Подготовката за този уикенд почна още около сряда, когато Мартин ми обеща една "айляшка разходка". В последствие обаче дестинацията и състава на групата се смениха около 15 пъти, но да речем че "айляшкия" статус остана :)
Бърз поглед към събота сутринта. Събуждането - трудно! Предната вечер дегустирах едно ново вино, дори май съм го дегустирал доста усилено... Но пък печените принцеси станаха от раз и дори се получиха перфектни. Това трябваше да ми вкара едно на ум, понеже имам един закон - "качеството на разходката е правопропорционално на количеството изтеглени майни по съботните принцеси". С две думи - ако няма фейл сутринта, ще има по-късно :) Офучах през Карлово, събрах Мартин и Катя и за нула време прелетяхме през Козница, Пирдоп и Златица и кацнахме в Челопеч. По пътя ни валя дъжд, валя ни и сняг и ако сутринта бях тръгнал с едно на ум, вече имах две на ум. Възможно беше времето да се смарангяса много, ама това няма да ни спре, нали? Разлаяхме селските кучета в Челопеч. Докато Мартин си слагаше дъждовните гащи, към него се спусна един грамаден мишко-подобен звяр да го джафка. И след зверчето - баба. Ей, човек не може да си смени гащите на спокойствие на центъра на улицата без да събере тълпа от фенки :) Пътеката нагоре си беше цяла горска магистрала, стабилно подплатена с кал. Валеше ни мокър сняг, и това беше до някъде добре - размина ни се дъжда! Мъглицата беше закована стабилно и нямаше нито изгледи да се спусне, нито - да се вдигне. Вече имаше наченки на сняг, но съвсем бледи. Калта беше в изобилие. Покрай пътя бълбукаше бързо поточе, което беше увенчано от няколко баража. Разклонения хвърчаха наляво и надясно, а маркировка - йок! Но пък ние си носим в джоба космическата технология - тиктакането на атомните часовници и тридеменсионната тригонометрия (бе за GPS говоря! :) ) ни вкарваха в правия път. Няколко пъти прескачахме потоци. Ей, значи много ме е страх от потоците. Мразя да се чувствам мокър, та това да цопна в поток е сравнимо с трета световна война. За това обикновено се въртя като куче и обикалям да си намеря най-бабешкото местенце за пресичане. Иронично, но този път точно кучешките следи ми посочиха правилното местенце :) Взехме малко височина с няколко завоя и първата панорама която получихме днес беше доста доволна: Нашата пътека взе да става доста трънлива, а под дълбокия сняг се виждаше дебел слой треволяци. Тук лятото може би нямаше да е хич проходимо. Маркировката беше малко зле: Съвсем скоро се откри поглед към хижата. Изглеждаше като да е на една ръка разстояние, т.е. оставаха ни още може би час-два път :) По едно време Мартиновата космическа техника и моята космическа техника не можаха да постигнат консенсус за пътя. То имаше пътечки бол - и всичките водеха където трябва. Та аз и Катя хванахме по един кратък път, а той продължи по неговия трак, който може би правеше около 750 метра повече. Изкачихме се бързо до следващата горска магистрала и тук пресякохме няколко "подснежни" поточета. Тези са направо като капани. Гледаш снега отгоре - свеж и готин, а само 5 сантиметра под него изведнъж става кух и подкопан от река. Тук се майтапех на Катя да гледа къде ходи и както си щраках от страни изведнъж чух едно звучно "жльопц" и хоризонта ми се наклони. Нагазих до коляно в кал. Като ме хвана тая пущина, за малко да ми смъкне обувките :) Кракът, който измъкнах представляваше една цилиндрична кална колона. Имаше теглене на майни. Имаше проклятия и богохулства. За щастие гетата беше обрала всички щети. Шапка свалям на тия Алпини - бях сух отвътре!!! Покрай тея ни перипетии Мартин взел и ни изпреварил :) Гледаше ни сеира отгоре от хижата. Чекнахме се вътре... и какво да ви кажа за тая хижа. То направо си беше хотел. Всичко лъщи. Нови дограми, дървени ламперии. Не исках да влизам с обувките в столовата, да не изцапам! Нощувката