Мазалат и гробището на спалните чували :)

Публикувано на 15 август, 2017

Подобни: ебаси пътепис Стара Планина туризъм фото х. Мазалат хамак

От цяла вечност се канехме да идем на Мазалат. През годините на пътя на тази разходка заставаха много различни дестинации, отбивки и пречки. През това време продължавах да чета пътеписи, да гледам замайващи снимки и мястото все повече се издигаше на пиедестал в главата ми. За това когато Таня предложи да ходим на палатки на Мазалат, последваха единствено два въпроса: "Кога?" и "Защо не по-скоро?" :D
Събрахме се голяма група сборна формация. Имахме лъч който тръгва от София, група от Карлово, а ние самите тръгвахме от Пловдив с отбивка през селото на Таня, да вземем и нея. Много начини да се объркат нещата. Работехме с хлабаво разписание с допуск-грешка от половин-един час. Не е като да няма защо. Още на тръгване закъсняхме, а и не помогна факта че допълнително се изгубихме в Сопот :) От където съм минавал поне сто пъти, а освен това на борда в колата имахме хора родом от района... Та - срам, срам... :) Другият проблем беше тежестта на раницата. До сега никога не съм носил раница, която да не мога да вдигна от земята. Но нали се очертаваше лека разходка, решихме да си угодим малко. "Що да не вземем една ментичка?" Естествено - със спрайт :) По пътя към Мазалат нямахме междинни пунктове за биро-зареждане, та редно беше да вземем и поне един стек бира. За из път :) Тук вече не можех да вдигна раницата, а и за берекет ми подадоха една кофа домати, кято трябваше да се качи до горе... Ама къде ти? Багажът е компресиран до ниво експлозия. Катарамите на раницата се отварят само в присъствието на екип сапьори. Къде, къде да ги турим тези домати... вържи ги там някъде отзад на което си карабинерче избереш... :) Паркирахме на хижа Партизанска песен и хванахме нагоре. Към Мазалат ни чакаше спокойна разходка от около 10 км, с минимални денивелации. Изкачването е само в първата половина на пътя и е съвсем полегато. Качват се колоездачи и хора с малки деца. Но до връх Корита пътят е едър чакъл, по който се върви прашно и тегаво. От изкачванията започнаха да се отварят гледки: Единствената чешма е по средата на пътя - в подножието на връх Корита. Има скована масичка, но не е удобно за сядане. Няма и сянка. Макар че водата течеше с температурата на едноцифрени градуси, мястото беше единодушно подминато. До тук се бяхме качили за около 2 часа. След връх Корита следват жалони за зимна маркировка. Върхът се подсича от лятната пътека, където с радост изоставихме чакълестия път. Краси извади стабилна фото техника, из между която и няколко лентови тела от близкия 18-ти век! :) Беше ги захранил с лента със срок на годност изтекъл по времето на северо-американските индианци. И съответно се получиха уникални снимки. Представям ви бандата на едноръкия Джим, минути преди да нападне обедния дилижанс :) Навлязохме в храстообразна букова гора, където на първата по-широка сянка се установихме за сериозна почивка. Стекът бира който носехме отдавна беше изгубил ледената си същност, но не и живителните си качества :) Запалиха се кафеварки, извадиха се краставици, яйца, мезета... :) Бирата успя да ме върне обратно в света на живите, пък и свали половин кило товар от плещите ми :) Пътеката продължаваше да облизва периферията на гората. Минахме през широка поляна, осеяна с мравуняци. Тук не трябваше да спираме - мравките бяха кръвожадни и късаха мръвки от голите крака на нищо неподозиращите пътници... :) С леко надолнище излязохме на поредния широк черен път. Тук бяха табелите за национален парк Централен Балкан. Чудно че въпреки голямото количество черни пътища, нито веднъж не видяхме или чухме двигатели. Нямаше мотори, нямаше джипове или АТВ-та да запрашават и бучат. Сега като се замисля нямаше и животни. Не съм имал случай по балкана да не минавам през стада крави, овце или табуни коне. Но тези двата дни не видяхме нищо. Отвори се пролука в дебелите пластове Стара Планина и съзряхме язовир Копринка далече долу в ниското. От табелите на парка до хижата ни отне около час. Почивките вече ставаха повече от ходенето, а бирата... свърши! Тамън вече си мислехме да се отказваме и да се върнем обратно за още един стек, когато пред нас изскочи