Дивият Северозапад
Публикувано на 18 април, 2016
Минахме през 10 манастира, пещера, кале и един природен феномен. Тук е момента да отбележа, че ако някой си мисли (заради предната и тази публикация), че аз съм ревностен християнин - в дълбока грешка е! :) За мен религията е едно пълнене на гуши, подигравка с народа и масова самозаблуда. Но манастирите обикновено са айляшки местенца - сянка и спокойствие, скари, бири... с две думи - местенца, в които бих се напил. За това в този пост ще сложа моята оценка в брой бири (от 1 до 5) според това колко пивко е даденото място :) Ако държите на исторически особености, епархии, стенописи и светци - тези неща за засегнати доста подробно в блога на Мартин. Съботата почва в 5 часа с чифт прекрасни принцеси със салам и кашкавал. Времето е чисто, прогнозите са за 30-градусови горещини. Някои хора биха нарекли това време "хубаво за разходка", аз го бих нарекъл "скучна мор и жега" :) Събирам Мартин и Катя и драсваме по добре познатия ни подбалкански път. Този път не пресичаме балкана на Горно Камарци - все още сънувам кошмари от лунния пейзаж от предния път. Минаваме през Арабаконашкия проход, който не е в много по-добро състояние. Инфраструктурата е занемарена, все едно Северна България е съвсем отделно княжество, което не трябва да има никаква нормална връзка с южната част на страната... Дупки, свлачища и храсталаци, свалящи боята на ситроена. Бяхме подлъгали едно БМВ, което се влачеше мъчно зад нас и старателно заобикаляше всяка дупка. Черешката на тортата беше, когато отбихме за пиш-пауза по средата на нищото (30 км без обхват), и младежта от БМВ-то също спря - да ни пита "аве, това ли е пътя за Ботевград?" :D Не е за Ботевград, за Рио де Жанейро е! :D А вие какво правите по средата на нищото без идея къде отивате? :D След един милион години - към 9:30 сме на първата точка от чек-листа - Градешкия манастир. Започваме от там, където свършихме предния път.
Манастирът има работно време. Всеки ден между 9 и 12 предиобед и 16-19 следобед. Нямам идея на какво е основано това, но слуховете са че манастирът е почивна база на АЕЦ Козлодуй. Стаите за настаняване са номерирани като "апартаменти".
Дворът е сенчест и е разцепен на две от канал за олимпийско надплуване на рибки.
В ъгъла има майсторска чешма, датирана от 1974 г. Манастирската постройка цялата е в чардаци, някои от които бяха заети.
Църквата е заключена, а по тавана ѝ е избуяла трева.
Мястото имаше леко неприветливо излъчване и бих му дал 2 от 5 бири: 
Газ към следващото място. Въртим между Монтанските села и набиваме километри. По пътя в село Владимирово мимолетно съзираме уникална древна църква и спираме за момент. Находката е интересна и занемарена.
Търсим манастира в Расово. Китно селце е - подреден център, клюкарски кафенета и магазини. Снабдихме се с бири за довечера. Манастирът се оказа един двор в самото село - заключен. Лъскава църква, окосена поляна. Гръб с гръб с околните къщи. Давам му също само 1 бира: за това че не е нищо особено.
Продължаваме към Брусарци, което е съвсем наблизо. "Наблизо" в Северна България означава само около 750 дупки по-нататък. Когато пътят става съмнителен се спешаваме и прегазваме последния километър пеша. Манастирът отдавна е разграден и унищожен. През 2011-та е започнала реставрация, която е завършила през 2015-та и е съградила... 2 порти по средата на поляната. Има една варосана църква, забелязваща се от километри - това е всичко, което може да се нарече "манастир" там.
Различават се няколко павирани алеи, които вече са обрасли в треволяци. На мястото на едновремешните постройки има ниски храсталаци - природата работи. Няма как да дам повече от 1 бира тук: - няма къде да се седне, чешмата е унищожена, сянка почти няма.