е 10 лв в лъскавата част или 8 лв в старата част (3-тия етаж). Естествено Мартин и Катя си носеха спалнята с тях, така че мен ме настаниха в една стая единичка - стаята за инвалиди :) Сериозно. Хижо-хотела има стая за инвалиди. Трябва ли да говорим повече въобще? Пих една бърза бира за съживяване и надъхване докато Мартин и Катя отбиваха атаките на този звяр, опитващ се да изяде заслона им: Направихме един бърз разбор. Беше рано (около обяд), а още бяхме надъхани. Решихме да пробваме как е положението към връх Мургана, който беше недалеч от хижата. Чакаше ни около 300 метра денивелация с 2 километра хоризонтала. Речено сторено. Снежната покривка до тук влизаше в категория "поносима", но от хижата нагоре взе да се премества към категория "интересна" и дори в някои преспи влизаше в категория "Македония" :) Условията на билото не бяха точно перфектни. Мъглата стоеше точно колкото от единия кол да видиш следващия. Бялото на снега се сливаше с бялото на въздуха и нямаше ни хоризонт, ни небе, ни земя. За гледки да не говорим. Но все таяхме някаква надежда, че ще поеме ветрец и ще се разкъса някоя дупка като за нас. Вятър нямаше! Хем за добро, хем за зло. Затъването си имаше една добра страна - изчистих калта от гетите! :D Изкачването уж не беше много, но сериозно изплезих език. Снегът ми изцеждаше силите. На места затъвах до колене, на места беше хлъзгаво. По едно време взе да ме хваща едно предателско настроение и аха-аха да бия един шут на тая идея и да се прибера обратно в хижата :) Но GPS-а даваше много малко останало разстояние, та си рекох - Иване, стегни се! Издрапахме някак си горе, а Мартин вече беше тръгнал да слиза. А, не - върнахме го обратно да си направим тройно селфи на котата :) Нямаше изглед да получим някакви гледки, дори напротив - времето беше почнало да се смарангясва още повече. Изви се вятър, а мъглата се сгъсти, та рекохме да хващаме обратно. По пътя Катя раздаде Локумените Валфи на Победителите, та да не се чувстваме чак толкова капо ;) Минахме покрай една автобусна спирка: Надолу се вървеше доста по-леко и за нула време бяхме обратно на хижата. Вътре заварихме гледка за чудо и приказ. Преди нас се беше настанила огромна група от клуб по народни танци и си правеха репетиция в столовата! :) Изпратихме Катя да отсрами нашата група в сферата на хора и ръчениците, а с Мартин засмукахме чайове и бири. Беше станало 4 следобяд, та взехме да се оглеждаме за нещо за хапване. Хотелиерите ни отрязаха - голяма група имало, нямали възможност да направят нито супа, нито боб, нито нищо. Явно бяха много заети с четене на вестници и гледане на босфор ТВ (споменах ли 60-инчовата плазма?) или просто нямаха нужда да им вкараме някой леф... Както и да е! Ние пак си носехме хапване и мезе по количества - достатъчно да захрани малък полк, а по качества - да повдигне една вежда на някоя царска особа! Катя извади салатите, Мартин измъкна манерката със сърпа и чука и под аранжимента на равноделни хора - обявихме следобеда за открит! Но ако си мислехме, че ние си правихме гурме, то третата група, която се излюпи след час ни събра очите! Младежите от София се качили след нас и упражнили детективското изкуство по следите ни :) "Тук е имало един със снегоходки". "Тук е имало един с една щека". "Тук следите се разклоняват". "Тук някой е играл ръченица на един крак, докато е пушил пура и е рецитирал Шекспир" :D Та ако си мислихме че ние сме помъкнали ядене и пиене, те направо ни скриха шапката с една торба от Била и един чувал картофи. Ако фотото ми правеше видео, директно щях да продавам видео материала на "24 Kitchen" - как се приготвя картофена манджа от нищото на 1366 метра н.м.