Искърското дефиле по Гергьовден

Публикувано на 8 май, 2016

Подобни: Батулийски манастир Лакатнишки скали манастир пещера пътепис ритлите ръжешка пещера Свогенски манастир Седемте престола Стара Планина туризъм фото хамак Черепишки манастир

Планът за гергьовденската офанзива включваше офанзива по Искърското дефиле - манастири, скали и за десерт - пещери и водопади! :)
Още рано сутринта се започна със сърцераздирателните гледки по пътя за Карлово. Слънцето изгряваше ниско и хвърляше дълги сенки, а отзад върху Балкана беше застанал огромен адски облак. Под него се белееше гърба на Стара Планина. Това беше едва предистория към това какво ни чакаше през целия ден :) Събрах Мартин и Катя и газ. София, околомръсното, бързо до Подгумерския манастир (който се оказа психиатрична клиника) и хоп - в дефилето. По пътя от радиото се лееха литургии и патриотични нахъсваници - все пак беше Гергьовден. Първа стъпка по маршрута - Батулийския манастир. Оставихме колата до една курбанджийница и хванахме пътеката нагоре. Тя беше постлана с каменни плочи и си имаше табелка за манастира, но само след 100 метра усещането за цивилизация се изгуби и пътеката се превърна в горски черен път. Самият манастир се намираше малко по-нагоре по баира на не повече от половин час. Голяма табела припомняше част от историята на мястото как преди век на мястото митрополитът е изградил странноприемница. Каменен кръст се беше сгушил между големите сателитни чинии. Заради спокойното заглушено местенце бих дал тук 3 от 5 бири по моята бирена класация: Следваща стъпка - Свогенския манастир. Въпреки че местните ни заблуждаваха че такъв манастир няма, то ясно се виждаха манастирската постройка и много ценната стара църква в двора на съвременната такава. Ако съдим по дебелия пласт паяжини на вратата старата църква не беше отваряна от дълго време. Но Мартин пусна чара си в действие и успя да получи огромния автентичен ключ за портата. И разрешение сам да го завърти в ключалката :) Църквата няма да се запази дълго в този си вид - одобрени са по евро проект и скоро ще се задействат пластмасовите реставрации... От мен този вече-не манастир получава 2 от 5 бирички: От тук хванахме към махала Желен да търсим руините на изгубения Желенски манастир. Тук положението беше интересно - имахме само една точка с приблизителни координати. Картите на района бяха бедни. Но комбинирайки чуто оттук-оттам, ползвайки жокер от две старици на пътя и добавяйки известно маане на крачоли - намерихме го :) От махалата има няколко пътя до местността Кирика. Тя представлява горски кръстопът с изградена чешма, каменен кръст и малка циментова мохабетчийница. Покрай чешмата се тръгва по по-тясна пътечка, пресича се малко ручейче и след 2 минути се стига до останките от Желенския манастир. Иманярите са се потрудили да разрушат почти всичко... От манастира са останали един прозорец и една врата, гледащи към нищото. В арката на прозореца едвам-едвам се различава блед стенопис, надраскан отгоре от безхаберни младежи. Това е то - еволюцията на изкуството и стиловете през вековете. Пешо (16г) и Айше (15г) са решили че трябва да издялкат любовта си върху древния стенопис... Но църквата подминава такива истински местенца и предпочита да съсредоточи очите си върху панаирските кебапчийници. Да събира данъци и такси и да се подиграва с вярата на хората. Ако до обекта няма път, павиран с жълти павета - не си струва усилията, според синода... Като вземем предвид близостта на мохабетчийницата на Кирика, чешмата, поточето, сянката... чувството да се докоснеш до частица история... Няма как да дам тук по-малко от 4 бири: Следващия обект от списъка беше на косъм да попадне в категорията "здравейте на жълтите павета" - манастирът Седемте престола край Елисейна. Паркинг за автобуси, сергии и ценоразписи ни посрещнаха още от входа. Магничета, китайски икони, сувенирни монети... Търговия и въртене на пари. В двора растат три гигантски секвои, посадени през 1965 г. Легендата разказва че по турско време манастирът е бил опожарен. Седем войводи решили да вдигнат отново манастир тук, за да скрият входа към подземието на близка крепост, в която били заровили съкровище. Поради тази или друга причина църквата на манастира е уникална с това че има седем олтара. В близост започват няколко маркирани туристически пътеки, има аязмо и други малки заигравки за душата. Не мога да си кривя езика и да кажа че мястото не ми хареса, но не мога да му дам повече от 3 бири: За нас следващ беше Черепишкия