покрива на хижата :) Бързо си намерихме маса отвън, където да се размажем. Последва много наложителното венозно биро-преливане. Мазалат е една от малкото хижи по Централния Балкан, където можете да намерите студена бира. Има хладилник, захранван от слънчеви панели. Контролерът на панелите е до вратата. Около 16 часа следобяд при доста косо слънце, панелът произвеждаше около 200W мощност. Вечер хижата се захранва от агрегат, та токът не спира. Хижарите изглеждат млади и печени момчета и момичета и за малкото време в което си общувах с тях успях да получа само положителни впечатления. Връх Мазалат: Хижа Мазалат е кацнала на седлото между две възвишения: Изпуснах залеза в опити за разпъване на хамак докато все още имаше дневна светлина. Дървесните склонове бяха много стръмни, а буковата гора - рехава. Видях малко зор да си намеря място, а Веско с неговия хамак направо се отказа. Трябваше да разпъна и платнището - прогнозите бяха за дъжд рано на следващата сутрин. За капак от дерето излезе и умерен вятър, който въобще не помагаше. Почвата беше каменлива и алуминиевите колчета за платнището трудно се забиваха и се кривиха. А споменах ли наклона на склона? :) Всичките тези операции се извършваха с асистенция от една щека, която ме задържаше на място :) Някак си успях да наглася работата, когато се случи фала. Последната фаза от приготовлението ми завършва с изваждането на спалния чувал, който трябва да се развие в хамака и да поеме въздух. Надцених си замаха и торбата с компресираният чувал се заклати в не изпънатия хамак... Като на забавен кадър го видях как се прекатурва от него и кръглият пакет хуква надолу по склона :) За двете секунди докато разбера какво става, чувалът беше вдигнал 100 км/ч и изчезна в дълбокото дере под падналото ми чене :) Светлина все още имаше, но чувалът беше хванал яко гората. "Ще ходим ли да го гоним?" ме пита някой. Но времето за спасителни акции беше изтекло още след първата половин секунда от злополуката :) Дерето беше около 500 метра дълбоко. Просто нямаше начин... В едни по-лоши условия, загубата на чувал би било катастрофа, но не и днес. Имахме хижа под носа, лятно време, навеси, заслони, хора... Инцидентът щеше да ми държи малко влага, но щях да го превъзмогна. Пет зелени менти, щяха да помогнат за това: Тази вечер имаше метеоритен дъжд - Персеидите. Но умереният ветрец който беше излязъл по залез, набираше сила с всеки час и вече не можехме да си подадем носовете навън от навеса на барбекюто. Метнахме фото техниката да снима сама, и изненада - не бяхме хванали нито един метеор :) Поне да не ни е яд. Небето беше уникално чисто. Дори и със запаленият прожектор на входа на хижата се виждаха милион звезди и Млечния Път. Стана късно време и раздигнахме седянката. В хижата се отвори място и Рая и Боби отидоха да спят вътре. Краси ми предложи един от излишните спални чували и спането в хамака отново се върна на дневен ред :) Малко по малко всички се ориентираха към хоризонтално положение. Заех се да видя какво мога да направя и аз по въпроса. Този път вързах спалния чувал с карабинер към хамака, да не изгубя и него, че щеше да е баси срама... :) Вятърът беше се усилил до ураганен. Платнището беше здраво закотвено за стволовете на дърветата, но краищата, които бях заковал с алуминиеви колчета плющяха свободно на вятъра. Намерих колчетата и направих опит за ремонт на заслона. Привързах... опъвах... Колчета летяха из района, изстрелвани от камшичните удари на платнището... Трудна задача която ми отне към половин час с постоянното ми свличане надолу по склона. Гадната камениста почва в буковата гора хич не помагаше. Изоставих колчетата и въженцата привързвах за камъни и коренища... Две завързвах - едно се отскубваше. Основната ми цел беше аз самият да не поема по пътя на изгубения спален чувал... :) Иска ми се да кажа че скоро бях достигнал доволно положение... Но не мога. Платнището играеше ролята на корабно платно. При всяка операция с него, натискащият вятър заплашваше да вдигне и мен от земята, разваляйки крехкото ми равновесие по склона. При опит да седна в хамака, вятърът го изтръгваше от хватката ми и го захлупваше на главата ми или го пращаше нагоре колкото е възможно. Работата не се получаваше! Стана ми ясно че