в. Хапнахме, пийнахме, чукнахме лаф... Хореографската група не спираше да набива крак. Хладно беше в хижата, сега като се замисля така са се топлили. Имаше бързи хора и бавни хора. Може би всяко хоро си има температурен рейтинг - хоро за 5 градуса, хоро за 0 градуса... :) Към 10 часа окапахме и се разотидохме да спим. Народните танци не спряха до 3 сутринта и си припомних защо не обичам да спя по хижи. Още малко да се вдигнат температурите и нямам търпение да откря сезона за хамаците. Доста се повъртях тази нощ, а и споменах ли че беше студено? Лъскавите радиатори едвам излъчваха някаква топлина. От всичките дрехи които бях прострял да съхнат, единствено кърпата на главата ми изсъхна на 100% Сутрешната ни гледка нямаше нищо общо с предния ден. Облаците се бяха разнесли, мъглите се бяха сплескали долу под нас, слънцето огряваше на Рила главата... абе - красота! Всичките несгоди от предния ден избляднаха на фона на панорамата, която се откриваше. Мартин от вчера го беше засърбяло за гледки от билото и върховете и слизане по панорамния маршрут. Аз пък нямах никакво намерение да се връщам обратно горе, че и натоварен с раница. Та планът беше те да пробват да се качат нагоре и ако времето дава - да слязат през ридовете. Ако пък ли не - да се върнат до хижата и да го даваме заедно надолу. И в двата случая им давах час и нещо преднина и тръгвах надолу. Хапнах, прегледах маршрутите, почетох малко книжки. През това време танцувалната група малко по малко се будеше. Най-ранобудния им член беше заредил една огромна пещ с принцеси за печене. Ако си мислех че ние си правим гурмета, те направо си угаждаха. Пилета с картофи, мусаки, торти... Но то не е трудно да те докарат до горе с джипа и после да те свалят също по този начин. Да се насладиш на снега от терасата. Аз си свърших книжката, събрах си багажа и чао. Тръгнах по следите от Мартин както беше дошъл по обиколния път вчера. Хич не бързах и го давах супер лежерно. Отвориха се големи гледки надолу, почти счупих пръста от снимане :) Температурите бяха тръгнали нагоре, следователно и снежната граница - също. На много места се беше открила кал и още потоци бяха потекли. Доста тиня преджапах и по едно време почна сериозно да ми става влажно. Ручеите които прекосявахме вчера, днес се бяха наляли с вода и представяха интересни възможности за гаден финал на експедицията. По едно време Мартин звънна че слизали, но били на около два часа зад мен. Тамън като за една разходка до язовир Душанци. За нула време се изстрелях до там. Нямаше нещо кой знае колко интересно. Язовира си преливаше тихо и мирно. Защо го държат на максимално ниво... при положение че след ден-два целия тоя сняг отгоре ще започне да се топи много сериозно. Май ще имаме пак пролет на потопени села и бедствени положения. Остана само финала, а хич не обичам да пиша финали. Физическата равносметка по GPS е 16 км общо с ~1000 метра изкачване и пак толкова слизане. Хижа Мургана е доста лесно достъпна, особено за джип-туристи. От една страна става за лятна дестинация за хора, които се чудят къде да идат с колата та да закачат малко балкан. От друга пък, точно този факт за мен си означава че тогава ще е пълно с местни селски бекове миньори. Мисля че няма да повторя там. Времето което хванахме не беше точно перфектно. Но така редките гледки бяха още повече ценени. Интересно беше.

Този уикенд съботата беше работна. Та никак не е чудно че съгласно всички закони на Мърфи, това беше първата събота с хубаво време от 147 години насам :) Комбинирай с истински пролетното време цяла седмица и съвсем лесно ще разбереш как мозъка ми щракаше на вълна "навън". Щракането дори заплашваше да се превърне в превъртане на механизма, та едвам издържах да свърши работния ден :) Паралелно вървяха няколко плана, които се развалиха поради различни причини, но имах в ръкава една скрита дестинация-коз - Устинския водопад. Намира се наблизко до Пловдив, лесно достъпен водопад е, и хич не толкова известен. На бегом до вкъщи - стегнах багажа и хванах пътя.

