Който ме познава, знае какво ми е мнението за "ходенето на море" - загуба на време :) Така че Сашо малко трудно успя да ме навие за една разходка из Добружанския край. Но трите дни прекарани там ме убедиха че просто до сега съм ходил на грешните места, в грешното време.
Събота сутринта рано се събираме цялата група - аз, Сашо, Цвета и в другата кола - Георги, Стоян и Деница. По пътя ни засече страхотна мъгла, висока едва няколко метра. Облаците плуваха на пръсти над нас и когато пътя минаваше по някой баир, под нас в долините се образуваше море от мъгла. Яд ме е че не спряхме за снимки, но ни чакаше 400 км път и трябваше да сме експедитивни. По пътя естествено имаше перипетии - другата кола се счупи и някак си се докараха от Шумен до Варна само на трета скорост. Последва търсене на магазини, сервизи и напасване на криви китайски части. Все пак към 2 часа успяхме да сме отново на път и вече не оставаше много. Пейзажът в северна България е доста по-различен. На където и да се обърнеш - няма нищо :) Хоризонта е един прав и чист - пукнато баирче няма. До където ти погледа стига - безкраен кър обработваема земя. В нивите постоянно сноват комбайни, трактори и камиони. Съвсем ненадейно изникват и на шосетата. Но колони няма, понеже всеки път е прав, с видимост на километри напред и се изпреварва лесно. Друга интересна промяна в пейзажа по на север бяха ветрогенераторите. Все съм виждал по някоя друга перка по билото на Стара Планина, но въобще си нямах идея от мащаба с който това се случва в източна Добруджа. Перките са милиони! На където и да се обърнеш виждаш по много. Към 15 часа в средния следобед стигнахме крайната цел - вила Булгари в село Българево. Къщата е прекрасна, добре оборудвана, с басейнче и голяма поляна, където дори се намери място и за хамака! :) Това беше щаб-квартирата за операциите в следващите три дни. Разтоварихме багажа и газ наобратно да ядем. Мидена ферма "Дълбока" се намира между село Българево и Каварна. Последния километър надолу пътя е доста стръмен и осеян отвсякъде с паркирали коли. Ресторантът е доста популярен, особено сред румънците. Голямо надъхване беше за мидената ферма, но аз лично не останах много очарован. Неотсервирани маси, бавно обслужване, изнервени клиенти и сервитьори мрънкащи че било края на сезона. Отдавна не бях ял миди и като че ли очаквах нещо повече там. От там се прибрахме обратно да вземем малко въздух и да продължим с яденето :) Една голяма хладилна чанта с пържоли ни чакаше, която нямаше да се изпече сама. За качеството и количеството на последвалите кулинарни щуротии въобще няма да ви говоря :) Може би малко се надценихме с количеството - ядохме пържоли за закуска, за между другото на другия ден и останаха и за из път на обратно. Не чух някой да се оплаква! :) Неделя със Сашо станахме към 6 часа да гоним изгрева. Прословутият залив "Болата" се намира съвсем близо - на някой друг километър от Калиакра. По пътя започна да се заформя един небесен пожар, който ме накара да отбия и да загрея батерията на фотоапарата. Заливът има формата на полумесец с източно изложение с два вълнолома от север и от юг. По-голямата част от плажната ивица беше превърната в паркинг и в момента кипеше усилена дейност по пускането на стотици лодки... Засилихме се към кея - трудно беше да хванем някоя композиция без милиони хора в нея. Хубавия изгрев е като симфония. Той не е нещо което просто се случва, удряш една снимка и си ходиш. Той е като произведение на изкуството с много части. Всяка има свое настроение и се представя по различен начин. Багрите по облаците когато слънцето е все още под хоризонта. Сенките които хвърлят един върху друг. Промяната в цвета, когато се осветят отзад. Промяната в цвета на самото слънце докато се издига нагоре. Всичко това се представи много подобаващо днес и направо ме боли сърцето когато сега трябва да ви избера 1-2 снимки. И 20 снимки няма да отразят това което наблюдавахме. И видео няма да стигне да пресъздаде соления аромат, писъка на чайките и шума от прибоя... Над нас имаше нещо като фар или наблюдателница. Намерихме едни стъпала, които катереха склона и ни изкараха до него. От горе се разкри готина гледка към целия полумесец на Болата. Представлението което наблюдавахме наближаваше своята заключителна част. В момента в който слънцето се вдигне 2 пръста над хоризонта, светлината му вече става прекалено силна за снимане и гледане в тази посока. В този момент неопитния изгрево-търсач би си тръгнал от залата на представлението. Но това би било грешка, понеже произведението имаше тайна следваща част, на която щяха да се насладят само останалите след това. Тръгнахме си със сърца изпълнени с кеф и заредени за предстоящия ден. А той щеше да е дълъг. Следващата дестинация щеше да е село Тюленово. Това е най-източното село в страната. Името му идва от това че двата тюлена, които румънската царица е освободила преди много години са се заселили тук. Успешно са създали и потомство, което вече отдавна го няма - прогонено от засилващите се човешки дейности в региона. А тези дейности са доста съществени. 