Широколъшки снежник - върхът на Родопите

Публикувано на 3 юни, 2018

Подобни: пътепис Родопи туризъм фото хамак

След много уморителна работна седмица реших че е време да прочистя чакрите с някой садо-мазохизъм и Веско веднага се включи с подходящото предложение - връх Орфей. Има спорове за името му - според картите той се казва Широколъшки снежник, според хората - Карлъка, а според една нова мраморна плоча - Орфей. Но едно е 100% сигурно - върхът е висок 2188 метра и е най-високото място в Родопите, където човек може да се качи легално :) Голям Перелик е само 3 метра по-висок, но той е разрешен само за военни с големи кучета.
За да е пълно прочистването на чакрите, планът включваше и прекарване на ноща под Родопското небе и поглъщане на определени алкохолни течности, носещи просветление. Иначе казано - тежки раници за максимално самонаказание, пълни с бивачен инвентар и бира :) Изходната ни точка бяха последните къщи на Магарджица, Гела. Паркирахме се под първата от набелязаните попътни интересни точки - раннохристиянска базилика. Скоро - около 2010 г. са проведени разкопки и консервация. Маркировката беше ясна - синята за Доспат. От тук веднага се почна стръмен черен път, който предизвикваше чести почивки в нас. Километър по-нагоре спряхме на първата чешма. Километър, но какъв... Бяхме взели едва 100 метра височина, а вече ми се искаше да умра :) Бях на крачка от сериозно отказване. Напред ни чакаше още *много*. А организмът ми отдавна беше подминал работната температура и влизаше в червените обороти :) За щастие дебелите мухи ни изгониха от чешмата и прекратиха философските размисли на тема дезертиране към някоя хладна крайпътна чешма... Газ нагоре. Искам да кажа - почивки нагоре, с тук-таме газ между тях :) Стигнахме параклис Св. Марина. Заключен. Нищо интересно наоколо. Нулево ниво на фотогеничност и нулево ниво на пивкост. Но все пак повод за 5 минути почивка и още малко размисли за това дали е късно за обратен завой. Излязохме на голям кръстопът, до който видяхме табела за тракийската крепост Градище. Това беше втората интересна точка от набелязаните обекти за посещение. Табелата казваше "100 метра" и ние се обнадеждихме. Но камъни подредени във формата на стрелка сочеха към една пътечка, завиваща рязко нагоре по стръмния рид... Беше време за решение. Някъде бях чел че тази пътека е променена така, че да минава през забележителностите. Но това значеше ли че продължаваше от горе през тракийската крепост? На моята карта от тук тя продължаваше по широката горска магистрала. Искаше ми се да видя крепостта, но ако трябваше да се кача и после да се върна с тежката раница, щях да пукна :) Решихме да оставим раниците долу и да се качим по без нищо на гърба. Полетяхме :) Но се оказа че тези предателски "100 метра" не са в хоризонтална, а във вертикална посока... Стълби, парапети, още стълби и още парапети... Пътеката не свършваше! Имах чувство че качихме цялата планина тук... Започвах да се чудя дали не трябваше да вземем раниците с нас. Ако пътеката наистина продължаваше отгоре, нямаше шанс да слезя за багажа, само за да се кача отново :) Две-три пръснати сърца по-нагоре, най-после стигнахме до нещо. Запазен зид, около 2-3 метра висок и към 100 метра дълъг. На места в него имаше ями и се виждаше ширината му - още около 2 метра. Гледката от горе също беше хубава - добро място за крепост. Но ако не си падате по стари камъни, спокойно може да си спестите 100 метра излишна денивелация :) Оказа се че пътеката не продължава отгоре и все пак трябваше да се върнем обратно долу. Обратно по горската магистрала и скоро попаднахме на скрита чешмичка в страни. Водата беше студена и добре попиваше в дехидратираните ни тела. Малко след това трябваше да свием в ляво. Нещо, което започна като горски път, съвсем скоро беше блокирано от множество паднали дървета и се превърна в пътечка. Както си ходихме из гората и чухме сериозно ромолене на вода. Изневиделица срещу нас изскочи водопад :) Не бях видял да е отбелязан по картите. Местността наоколо беше някаква вододайна зона и беше обградена с километри ръждива бодлива тел. Не ми се рискуваше тетанус и не посмях да се приближа повече към водопада. Пътеката започна да извива серпентини нагоре. Беше време за обяд, но стискахме зъби. Картата обещаваше място за бивак в скоро време. Но внезапно пътеката изчезна под бая стабилен ручей. Ручеят не я пресичаше, той БЕШЕ пътеката :) Но нашият отбор ходи със сандали и не се страхува от малко водица и кал. Докато калта не произведе звучния звук "ЖПРЛЯЦ" и не хвана в капан крака ми... Бяхме направили грешка - това не беше просто козметична кал. Беше кал с характер, традиции и житейски опит. Прегръдката ѝ направо вакумира обувката ми. Ни напред, ни назад, ни нагоре, ни надолу. Напъвах да я извадя с такава сила, че ме беше страх да не я скъсам. Вените ми се издуваха, очите ми се напъваха да изхвъркнат... :) Най-после калта се предаде пред баража от змии и гущери които бълвах по нейн адрес и ме пусна да си ходя :) От тук нататък - внимателно! Най-после след милион и една години излязохме на открита поляна. Веднага видяхме чешмичка, за която направо си бихме абонамент за следващите много минути. Параклис без име - отново заключен. И най-важното - навес с пейки! :) Обещаното място за бивак, обетованата земя. Хвърлих всиччко от гърба си и сторих най-важното - отворих си бира... Тя беше преживяла тежка нощ във фризера на Веско и беше все още  умряла от студ дори и във вече следобедните часове... Не ни се мърдаше от тук. Но някак си бяхме успели да стопим по-голямата част от пътя. Намирахме се в подножието на Широколъшкия снежник. От тук насетне ни очакваше леко изкачване и предимно билна пътека. Планът беше след това да спим около хижа Ледницата, т.