Как да познаеш че те очаква един супер уикенд? Когато видиш нещо, което не се вижда всеки ден! Поне от Стара Загора. Имало полза от жълти кодове за ветрове - да издухат мръсотията от въздуха и да открият 40 км видимост до Раднево и Гълъбово:
В този момент от съвсем обикновена улица в града виждах три ТЕЦ-а на един и същ хоризонт Fast forward с няколко часа напред - кацам в град Шипка и комбинираме 2 коли в 1 - засичаме се с Таня и Мира. Прохода нагоре беше леко побелял, което трябваше да ни говори какво ни чака за нататък. Паркингът на кебапчийниците беше окупиран от снегорини и опесъчители. Колите които слизаха срещу нас от Габрово имаха вид на сибирски танкове. 30 санта сняг на покрива и от предното стъкло е почистена само една амбразура, колкото да се подават две очи :) Айде да пробваме как е тоя сняг с една разходка до паметника. Стълбите бяха много затрупани, но пък задния път за колите изглеждаше разчистен. Дай да пробваме от там. Опа, грешка - разчистен е пътя за Бузлуджа :) Бариерата за паметника е спусната и само педя под нея започва снежната покривка. Ами добре... да видим все пак стълбите!... ...Не можахме да ги видим! Бувално :) Всяка крачка е затъване до коляно, без да уцелиш твърд камък отдолу. Еми добре, и така можем :) Издрапахме до горе за рекордно бавно време. Естествено на откритото ни подхвана як вятър със снеговалеж. За секунди пуснах висулки по миглите. Влязохме в паметника да се скрием малко от халата от вън, пък и който не е идвал - да се нарадва на музея. По-смелите се качиха и на площадката на върха, а аз теглих няколко абсурда и ги изчаках вътре. На слизане се пуснах по гъз надолу. Забавно беше, много бързо слязох, само дето ми влезе сняг в гъза :) Мира пък се пусна пингвинската: Като се изтърколихме до долу дадохме газ към Узана. Асфалта беше разчистен почти до самата хижа, без последните 300 метра до нея. На предпоследния завой имаше опашка от 2-3 коли, където си изчакахме реда, за да закъсаме и ние. Ми добре, мятаме веригите и за 10 минути сме горе. Да отбележа майстора по веригите: Планът беше да хапнем лекичко на обяд (2 следобед все още се води обяд, нали?) и да мръднем до връх Исполин. Оказа се че нагоре никой не е ходил и ни чака девствен сняг дълбок до коляно. По баира правех две крачки напред и се хлъзгах една назад. Стигнахме до някъде, но времето много взе да напредва, а и пресния сняг ни изсмукваше силите. Споменах ли мъглата и вятъра? :) Програмата беше пълна! Малко преди да решим да бием mission abort-а времето се откри и ни даде една готина гледка към Мазалат. И до там за днес - обратно в хижата на ядене и пиене. Там пък се случи нещо, от което ми падна ченето. Хижарката направи официално посрещане на групите, облечена в народна носия черпи ни хляб и сол и дръпна реч за живота. Такова нещо до сега не бях виждал! Остатъка от вечерта ще си остане само за присъстващите там :) Няма да ви разправям как най-добрия начин да вземеш телефона на момиче е да го залееш с вино :) Тези неща ще си останат за присъствалите в строя. Заранта ядохме супер вкусни банички - местно производство. Планът за деня се оформи с втори дубъл към връх Исполин. На теория сега би трябвало да ни е по-лесно с пъртината, която бяхме издълбали предната нощ. Така си и беше. Видяхме и доста следи от животни, които ги нямаше снощи. Над нас виеше кръгчета една гарга и си грачихме отвреме-навреме. Мъглата я нямаше и дори тук-таме се откриваше синьо небе. Видяхме върха, който ни се стори на една педя от мястото, до което стигнахме предната нощ. Цялата пътека до върха бих си я разделил условно на три части.

• Първата част е излизането от пътя през гората до кошарите. Завет, топло, взима се височина, във врата влиза сняг от бутнати клонки. Тук някъде се сетих за песента на Хиподил - "Боли ме гъза" и как хубаво би се римувала със "Сняг във врата"! До тук стигнахме предната вечер.
• Втората част започва от подножието на върха и се ходи на открито по западния му склон. Тук започна да вали лек сняг, но истинския вятър излезе в третата част.