условията бяха невъзможни за хамакуване. Тъпо, нетъпо - взех да сгъвам лагера. Почти прибрах всичко, когато мисълта за някаква липса се прокрадна в уморения ми мозък... Нямах ли аз спален чувал? Не - той излетя в дерето... А нямах ли аз друг спален чувал?... Хиляди проклятия... чувалът липсваше! Извадих всичко прибрано от раницата... ни помен от чувала на Краси :) Къде беше изчезнал? Не беше възможно да се е освободил от хватката на карабинера. Цветът му беше ярко зелен. Щях ясно да го видя на светлината на турбо-режима на челника, ако го бях забравил някъде на земята. Да е поел по пътя на моя чувал? Нямаше начин да се е измъкнал... Имаше само едно възможно обяснение... Извънземни! :) Върнах се с все багажа на заслона на барбекюто. Все пак мислех за спане на въздух и под прицела ми попадна пейката, където до преди малко си правихме мохабета. Въпреки липсата на чувал, имах яката хамачна изолация, издържаща на -5 градуса. Можех и само с нея да изкарам, ако вятърът вън не заплашваше да ме изстреля в северо-южна България... На съседната маса другата компания си допиваха и се наслушах на габровски лафове тази вечер... :) Не ми беше студено, но колкото и да беше невъзможно - вятърът продължи да се усилва. По едно време имах чувството че ще вдигне покрива и ще унищожи циментовата барака. Вдигнах си чукалата и се преместих в столовата на хижата. В прегръдката на меката мебел открътих за секунди и да не ви казвам какви сънища сънувах тази нощ... :) Табелката "Затваряйте вратата, влизат мечки" може би много "помогна" в това отношение :) Беше ми топло, беше ми тъпо, гонеше ме едно чувство на неудовлетвореност. Но пък човек трябва прави каквото може и да не съжалява за останалото. Сутринта се разбудих с първите станали в хижата около 6 сутринта. Навън... нямаше нищо. Всичко беше изчезнало. Нямаше балкан, нямаше хижа, нямаше свят. Нямаше помен от снощия вятър, който беше способен да изтръгне гората. В сутришната мъгла не се виждаше по-далече от това което можеш да пипнеш. Малко по малко и останалите се разбудиха. В тази местност телефоните трудно имат обхват, но има интернет. Отвреме-навреме получавах SMS че някой ме е търсил. Отговарях къде по Viber, къде по Messenger, без да знам стига ли до хората отсреща. Към 8 часа стигнахме до нещо подобно на закуска :) Трябваше да тръгнем рано днес. Прогнозите обещаваха превалявания от рано сутринта. Не е забавно да джвакаш 10 км по горски терен. Направихме сбор на оцелелите и хванахме пътя на обратно. Стативите на Краси влязоха в употреба за пореден път с тази снимка от него: :) Раницата определено тази сутрин тежеше различно. Липсваха изпитите течности, кофата с доматите... липсваше и... изгубеният чувал :) Поне 10 кила останаха там. Вече успявах сам да си вдигна раницата, и направо хвърчах от лекота :) Мъглата имаше много силно присъствие около нас. Липсата на панорамни гледки много успешно се компенсираше с духа на мистичното и тайнственото. Сега гледам GPS следата и виждам че сме слезли за около 3 часа. Може би до някъде помагаше да си представим плуването в калта, което ни очакваше, ако дъжда се осъществи :) Чух предателски мисли за надяване на дъждобрани, които се опитах да пресека в зародиш. Сложиш ли дъждобрана, все едно каниш дъжда :D Почивките бяха редки, но гледката беше доволна. Поне за малко успяхме да се телепортираме в есенния сезон, когато нещата са красиви по друг начин: Малко преди обяд бяхме успели да слезем до колите на Партизанска песен. Всяко хубаво нещо за съжаление свършва. Но пък само от нас си зависи да си направим ново такова :) Хареса ми разходката към Мазалат. Теренът е лек и е възможно да се вземе с мента, спрайт и стек бира на гърба! :) Гледките са добри и тази част на балкана определено показва фотогеничен чар. Местността заслужава посещение есенно време... след като си взема нов спален чувал :D --- Послепис: Всъщност чувалът на Краси се намери! Три дни по-късно, някой го намерил и го предал на хижарят. Той пък постнал във Фейсбук, където някой прочел този пътепис... Та чувалът успя да се върне при собственика си :) ... Познайте къде бил намерен... на пътеката след нас :) Единственото ми обяснение е, че извънземните, които са го отвлякли, са си свършили работата с него и са го върнали :)