Хижа Чакър войвода и Саръгьолските езера

Публикувано на 30 август, 2020

Подобни: пътепис Рила туризъм фото хамак хижа хижа Чакър войвода

Дестинацията за този уикенд щеше да е хижа Чакър войвода в Рила. Колебаехме се дали да тръгнем от Боровец нагоре пеша, или да хванем лифта, а пък като бонус след хижата да идем и до Саръгьолските езера малко по-нататък. Вторият вариант беше същите километри и денивелация, така че рекохме си - защо да не разширим разходката? :)
Събота 9:30 сутринта бяхме на Боровец. Опашката пред лифта за Мусала беше умопомрачителна. Повече от километрична. Краят ѝ не се виждаше, сигурно беше чак в следващата планина... Не беше китна и подредена опашчица с хората един по един в индианска нишка, а компактно наблъскани групи от тук до края на света. Ужас и безумие, не разбирам как хората искат да си причинят това заради едното тагване в инстаграм горе... Но важното беше че това не е нашият лифт!!! :) Скоро бяхме пред Ситняковския лифт и толкова нямаше хора, че си рекох - или лифтът не работи, или сме го объркали. Но седалките се въртяха и това наистина беше правилният лифт, така че... :) Скоро се събрахме със Софийската част от групата, взехме си билетчета по 15 лв и газ нагоре. Горе ни посрещнаха куп странни табели. Коя указваща ски писта, коя - трасе за пребиване с колелета, коя - кебапчийници... Върви ги оправи. Наблизо се намираше единствената кръчма, която видяхме горе. До нея бяха наредени стартовете на няколко трасета. Вече започваха да се събират колоездачи. Този спорт ми навява много мисли за трошене на кокали и дървета. Поехме по ясна сенчеста пътечка през боровата гора. Излязохме на скала с парапет. Гледката беше към огромната гора по отсрещния склон, където не можах да различа нищо съществено. Горе на билото като че ли се виждаше някаква лифтова станция? Стигнахме до интересно вилицо-образно разклонение в три посоки. Дясната слизаше в дерето за да излезе в гората по отсрещния склон към мусаленската пътека. Средната хващаше по билото на нашия рид към връх Шатър и хижа Мусала след това. Лявата беше нашата - тя слезе на широкия черен път за хижите Чакър войвода, Марица и Заврачица. Гората беше пълна с гъбки :) С това сушаво лято направо бях изненадан да видя тази шарения, която беше нацвъкала земята между вековните борове :) Тази пътека си беше цяла горска магистрала, която си чака асфалта. В далечината мернахме голф тройка, а след това на хижата се изсипаха няколко джипа. Но не беше шумно или прашно. Въобще не мога да се оплача - разходката вървеше много леко и приятно. Сенките бяха изобилни. Наклонът беше съвсем лек. Тук-таме минавахме покрай чешма или пресичахме поточе. И през цялото време в гората ни дразнеха тези гъбки :) Някои не ги познавам, но някои определено си бяха червени мухоморки :) До Чакър войвода ни отне по-малко от час и половина след лифта. Вече времето отиваше към обяд, та седнахме да направим едно леко хапване. Ядохме супер яка зеленчукова супа :) Хората около нас се бяха отдали на гъбарство и примъкваха цели чували манатарки, които дялкаха на парченца и мятаха на покрива на хижата да се сушат. Имаше хора. За тази вечер хижата щеше да е заредена до дупка, а още от сега по полянката пред нея беше пълна с отмарящи туристи. От някъде една уазка стовари  семейство с двеста торбички от Била. Потърсихме малко по-странично място да опънем нашите сергии, по-далеч от купона, който от сега подушвахме. Гората нагоре даваше предостатъчно опции. Рекохме да не се бавим повече - оставихме тук тежките багажи и беше време за втората част от операцията - разходката до Саръгьолските езера. До там ни чакаха може би още 300 м денивелация, но пък половината група тръгна хептен по без раници. Сигурно щеше да е много леко? :) Да, но не. Хванахме същата горска магистрала за Марица и Заврачица. Тук-таме мяркахме хора, тук-таме - колоездачи. Колоездачите не ги слагам в групата на хората - те за мен са нечовеци :) Времето беше интересно - облаците като че ли взеха да се сгъстяват и почернят. Напред връх Шатър като че ли опитваше да се наметне със сиво одеало. Бяхме на границата на 2000 м. н. в. Започнахме да редуваме гористите области с широки поляни. Редуваха се миризми на борова смола с тези на букет от високопланински билки. Много добра разходка беше до тук, още не се бяхме върнали а правехме планове за следващите маршрути по тези места :) По-малко от километър след Чакър войвода трябваше да изоставим нашата горска магистрала и да хванем нагоре към Саръгьолските езера. Ако не следихме