• Третата част е билото между двата баира. Вятъра шиба здраво, но това е и хубаво нещо - снегът не може да се задържи и преспи почти няма :) Ходенето без затъване е като песен и за 10 минути сме на финала.

Гледката от върха при хубаво време може би ще е яка. Ние имахме това: Нагледахме му се за 2 минути и свирихме обратен завой. Надолу беше лесно. Един скиор се хлъзна покрай нас и ме накара да му завидя за момент. Нататък пресрещнахме няколко орди младежи и не толкова младежи тръгнали нагоре. Колко има още? А, пет минути бе! Слизането беше кратко, след което скочихме по колите и сложихме край на прекрасния уикенд. Доста се поразглобих и тая вечер ще спа като къпан. Утре може да измисля по-готино заключение на историята :)

View Larger Map Още на паркинга на манастира срещам табелка, която ми казва, че на където и да потегля - все ще стигна до камъка. При условие че ми стигне силата и не издъхна от стръмното. Хванах по изпитаната пътечка зад манастира. Първите двеста метра манастирския Мурджо ми правеше компания. Но като разбра че няма да му давам нищо, се фръцна и се прибра у тях си. Аз започнах с почивките, понеже първите 500 метра ми стопиха лагерите. Гората беше плътна, но тук-таме се откриваше гледка към великанските скали от другата страна на дефилето. Пътечката направи няколко серпентини в гората като през цялото време беше добре маркирана с жълт цвят. По едно време получих бонус маркировка - някой беше посял каменни пирамидки на всеки две крачки. Това продължи още малко, докато не се оказа че драпам вертикално нагоре по баира. Всяка възможност за почивка беше добре оползотворена. Видях жълти минзухари и това си беше извинение вече сериозно да си поема дъх. Покрай този екземпляр бая се въртях и суках. Правех му постановки и прически с тревички. Къде ти минзухари по това време? А се оказа че нагоре има хиляди :) Цели поляни обагрени в жълто, направо да те е страх къде да стъпиш, за да не ги размажеш. Хопала и бях горе! Оказа се че не е чак толкова нагорно. Данните от GPS-а до тук казваха, че съм изминал 1 км за около час, което беше доста по-оптимистично от табелката долу. Денивелацията беше 260 метра, което правеше наклон около 4:1 - сериозна работа! Намирах се в много уютна седловина между две огромни скали. Явно и някой друг беше помислил така, ако съдя по огнището. Определено бих си направил едно бедстване с пържоли тук... На върха на Винишкия камък някой беше курдисал кръст. Но не можах да намеря никакъв начин да стигна до там пеша. Работата си отиваше към алпинизъм за кози, а на мен си ми беше добре да съм жив и без счупени крака :) По табелата долу бях останал с впечатлението че маршрутът описва примка и мога да се върна по друга пътека. Но нещо не можах да намеря слизаща такава. Вместо това видях още малко жълта боя нагоре с табелка за "Връх Попък - погледно място". А, що пък не? Дай да го видим. Качих се над още няколко поляни отрупани с минзухарко-братко. Гледката назад ме радваше на всяка почивка. В по-ясно време от тук може би щеше да се вижда и над Средна Гора. След няколко завоя нещо ми се стори че или не се движа където трябва, или този връх Попък е по-далече от колкото си мислех. Всъщност после като го проверих на картата излезе че съм имал още доста път до там, така че това определено е дестинация, към която може да се върна някой ден. За сега си намерих поредната скала с хубава гледка. Поглед нагоре показваше последни остатъци от снеговете по баирите. Долу в манастира пък бяха сложили пържолите. Като слязах паркинга беше фрашкан от коли. Тук някъде видях от близко останка от снега. За момент се замислих дали да си оставя отпечатъка от обувката вътре. Но си рекох че ще е грехота да унищожа този артефакт :) Повъртях се малко, пък реших да слизам. Бях тръгнал на бързо за една предиобедна разходка. Мястото определено има потенциал за нещо повече. Каних се да слизам по същия път, но от горе успях да видя другата част от маршрута. От новата перспектива ясно си личеше новата непозната пътека надолу. Нямах я на картата, но това си беше бонус - щях да разкрия малко fog of war :) От тук определено беше по-полегато. Пътечката се виеше по-дълго и няколко пъти пресече големи черни пътища. На един такъв се разминахме с група джип-туристи. GPS-а каза че пътеката е дълга около 2 км, които съм взел за 45 минути. Замислих се дали няма да е по-удобно изкачване от тук? Но не, така би се изгубил вертикалния чар на разходката :)

Голяма година беше, наситена с приятни емоции и покорени върхове във всяка област на живота. Толкова много вълнения имаше, че чак ме е срам да направя списък. Един списък предполага че мога да ги степенувам по по-по-най, а действителността е че всичките спомени и постижения са ми скъпи.