манастир. Пред манастирската порта има малък паркинг, но разклонението горе на пътя е способно да събере много автобуси. Мислено се подготвих за поредната панаирджийска сергия... но впечатленията получиха неочакван обрат :) Веднага след влизането окото ми хвана едно параклисче, вдигнато на стълби по склона. Вътре се съхраняват костите на ботевите четници и други борци за свобода. Мястото влияе настръхващо върху нервната система на посетителя... В непосредствена близост се намират задължителната кебапчийница и къща за гости. За обикновения посетител нещата свършват с църквата, но за нас те тепърва станаха интересни. Теренът се разчупи - стълбички, тераски, огради по искърското крайбрежие. Каменни амвони и надвиснали чердаци... Паднала стрелка "рибарски кът" водеше чрез дялано стълбище към речния плаж. "Алековата алея" и "Вазовата тераса". Мястото е било любимо на Иван Вазов. Тук той черпел вдъхновение от внушителната красота на Черепишките скали и е написал разказа "Една българка". Музейна сбирка посветена на автори и възрожденци. Разнообразието на Искърското дефиле е вплетено в Черепишкия манастир. Първоначалното впечатление за печалбарница се превърна във въртелешка на чувства и емоции. Чистосърдечно давам 5 бири тук! :) Не ми се тръгваше, но имахме още неща в списъка :) Бяхме наблизо и прескочихме до Лютиброд, където да докоснем до екопътеката "Белите скали". Тук всред безкрайно море от трева до гърдите намерихме останките от ранно-християнска базилика. Под базиликата са намерени основи от тракийски храм. Така работят всички религии за съжаление - "Да нямаш друг бог освен мен" и дай за по-сигурно да унищожим къде що има следа от друга вяра. Сега говорят че мюсюлманските секти са кръвожадни религиозни джихадисти, но всички са забравили от къде идва християнството... Насилствени покръствания, вярвания наложени с меч и секира. Кръстоносни походи, оставящи следа от почернени семейства след себе си "в освобождение на светите земи". Наблизо имаше и нещо с табела "средновековна църква". Чиито покрив, дограма, стени и порта си бяха съвсем съвременни, и не прежалих нито една фото-поза за тях :) Времето напредваше и трябваше да установяваме бивака. Още повече че радиото цял ден бълваше прогнози за несигурни дъждове, и ние до сега все бягахме по периферията им. Но все някога този късмет щеше да ни изостави и до тогава трябваше да сме приключили с деня. Качихме се над Лакатник, към бетонно-тухления олтар на соц-вярата - паметника на Септемврийците. А моят олтар се намираше пред него - невероятната спираща дъха гледка към дефилето. Къщичките бяха китно накацали по баира. Долу ромолеше широкия Искър, усмиряван от не един бараж и ВЕЦ. Тук-таме потракваше влак по двойната жп-линия. Панорамата беше веднъж! Така мислеха и ордите от фотографи, туристи или просто влюбени двойки идващи да зачеват деца с тази прекрасна гледка. Вдигнахме бивака за нула време. Облаците се развиваха динамично. Нямаше една минута спокойствие и срещу нас се редяха различна след различна гледка. Падаше здрач, редуваха се серии от дъжд и вятър, които малко по малко изгониха сеирджиите. За нас останаха стотиците диаманти, разсипани по дефилето: Духът на соца се пробуди за момент: Дъждът въобще не ни подмина. Разсипа ни опитите за огнище и ни събра в дядовата ръкавичка на Мартин. Точно се установихме вътре, когато дъжда спря и ни пусна да се порадваме още малко на чистия въздух. Цял ден изкярихме перфектно време, така че сега му беше паднало да ни се подиграва. Всеки мой опит да разпъна статива някъде беше посрещан от рубеж предупредителни капки. Всяко връщане под сушинка спираше дъжда :) Нямаше как - тази вечер нямаше печено, но това не ни спря да устроим изискана вечеря от ордьоври, салати, предястия, основни, следястия, аперитиви и десерти! :) През ноща водопадът над нас спираше и тръгваше много пъти. Сутринта обстановката се поукроти, колкото да си съберем багажа и да се порадваме на изгрева. Хищни мъгли, като пълзящ захарен памук, се разхождаха по околните седловини. Изпаренията се вдигаха на гъсти слоеве и ни устройваха представление за милиони. Първата точка за деня беше Ръжишката пещера, която се намираше съвсем близо. Географски се намираше на около 30 метра под паметника, но на практика пътеката виеше стръмни серпентини. Хлъзгави коренища и мазна кал, стягаха червата ми на възел :) Имаше участъци, които се взеха 4х4 и дори 5х5 на връщане :) Пещерата е дълга около 300 метра. Повечето от скалните образувания са не по тавана, а по