С раница без граница

Варвара - х. Равно Боре

Публикувано на 31 януари, 2018
Този уикенд комбинирахме зимния сезон за крепости и калета с почти пролетното топло време за разходки и разпивки. Тръгването - село Варвара. Крайната дестинация - хижа Равно Боре. За из път набелязахме две интересни места - раннохристиянската базилика "Св. Марина" и средновековната крепост Дуварето.
След цяла седмица климатични инверсии и смразяващи дни, прогнозите за уикенда бяха слънце и жега. Но имаше време до обещаните двуцифрени градуси на термометъра - сутринта си оставаше около нулата. За това с оглед на не-голямото планирано разстояние за деня, въобще не бързахме. Събрахме се късно с Мартин и Катя, карахме бавно и към 10:30 се срещнахме с Краси до жп-гарата на Варвара. Мястото край партизанския паметник е удобно за оставяне на колите, а пътеката започва на броени метри от там. Маркировката до горе е идеална и свежа - червена ивица на бял фон. Човек не може да се загуби освен ако не положи специално усилие да го стори :) Поехме нагоре по стръмен наклон. Почти веднага излязохме на един черен път, от който трябваше да кривнем 50 метра за първата ни междинна точка - раннохристиянската базилика "Св. Марина". Запазени са основите и стените в сериозна височина. Единственото което липсва е покрива. Църквата е построена върху старо капище на нимфите. Останките са заобиколени от пет огромни хилядолетни дъба. Местните хора поддържат мястото като параклис. На броени метри в страни има интересна чешма, чиито води се смятат за лековити и доста голямо място за хапване и пийване. Край на първото лирично отклонение. Чакаше ни сериозен баир :) Цялата дължина на трасето по моя GPS излезе към 7 км. Денивелацията - около 650 м. Най-стръмното място е първия километър в началото, където се взимат около 200 метра височина. Но ние тръгвахме свежи и почти не го усетихме :) Може да се каже че тази стръмнотия свърши на първото погледно място. Доста високо бяхме се качили. Под нас се виеше пътя за Велинград и трасето на теснолинейката. Лека мъглица пречеше да се получи перфектна гледка, но напред щяхме да имаме още доста възможности :) Тук започна и една полянка с жълти минзухари. Първите които виждам тази година! :) Шарената пътека ни води през по-голямата част от пътя напред. Сериозното драпане свърши и тук някъде трябваше да направим втората отбивка. Крепостта се намира точно над пътеката, но ако човек не знае какво търсиш, никога няма да се качи да разгледа. А то има какво да се види. Крепост Дуварето е охранявала дефилето на Чепинска река. От тук също е минавал античен път през Милевите скали. Крепостта е имала видимост към крепост Цепина и историците считат че двете са част от общо защитно съоръжение. Останките са разпръснати в груб правоъгълнък със страни 80х50 метра. Най-запазена е права стена от северната страна на крепостта. От тук идва и името и - Дуварето, от "дувар" :) Височината на стената е над 2 метра, а по дупките и липсващите камъни може да се съди че ширината ѝ е поне 1 метър. Запазената дължина е около 20 метра, но на североизток има още един сегмент от може би същата стена. Тя е силно наклонена. Разкопани са и основите на поне 5-6 сгради, които са разпръснати из цялата площ. Наоколо се търкаляха и доста парчета от груба керамика. За нас беше време за чай и кафе, та тук отворихме бар-грил "Дуварето" :) Пътеката ни нататък продължаваше със съвсем лек наклон, преминавайки в серия от няколко изкачвания и спускания. Като цяло се движеше сравнително равно пресичайки няколко дерета. Тук-таме се откриваха гледки към надипленото дефиле долу. За съжаление мъглата се застоя в същото си рехаво състояние. Нито достатъчно гъста за драматични кадри, нито пожела да се вдигне за по-ясни гледки. Първото по-дълбоко дере, което пресякохме ни представи лек снежец като за цвят. Имаше