаше не малко разстояние.
Излязохме от гората и в близкото дере се виждаше тази водна пелена:
Облаците изсипваха ниагарски водопади върху близките села и заплашително се движеха в нашата посока. А ние точно на време стигнахме колата и се скрихме - след две минути ниагарския водопад се стовари отгоре ни. За щастие бурята премина толкова бързо, колкото и дойде, и ние продължихме по нашия план.
Пътят от Роман към Кунино се движеше около река Искър. Живописни полета, интересни хидро-съоръжения и скални образования. Асфалтът след Кунино се намира в умопомрачително състояние. Там идват от NASA да си тестват ходовата част на марскианските роботи :)
Около село Реселец има каньони и скални образования - Купените, Калето - обикаля ги екопътека. Но не знаехме от къде се тръгва. А времето беше напреднало, така че ги прескочихме директно към черешеката на тортата. Реселешкият скок е водопад, който се намира на 200 метра от пътя в посока Бресте. Но за него няма да видите табели или обозначения. Ако не знаете какво търсите, няма начин случайно да се натъкнете на водопада.
Височината на скока е колкото триетажна сграда. Водата пада като тризъбеца на цар Тритон, а отзад меката скала се е свлякла в широка ниша.
Пътеката обикаля водопада отвсякъде и минава под надвисналата скална козирка.
Магическо място! Още веднъж ми беше доказано че България е пълна с непознати феномени, които могат да сложат в малкия си джоб комерсиални обекти от световно ниво.
Почерпихме вдъхновение от природата. Някои от не-шофьорите почерпиха и течно вдъхновение от хмела :) Но над главите ни все още висяха тежки черни облаци, а часът минаваше 16:30. Единият план за вечерта беше да спим някъде наоколо, но за предпочитане - със закътано място за мохабета. Тук такова нямаше. Но пък с Мартин си рекохме - Луковит е съвсем на близко. Айде да спим на Златната панега! Бях ходил там преди три години и тогава тотално се влюбих в мястото. Имаше доста подходящи точки за бивак, така че - речено сторено - там щяхме да бъдем.
17:30 с последните слънчеви лъчи се добрахме до първата беседка. Там пък имаше голяма компания хора, но следващата беше изцяло наша.
Последва експресно разпъване на бивачния инвентар.
Предния път тук имаше и змийчета, и паяци-водобегачи, но този път срещнахме само тази свекърва :)
А за вечерта какво да ви кажа - мохабет, седемнайсет ястия, салати и разядки, шпаги в стил "отмъщението на месаря" и още благини :)
Бяхме скапани от близо 350 км тежък път и рано се трупясахме да спим. През ноща отново ни застигнаха радио прогнозите и заваля. Да се събудиш в 3 през ноща, капките да барабанят на две педи от теб... да усещаш как ромоленето изсмуква изтощението и да се размазваш от кеф в удобния хамак... Елементарните благини в живота, които ме зареждат за дни напред.
Към 7 часа сутринта дъжда понамаля, давайки ни един благосклонен прозорец да вдигнем панаира. Направихме една разходка до края на пътеката, определено имаше какво да се види.
Дървени тераси се виеха по поречието на най-синьо-зелената река, която съм виждал. Водната повърхност беше огледална без нито една вълничка.
В скалните пукнатини се виждаха изкрящи извори, вливащи води в реката. Разгледахме къса пещера и без да искаме смутихме колония прилепи. Звукът от крилата им беше изкривен от странната акустика на скалата и наподобяваше гръмотевичен тътен.
В края на екопътеката се намира мохабетчийница, където може да се вдигнат големи разпивки. Огромни чевермета, заслони със стаи и маси, покриви и тераси...
Интересен беше тюркоазено-синият карстов извор в мазето на постройката.
Защо се хваща тази вода, къде отива? Интересно ще ми е да разбера.
Геопарк "Искър-Панега" си остава в топ 5 на класацията на зрелищните места за мен.
Планът за днес беше да се завъртим около Етрополе и да се прибираме. Времето беше смарангясано - вееха се ниски мъгли, които лижеха по-високите баири. Много фотогенични, и много мокри :)
Етрополският манастир "Света Троица" е бил най-значимият културен център в българските земи през 16-17-ти век. Тук е възникнала едноименната калиграфско-художествена школа.
Освен с просветна дейност, мястото се свързвва и с революционна. Васил Левски е имал скривалище в манастира.
В днешно време местността е доста европеизирана с фондове и тертипи. Църквата е пребоядисана в нов цвят. Наоколо са разхвърляни шезлонзи и детски площадки.
За мен по-интересен беше водопада "Варовитец", намиращ се точно зад оградата на манастира. Китна пътечка се вие отзад и надолу, около воден пад широк колкото футболно игрище.
Целия водопад не може да бъде обхванат с един поглед. Нужна е цяла разходка, за да се обходи :) Освен на пишман туристите, водопадът беше и любимо място на семейство дъждовници.
От местността тръгва пътека към хижа Стражата. В началото ѝ, недалече от водопада, се намира и самия му извор.
Газ към последната дестинация за разходката - водопада "Вранята вода" до село Ямна. Селото може да се прекръсти на "Яма", понеже дупките.... дууупкииитеееееее! Страшна работа, но пристигнахме нормално. От чешмата до моста на завоя в село Ямна тръгва нагоре стръмна и необозначена пътека. Алтернативен маршрут е друга пътека - около 500 метра назад по пътя. След дъждовете вчера и днес пътеката беше обилно кална и много хлъзгава. Наклонът беше такъв, че на всеки три крачки се смъквах една надолу. Виках си че в това време сигурно Вранята вода шурти като невидяла... а то се оказа че напротив - водопада представлява една тънка и бледа черта.
Това не си струваше един час хлъзгане в калта, ама кой да ти знае... Рисковете на живото предаване :)
Време беше да се прибираме. Не ми се връщаше през Горно Камарци - всички дупки щяха да са скрити под локви. Арабаконакът се изключваше от маршрута по същата причина. За това заложих на малко по-обиколния, но сигурен вариант - надбалканския път, Троян и Беклемето. След Троян спряхме за 2 минути да видим римската крепост "Состра".
Тя е охранявала главния римски път от Пловдив за Дунавската равнина, който е минавал от тук. По средата на крепостта в момента минава жп-линия и до нея има разписание на влаковете :)
На Беклемето хапнахме по една супа, а от горе ни се откри страшна гледка. Нас два дни ни беше прал як дъжд в северна България, но всичко това е било спряно от билото. От южната страна е пекло яко слънце, а точно в този момент хищните мъглици пробиваха с нас, пълзейки надолу към Пловдив.
А над Пловдив се разрази този воден апокалипсис:
Добър завършек на едни 700 км път :) Мислех да завърша този пост с един размисъл за "северо-ЗАПАДНАЛА България", но реших че въобще няма да е в тон. Унищожената инфраструктура и тоталния недоимък на хората там са голям фактор, но останах с положително общо впечатление. Големи красоти и природни дадености. За два дни едвам се докоснахме до повърхността на нещата. Каньони, карстови извори, гигантски пещери-рекордьорки, буйни ручеи и царствени реки... С всяко ново ходене се намира по нещо ново и уникално :)Архив
- 2023
+ 2022
+ 2021
+ 2020
+ 2019
+ 2018
+ 2017
+ 2016
+ 2015
+ 2014
+ 2013
+ 2012
+ 2011
+ 2008