Все пак самохвалството трябва да почне от някъде, та ето - пробягах 2 километра! Преди години в средното училище покривахме нормативи по физическо и бягането на 600 метра го завършвах пълзейки и повръщайки. А ето, тази година си поставих за цел да излизам поне 2 пъти седмично и малко по малко всеки днешен абсолютен лимит се превръщаше в утрешния норматив. Започнах да си готвя супички. До скоро за мен кухнята беше *тера инкогнита*, а вече кълцам зеленчуци и слагам тенджерата на котлона. Не се получава нещо кой знае какво, но удовлетворението от това да хвърлиш малко труд в храната си е голямо. Позавъртях се покрай климатика в квартирата и му направих онлайн дистанционно с жив видео поток и дистанционно за андроид с Bluetooth. Видео с демонстрация и глупости - тук. През цялата година направихме няколко пътувания с приятели, всяко от които лесно може да се опише с "беше уникално - закриваме годината!" :) Оженихме половината фирма - Диди и Митко, Гери и Павел. След това Невена я напънаха пророчески сънища и за моята сватба, но за целта първо трябва да се появят кандидатки :) Юни месец с Димо направихме 5-дневна екскурзия до Рим. За първи път летях и останах очарован. Много впечатления ми останаха и сега като гледам дори съм изписал 6 поста в блога :) Най-после си взех нормална раница. Онзи ден скъсах и първите си нормални обувки, но съм им навъртял над 200 км, така че - доволен съм. Взех си също и още доста благи неща, но няма да правя инвентарен списък сега :) Август и септември се направиха доста къмпинги, къде с нощни разходки, къде с други интересни благини. Дръпнахме една разходка до Мальовица и една покъртителна 30-километрова обиколка на Балкана. След това се бях приготвил да закривам годината, но съвсем скоро се откриха планове за разходка около Широка Поляна. Имаше фото-оргазми, а разходката с уазка до Орлово Око си беше приключение! Последните седмици от годината бяха мъгливи и дъждовни и това ми развали плановете за наблюдение на големите метеорни потоци есента. За сметка на това Геминидите ме изненадаха с идеални условия за наблюдение и снимки и резултатите надминаха очакванията ми. Измежду 10-те хиляди изщракани кадъра ми е трудно да избера десетина снимки които са били голяма емоция за мен, но да пробвам. Това не са катакомбите в Рим или някой музей на Холокоста. Това е част от българската история и близко минало. Никой не трябва да забравя клането в Батак. Трявна и къщите-музеи Балканът смръщва вежди над Аневското кале Тук имаше няколко дни надхитряне с дъжда и игра на гоненица, която завърши с красиви гледки към Пловдив Толкова търсех макове, а те всичките се били скрили до Червената църква в Перущица Тази година доста пъти ходихме до Сливодолското падало, всеки път имаше нови емоции. Памучни облачета над язовир Пясъчник Селфи на Колизеума, където ни чука гръмотевична буря със светкавици, сипещи се на броени метри от нас Още селфита на Копринка, докато гръмотевиците се изсипват зад гърба ни Част от двудневния пешеходен мазохизъм в Балкана Първия допир с Рила, който ме очарова с много неща: циркусните долини, лазенето по морените, напомпаните от налягането кроасани :) Безценното чувство да се събудиш с тази гледка! Язовир Широка Поляна. Първия сняг за сезона се случи отново до Мальовица, където го комбинирахме с отровно-горещи минерални извори :) Леко инцидентна разходка над язовир Въча ме хвана с перфектното време на Бековите скали. Една лятна буря напълни с електричество Стара Загора