голяма поилка за животни, която се изливаше в заледено мини-блато. До тук на слънцето си беше топло, но зимата се спотайваше в точно такива северни дерета :) Още едно изкачване и се намерихме на слънчева поляна с няколко импровизирани каменни пейки. Я, време за леко хапване :) От тук дадохме газ и пресякохме още няколко дерета. Движехме се на тънката граница между пролетта и зимата. Но снегът беше здраво скован и не беше по-дълбок от два пръста. Имаше стръмни участъци които утре щяха да са интересни на връщане :) Минахме още една обледена чешма, от където започваше финалното изкачване. Бяхме на сянка и човек спреше ли за почивка, усещаше захапката на температурите, които се задържаха под нулата тук. Но скоро пред нас изникна солидния силует на хижата. Защо са я кръстили "Равно Боре"? Нито е равно, нито има борова гора :) От вратата към нас се втурна да ни посрещне "стадо" котки. Нямам по-добра дума от това, за наплива от писани които се чудеха кой какво има да им дава за хапване :) Менажерията на хижата беше пълна - 7 котки, 5 кучета, крави, кокошки, петли... В столовата се намерихме с Мартин, който беше дръпнал напред. Имаше и голяма компания от Ямбол и Хасково. Лесно беше да се отпуснем и да почнем с бирите, но мен ме чакаше още малко работа. Слънцето падаше зад високите ридове. Трябваше да си намеря място за хамака, докато все още имах светлина. Буковата гора беше рехава, но скоро си харесах място и Черният замък беше разпънат :) Наблизо Мартин разполагаше неговата палатка. Скоро приключихме тези дейности и преминахме към културно-гастрономическата част от вечерта :) Ноща беше ясна, а луната беше блеснала почти пълна. Температурата беше комфортна за спане отвън, но това което ме побърка бяха петлите :) В 3:30 сутринта едно рязко грачене започна да се подава като народна топка между двата :) Не спря до изгрев слънце и успя да ме изпълни с топли чувства... представях си кухня, фурна, тава с пилешко... :) Погледнато от към добрата му страна, заради въпросните две кокошки успях да се вдигна за изгрева. Небето над мъгливата Горно Тракийска низина беше придобило пастелени отенъци. Наоколо се разхождаха няколко любопитни крави, които имаха апетит да пробват на вкус палатката на Мартин :) И на слънчева светлина вече успяхме хубаво да видим хижата. Навън беше топло и свежо. Не ни се пъхаше в задушната столова, така че изнесохме сутрешното джамбуре навън. Окопитихме се и дойде момент да хващаме обратния път. Сега тези заледени участъци щяха да са интересни, но за щастие се оказа че няма голяма драма. Теренът все така си оставаше динамичен с последователни надолнища и нагорнища, колкото да не се отпускаме. Но определено вървеше все надолу и нямаше нужда от толкова почивки. Километрите се изнизваха, а ние спирахме повече заради гледките. За съжаление вчерашната опушена мъгла присъстваше и днес. На финалното надолнище се случи нещо, което ми развали кефа точно на финала. Скъсах обувка. Едно нищо и никакво камъче натисна борда и влезе през него. Направо не вярвах на очите си! С други обувки съм ритал скали и клони, минавал съм през какви ли не офроуди, а тези обувки се предадоха пред едно просто камъче... При по-детайлен оглед установих че дясната връзка е почнала да се къса по същия начин по който се скъса лявата. Нови обувки на три месеца и буквално 10 излизания... HI-TEC ме изгубиха като марка. Успях да разсеям тъпнята с едно хубаво хапване на заведението за бързо хранене "Марина" долу до колите. Хареса ми разнообразието и храната там - препоръчвам! :) "ВИП" шкембето е с двойна мръвка и имаха изобилие от пърженотии за вдигане на кръвната захар на изморените хора, слизащи от планината :) Районът около Септември предлага интересни места и е стратегически разположен между Пловдив и Стара Загора. Може да очакваме още включвания от там за в бъдеще :)