стените. Не видях ясно изразени зали, ама какво ти разбирам аз от пещери :) Въртях се наляво-надясно правейки разнообразно осветление с фенерчета и челници, когато едно остро "ПРАС" ми привлече вниманието. "Кво стана? Падна ли?" вика Мартин от другия край на залата. Аз си мисля - тук съм. Щом той ме пита, значи и той и Катя са наред. Което остава само ... фотоапарата с тъпия ми статив :) Който за пореден път се каня да изхвърля и да си взема нормален здрав статив. Техниката работеше, само дето беше малко окаляна. Това са истинските фотоапарати - не можеш да ги умориш толкова лесно. Доволна пещера е Ръжишката. Не много трудно достъпна - дори по-скоро лесно, особено по сухо време. Широки зали, благосклонни дори и към най-клаустрофобичните хора. Интересни образувания и перфектния бонус-елемент към нашата разходка. В плана за деня включвахме и входа на Темната дупка. За тази пещера се тръгва долу от асфалтовия път, край един ресторант "Пещерата" и малък водоскок. Но там докато спрем и веднага ни изскочи някаква скочубра с викове че сме ѝ плашили клиентите и ни изгони набързо. Теглихме си взаимни майни и продължихме по пътя. Към село Заселе и горния край на Вазовата екопътека. Нямахме време да минаваме през цялата пътека - дълга около 2 км, с над 300 метра денивелация, които трябваше да вземем и в двете посоки. За това спряхме горе в селото и се спуснахме само колкото да видим прочутия водопад. Трите скока на водопада правеха обща височина от над 150 метра. Количеството вода обаче не беше внушително. Горе едно малко мостче прехвърляше тесен ручей, който се изливаше и сътворяваше водопада. Тук ни запука дъжд с гръмотевици. Въздухът се наелектризира и лампите по осветлението на екопътеката загърмяха. Порой като за Ной! След 15 минути се отвори една дупка, колкото да влезем в колата на паркинга и пак затрещя с тройно по-голям хъс! Спирахме в Своге да заредим гориво и се борихме с водните стихии по улиците отнасящи хора и добитък :) За днес нямахме много прицелени обекти. Няколко бонус манастира вдън гори тилилейски, които можеха да се осъществят, а може и не. Водата която се изливаше отгоре ни поставяше известна сянка върху цялото начинание. Тук някъде турих вето върху втората запланувана нощувка - щеше да ни трябва гумена палатка, гребла и бански костюми за осъществяването на такава... 50 км в страни търсехме Шумския манастир "Св. арх. Михаил". Отново леко неясни координати, подплатени с много жокери за помощ от приятел и интернет, но Мартин каквото търси - намира! :) Манастирът беше заключен. Докато ние се оглеждахме наляво-надясно, от една каравана изскочи опърпан отшелник и ни посрещна люто. Като видя че не идваме с лошо обаче се успокои, пусна ни да разгледаме. Историята гласи че строежът на манастира е бил финансиран от селския бей, след като изгубил бас от местно момче. То сънувало къде се намира древна църква, но никой не му повярвал. Беят му отпуснал хора да разчистят мястото с уговорката ако намерят останки - да се построи манастир, ако ли не - момчето да му слугува до живот. И познайте как е завършила историята :) В резултат на това отвън по църквата могат да се видят издялани един до друг християнски кръст и мюсюлмански полумесец. Църквата е изографисана с уникален примитивен живопис, който не е докосван от 200 години насам. В това отношение - всичко е пред разпад. Манастирската постройка не може да се обитава и отецът живее в каравана отвън. Пари естествено няма - синодът няма интерес към затънтените краища. Дядото макар и отшелник, изглежда му липсваше човешката компания. Оплака се от немотията и българската действителност, която удря особено силно по такива места. Разказа ни истории и легенди. Но от друга страна пък предпочита да остане в страни от човекопотока. Казва "Най-страшното е когато се зададе някой по пътя. Не го знаеш какъв е и лошо ли ти мисли. За това ако ще пишете в интернет, пишете само лоши неща за мене. По-добре да не идват хора". Така манастирът ще пропусне бирената класация. В него пазят 7 лоши кучета, които изяждат всеки посетител. Имаше още обиколки и емоции. Навъртяхме един стабилен километраж, общо по асфалт и под вода :) Искърското дефиле беше място, което твърде дълго ми бягаше по тъча на полезрението. Животът е прекалено кратък за да се подминават такива красоти. Скални венци, пещери, дълбоки урви, изгубени манастири и шуртящи водни маси. Оставям това не като заключение, а като прелюдия към една втора (от много?) части, която ще се случи някой ден :) До скоро!