Продължаваме с нашето лавиране из лабиринта на Ломските села в търсене на Добридолския манастир. Тук в Дреновец ударихме на голям камък. Подлъгани по GPS-а, чиито показания съвпадаха с мнението на един тракторист, карахме 10 км абсолютен офроуд през ниви и поля! :) Имаше напред с връщане назад. Втори жокер от чичката, който ни се очуди на хъса и проходимостта на ситроена. Пак напред и пак назад, докато разберем точно през чия нива трябва да минем. Поуката - не питайте трактористи за пътя :) Оказа се че за манастира има асфалтов достъп от близкото село, но това го научихме по сложния начин :)
Добридолския манастир има леко вехто излъчване. Пейки и стобори са боядисани в синьо, което сигурно датира от първото идване на СДС на власт. Но дворът е поддържан, а тревата се коси.
Тук изненадващо получавам SMS че роумингът ще ми струва по 5.90 лв на ден. Телефонът се вързал на румънския водафон и отказва да намери никакъв мтел...
В двора има бетонно езерце със златни рибки, а отстрани гладно ги гледат няколко грозда жаби.
300-годишен "летен" дъб ни пази от почти летните жеги, разперил короната си с площ като за цяло футболно игрище. Наблизо се намира китния параклис "Св. Козма и Дамян" с чешмичка.
Вътрешността на църквата беше странна - бели варосани стени, няма стенописи и никаква миризма на восък и тамян. Все едно беше тепърва излязла от печатницата за църкви и чакаше да бъде разработена.
Хареса ми мястото и се чудя дали да му дам 2 или 3 бири в класацията. На фона на масивния офроуд, това беше първата приятна изненада за деня, така че от мен да мине:
Врътнахме покрай Дунава и заредих гориво на единствената бензиностанция на десетки километри околовръст - в Арчар. Следващата стъпка - Изворския манастир.
Тук са заиграли парите и манастирът в момента поема известна доза козметика. Дограми, ковани огради...
Църквата си мирише на църква. Вътре са се настанили няколко семейства лястовички и леко са пооцапали интериора...
Манастирът е сравнително тесен и схлупен. С новите ремонти ще заприлича на вила с църква. Не видях чевермета, не чух приятен ромон на водица. От мен получава само 1 бира:
Продължаваме нашия слалом през Видинските села. Часът минаваше 15 следобяд, а ние сме си поставили доста смела финална цел - Раковишкия манастир, отстоящ на метри от сръбската граница :) Вече почвахме да се оглеждаме и за място за бивак, понеже нямахме набелязано такова.
Раковишкия манастир е потънал под зеления балдахин на няколко върби. Старата църква е вкопана в земята, а тесният ѝ вход ме кара да гълтам шкембето. Но древните стенописи вътре си струваха зора.
Тук се е намирал първия български педагогически институт, чиято слава обаче отдавна е залязла, ако съдя по правописната грешка на самата табела...
Сянката, откъснатостта от цивилизацията, древната църква - хареса ми този манастир, но заради теснотията вътре бих му дал само 3 бири:
Бяхме харесали едни беседки по пътя насам. Времето вече преваляше, а слънцето се беше търкулило надолу и аха-аха да падне под хоризонта. Времето за бивак идваше и заминаваше. Но какво не ни харесаха онези беседки... ние сме свикнали на родопските луксозни крайпътни мохабет-комплекси. Та врътнахме се и продължихме да търсим нашето място, макар и да не ни оставаше много дневна светлина пред нас. Сега като се замисля сме били изморени и капризни, понеже за 500-те изминати километри от целия ден не намерихме нито една крайпътна беседка. Какво ни караше да мислим че в последния момент ще намерим... вероятно умората, падането на кръвната захар и жизнени показатели си играеха с мозъците ни :)
От там врътнахме час и нещо планински пейзаж, отхвърлихме още 1-2 кандидат-местенца (да спим до село Вещица? ама истинското село Вещица? Никога! :) ) и за капак ни спира гранична полиция :) Прехвърляхме и отхвърляхме къмпинзи и поляни. Вече съвсем се бяхме отчаяли, когато около Белоградчик на един завой случихме на чешма. Теренът - интересен! 45-градусов наклон, паднала отрязана бреза, която беше идеална да направим малък пожар. Чешмата течеше, бирата беше инсталирана да се охлажда под нея, а ние - кой вдига палатка, кой цепи дърва, кой бели наденици :)
Ставането естествено беше рано. Птиците ни събудиха към 5, а бръмбъзъците се активизираха към 6. Последно излежаване до към 7, когато изгревът отиваше към пускане на слънчеви лъчи в очите ми. Събудих се с тази гледка.