GPS-а като нищо щяхме да пропуснем тази пътека. Беше доста обрасла и маркировката ѝ започваше малко по-нагоре с една очукана табелка. Пътеката тръгна що-годе нормално, но много бързо премина в категория "абсурдна". По нея нямаше и 10 сантиметра равно място - постоянно крачехме нагоре или надолу. Сигурен съм че все още не си представяте пътеката както трябва :) Нямаше момент двата крака да са на едно ниво. Страничният наклон също беше стабилен, водейки до не едно подхлъзване надолу. Сега преглеждам снимките и май нямам нито една на този участък - толкова съм бил зает да внимавам с крачките :) Имам само панорами от почивките. И то не беше само къдравата повърхност по която ходихме. Пътеката беше адски обрасла. Клекът беше пораснал на места до полу-храст/полу-дърво над човешки бой. На места свалях раницата, гълтах корема и минавах на една страна. На места ниски клони ни караха да преминем в патешко ходене. По тази пътека нямаше "ходене", а имаше само "провиране". Раницата се сваляше и качваше през две минути. И когато вече си казахме че по-кофти не може да стане, дойдоха морените :) Ситни и клатещи се, имах чувството че ходим по бучки захар. На няколко пъти си казвахме че няма начин това да е пътеката нагоре, сигурно сме я объркали някъде. И почти веднага виждахме по някоя стара марка. Цветовете бяха различни, като че ли преобладаваше жълтата. Когато пътеката престана да е "пътека", а започна да е повече "това": ... ми писна и обърнах посоката :) Вече бяхме дали жертва - щеката на Веско се счупи, и ние бяхме целите изподрани от клек и клони. До езерата оставаше не повече от километър и нещо в права посока, но последният километър ни беше коствал повече от час. Сметнете за какво темпо става въпрос :) Та оставих Краси и Косьо да продължават напред на крилете на ентусиазма си а ние с Веско се върнахме назад. Техните коментари ни съпътстваха дълго време по радиостанцията - "еййй, излязохме на открито най-после... в поляна пълна с магарешки бодили!" или "трябваше да дойдете, да го видите с очите си - този храсталак е още по-гъст даже и от предния" :) По обратния път засякохме една мацка със същия окаян вид като нас. Надяваше се да ѝ кажем че напред пътеката се оправя, та леко се разочарова като научи че не сме стигнали до никъде. После разбрахме че след нашата среща е седнала да пуши една цигара и да осмисли живота си, и се е обърнала да се връща като нас :) Връщането като че ли беше по-лесно. За половин час бяхме обратно долу на горската магистрала. Напълнихме вода от близка чешмичка, толкова студена че изпоти шишетата ни. Увлечени по снимки на цветчета и гъбки се прибрахме обратно към хижата. Видях най-гигантската мухоморка, голяма като грамофонна плоча :) Може би беше валяло тези дни, понеже земята беше влажна. Малки мушички се бяха надигнали от всякъде и се вряха навсякъде - в устите ни, в очите ни, дори и в бирата ни. Заехме се с един огън против насекоми, но дървата бяха доста мокри. Постарахме се геройски и скоро имахме хубаво огънче, което започна малко по малко да привлича и други туристи. Два часа и половина по-късно Саръгьолската група се върна най-после :) Стигнали езерата, било много хубаво, а пътеката нагоре била още по-отвратителна. Снимка от Краси, който сега цял живот ще ме бъзика че съм се отказал по средата :) Заформи се мохабет, а огънят включи на втора скорост и изпече сто кила мръвки и зеленчуци. Скоро слънцето се изсули под хоризонта и звезди изпълниха свода небесен... Въпреки светлините от хижата, липсваше луна и нагоре се виждаха милиони звезди и Млечния път. Сутринта се събудихме на 7 градуса температура. Толкова много не съм се радвал на топъл чай скоро :) Имах лек стомашен проблем след снощи, който се реши с три посещения в кенефа отвън. Слънцето започна да изгрява и гората се запали в алена светлина. В този момент този кенеф беше най-фотогеничният кенеф в цялата планина, но ще ви го спестя :) Събрахме багажите и поехме на обратно. В гората през нощта бяха пробили нови гъбки, една от друга по-чудни и отровни: По картата намерихме местна забележителност - Ситняковата скала. Приличаше на вчерашната панорамна площадка с парапет. Намираше се леко в страни от пътеката, без стрелка или табела. Много хубава разходка се получи. Тази част от планината остава леко в страни от най-натоварените човеко-магистрали в Рила. Нямаше момент да се чувстваме пренаселено, или покрай нас да бръмчат джипове или мотори. Сенчестите пътеки и студените потоци са благодат през лятото. Определено бихме се върнали пак.