е. пътят ни се връщаше до тук и поемаше със слизане в другата посока. За това решихме отново да изоставим омразния багаж, който щяхме да приберем на връщане от върха. Взехме само една торбичка Била колкото да изглеждаме като изпаднали туристи, заблудили се за правилната посока от паркинга на Билата :) От тук нагоре пътят въобще не стана по-лесен. Сърцето ми биеше в гърдите все едно искаше да си тръгне. Колената искаха да ги оставя тук. Съзнанието ми изключи от всяка мисъл оставайки да работи на едно първично ниво - "концентрирай се върху крачката наляво; дишай; гледай напред за пътеката; внимавай с мравуняка; този корен ако го настъпиш, ще си счупиш главата; дишай"... А от тук насетне започваха Гледките. С главно Г! Разляти широки поляни забучени с хиляди борчета.. Масивни облаци, хвърлящи резки сенки по терена... Милион ката Родопи надиплени покрай нас... Фотото ми не спираше да щрака, опитвайки се да съхрани спомена от това преживяване. Тук може би за пръв път в живота си успях да си дам определение на думата "фотогеничност". Това е чувството което те обзема, когато искаш на всяка цена да покажеш нещо на другите. Искам да ви покажа морето от зеленина, объгрнало ме от всички посоки... Човек става по-добър след такова преживяване... С всяка крачка вече все по-осезаемо се приближавахме към върха. Силите ми се възвръщаха и дори се увеличаваха. Исках това "нагоре" да не свършва никога. "Покоряването" на планината е много грешна идея. С това пътуване ти покоряваш себе си... Всички тези мисли за отказване, които ми минаваха през главата. Малко оставаше :) Но внезапно "нагорето" свърши и стигнахме някаква точка от която всички пътеки водеха само надолу. Мозъкът ми опита да възвърне нормалните си дейности и след кратко обмисляне стигнах до извода че сме на върха. В този кратък момент ние бяхме хората, които се намираха най-високо в целите Родопи :) Но леко грандоманските мисли, бяха рязко пресечени от няколко светкавици на запад. Екотът се връщаше няколкократно, а тътените бяха дълбоки, със сложна и раздвижена, изтъкана от пластове мелодия. Небето и до сега си беше черно, а тези светкавици ни върнаха обратно на земята. Понякога това че се намираш на най-високото място в света не е предимство :) :) :) Газ обратно надолу! За нула време слязохме на безименния параклис с чешмата. Не ми се тръгваше от тук. Трябваше тепърва да вземем раниците и да слезем към хижа Ледницата. Чакаше ни още към час-два път, но щеше да е предимно слизане. Нищо работа? Червената маркировка от Перелик за Ледницата беше по една пътечка, която изглеждаше занемарена от години. Нападали дървета, стръмни изровени ями достойни за спускане на рапели, коприва до кръста, кални ручеи течащи по пътеката... Понякога две и повече от тези се комбинираха за да е максимален самоубийствения фактор. Скоро не е имало слизане, което така да ме изпоти :) Тази пътека определено не е нещото, което искаш да видиш в края на деня, гонен от гръмотевична буря, докато си на ръба на силите си с тежък багаж на гърба :) Вече бяхме почнали да изобретяваме нови непознати за българската реч псувни, когато пред нас рязко се откри заветната цел: Хижа Ледницата! Йей! Очакваха ни бири, шкембета, пържоли и виенски кафета! Не точно... Хижата осезаемо не работи. Отвън никъде няма вода. Но пък има мухи. Милиони. А хижата едно време определено е била интересна. Изглежда е имала и басейни и шезлонзи :) Карай, кога са ни трябвали хижи на нас :) Хамаците, софрата, огъня и всичко е шест. Но мухите... Тествахме нов лавандулов спирт, който трябваше да гони мухи и комари. Не работи - дори ги настървява да хапят още повече. Тук мравките с огромни като маслини и като те гризнат, направо ти късат мръвки. Единствено пушекът от огъня помогна. Но... напук на всякакви норми, единственият път когато ти трябва пушек, той ще бяга от теб :) Наплашени от топовните гърмежи в небето, разпънахме бивака с приготовления като за потоп. И на пук, цялата вечер и една капка не падна :) Сънят беше труден - бяхме подложени на непрекъснат тормоз от страна на катериците. Хрускаха си шишарките точно над главите ни и ни замеряха. По зазоряване ни събудиха и работливите пчелички. Бяха решили че оранжевият ми хамак е цвете в беда, което има нужда от сериозно опрашване... Хапнахме на бързо и под тъпаните на нови гръмотевици захванахме марш надолу. 6 км черен път го взехме за час на първа светлинна скорост :) Запалих колата и първите едри капки се разпльокаха по стъклото. Точен тайминг ли беше това или странна приумица на настроението на планината... мога само да съм благодарен за хубавото време, което ни предложи :) Страхотна разходка и стабилно изкъртване се получи. Абсолютно си заслужаваше. Ако трябваше да променя нещо, бих изрязал хижа Ледницата от уравнението. Пътеката с червената маркировка от нея е изкъртена до тотал щета, а наклонът е голям. Много по-добър бивак може да се получи на безименния параклис с чешмата в подножието на билото. Но вместо да се оплаквам, отивам да си отворя бира :) Наздраве!