Не съжалявах въобще за разкарването снощи.
Следващата цел беше пещера Венеца. Работното ѝ време започва от 9 часа, а ние подранихме на паркинга. Към нас се присламчи един малък Мурджо. Горкият изглеждаше като военен експеримент за кръстоска между булонка и котка, с добавен лек ген от въшка. Издаваше нещо средно между лай, вой и мяукане, с което успя да си изпроси няколко комата хляб :)
Пещера Венеца е открита по време на взривни работи в близката варна кариера. Още по това време е картографирана и веднага е била запечатана. С течение на времето е била облагородена за ахмак-туристи и миналата година официално е отворена за посещения. В пещерата живеят два вида прилепи и една екскурзоводка, която не преливаше от особен ентусиазъм. Пещерата има претенции да е красива, и наистина - има големи образувания! Сталактоните са толкова широки, че не могат да бъдат обхванати от няколко човека хванати за ръце. Вертикално са на по няколко етажа, като торти.
Но цялата тая хубост е омаризена от баровото осветление, които някой опериран от чувство за изкуство намира за интересно.
Пембени и лилави прожектори, явно артисали от някой селски луна-парк. Ето една от по-хубавите снимки, описваща идеално обстановката:
Ако се абстрахираме от циганското осветление, пещерата е красива, но е много не-фотогенична. Ходи се по едни метални скари, които не че се клатят, но определено си вибрират. Забраната за снимане със светкавици ни оставя с бавни скорости на затвора и много замазване и шум от високото исо...
Входът за възрастни е 4.80 лв (не вярвайте на старите брошури). На влизане раздават каски, да има какво да одраскам вместо главата си по ниските места. Температурата е постоянно 10 градуса, но влажността е 100% и въздухът се лепи като пот по мен.
Интересна пещера, определено струваща си целия този път.
Следваща стъпка - тур дьо Белоградчишко кале!
Врътки из тесни и криви улички в град Белоградчик. Калето започва от един стръмно наклонен паркинг с 200 сергии пред него. Пристигаме рано сутринта преди масовките с автобусите. Цялото кале е нашо! :)
Крепостта датира още от римско време, като всяка следваща епоха е добавяла нещо към нея. Стените са на няколко ката и ... то друго освен стените няма!
Не видях никакви руини, останки от постройки или каквато и да е следа от човешка дейност. Два кладенеца бяха надписани с обяснителните табели "Внимание" и толкова.
В средата на крепостта се издига един рид (най-високият?) от Скалите. До там водят няколко стълбовидни пътеки, някои от които издълбани директно в скалата. Отгоре гледката се разлива по околията. Осъзнавам че въпросните Белоградчишки скали не са просто 5 скали на кръст, а много скални групи, прорязващи панорамата на целия район.
По-интересните формации си имат имена, които им прилягат естествено - Мадоната, Конникът, Гъбите, Лъвът, Близнаците и т.н.
До момента имахме целия комплекс за нас си, но отдолу вече прииждаха тълпите китайски туристи и ни стана претъпкано.
Около скалите има и много пътечки, които предполагам предлагат интересни гледки в страни от гмежта и платените паркинзи. Но те ще са обект на някоя следваща разходка, понеже сега трябваше да се омитаме. Чакаше ни дълъг път на обратно, изпълнен с още повече дупки, безкрайни колони от тирове, безкрайна липса на бензиностанции и български радио станции. Така навъртях 950 км и се убедих че северозапада има все още какво да предложи. Има мегдан за обратни експедиции, които някой ден ще изпълним с повече почивки и повече бири :)Архив
- 2023
+ 2022
+ 2021
+ 2020
+ 2019
+ 2018
+ 2017
+ 2016
+ 2015
+ 2014
+ 2013
+ 2012
+ 2011
+ 2008