1951 г. тук е открит нефт (може да се види едно невзрачно паметниче по средата на селото). Край шосетата могат да се видят много петролни помпи, поклащащи се напред-назад. Из полетата като избити мастодонти в безкрайните ловни полета са разхвърляни големи ръждясали резервоари. Без да искам направих най-добружанската снимка на всички времена :) В едно - композиция на всички индустрии тук - петролната кълвяща птичка, ветрогенератора и безкрайното поле от житницата на България. В Тюленово се разходихме по крайбрежните скали. А те са за чудо и приказ! Остри отвеси от по 20 метра, надупчени от пещери, проломи и каменни ниши. Мястото е популярно за скално катерене, виждат се и наковани клинове на някои места. Наближаваше обяд и яркото слънце прежаряше отгоре, убивайки всички кадри. Щраках доста, но си знаех че само хабя батерия и карта. Мястото е страхотно, но иска друго време с по-подходяща светлина. Самотника и арката. Нещата не са само въх и ах. Навсякъде около нас имаше надгробни плочи. Дали катерачи, дали водолази или просто заблудени туристи... Какъв трябва да си да си опънеш лагера в пещерата... Едно, че имайки предвид статута на защитени територии - това би трябвало да е доста забранено. И второ - че стотици хора ще минават през спалнята ти ежедневно. От Тюленово прескочихме до Шабленската Тузла за един плаж. Край езерото има екопътека. Информационната табела обещаваше разходка с дължина от 3км и покъртителната обща денивелация от 9 (девет!) метра. До сега не бях виждал пътека с едноцифрена денивелация :) Слънцето точно се беше разпекло, а напред нямаше сянка, така че рекохме да оставим тази обиколка за друг път. Вместо това се опънахме на плажа с най-синята морска вода, която виждах до сега. Слънцето галеше меко, вместо да прежуря. Без чадъри нямахме проблеми. Безценно беше пясъка да не е с температурите за нестинарство по обяд. Водата се е пекла цяло лято и я получихме с най-топлата възможна температура. Покиснахме се и след като гъбясахме подобаващо се преместихме в Шабла да хапнем на обяд. Там в едно крайпътно кръчме ядох най-яките миди. В града имат една бензиностанция от класата на онези, от които започват филмите на ужаса, та рекох да отложа зареждането за по-нататък :) Писахме следобеда волна програма до залеза и се пръснахме. Аз използвах момента да ударя една яка дрямка в хамака и да наваксам за ранното ставане. Търсихме място от където да хванем интересен залез. Нос Калиакра беше наблизо, но Сашо го режектна. Вместо това отидохме да потърсим един рибарски плаж точно от другата страна на антените. Късно тръгнахме и нямахме много време за разузнаване. Липсата на готино местенце беше компенсирана от представлението на небето. Отскочихме на бързо до Болата, но не хванахме нищо съществено там. Лодките се прибираха и плажът отново беше паркинг. Уж има чадъри, но аз ако трябваше да се пека, не знам дали бих избрал точно там. С това цялото движение и мръсотия, която рибарите оставят след себе си... Вечерта излязохме така по селски. Седнахме на Морското Конче в центъра на Българево и пак подкарахме с царските трапези. За следващата сутрин взех да се пробвам за изгрева от пристанището на Каварна. Там като отидох пък видях един висок чукар от южната страна и козата в мен се обади. На картата в OSM имах пътека до горе, така че пратих команда "пълен напред" до краката и забих с яка крачка нагоре. Денивелацията е около 100 метра, а дължината - под километър. Хората които не могат да се събудят без кафе, трябва да пробват с една такава разходка за преди изгрев слънце :) Стигнах горе малко преди нужното време. Пред мен се откри обзор към целия южен квартал около пристанището на Каварна, към изкуствения плаж. Виждаха се далече назад антените до Българево. И по средата - долината на мидената ферма бълваше яко мъгла! Облачната покривка беше кът, но оскъдните небесни дантелки се бяха позиционирали на точното място. Вече взе сериозно да се развиделява и слязох долу до малкото пристанище. Както се казва в песента - "Надежда всякаква тука оставете"... А това високото беше моята наблюдателница: Днес беше последният ни ден, но имахме още малко време да се помотаем наоколо. Разходихме се до нос Калиакра. Входът за комплекса е по 3 лв на човек и се плаща на една бариера опъната по средата на шосето. Малко след нея има паркинг и почват сергиите. Естествено, панаирът е пълен - стотици сергии продаващи едни и същи боклуци. Тук-таме имаше разкопки. Носът е заемал важно тактическо положение през вековете. Траки, гърци, римляни, византийци, българи - всички те са оставили следи от мощно присъствие. Храмове, военни укрепления, жилищни комплекси - наоколо е разхвърлян един миш-маш от архитектури и епохи. Малко по-нататък има музей, помещаващ се в една средно-голяма пещера. Изложени са намерени предмети от околността, има и макет на цялата крепост от незнам си кой век. Точно пред музея са курдисали и истински пещерен ресторант. Следващия обект по пътя към вкъщи беше Балчик с ботаническата градина и царския дворец. Паркингът е по 2 лв на час, билета за градината е 7 лв, а за двореца - 5 лв. Дворецът се намира вътре в градината, така че ако искате да стигнете до там, ще ви трябва и билет за градината. Добре, нека още сега си изясним нещо - Дворец няма :) Това на което са турили тази гръмка дума всъщност е комплекс от десетина къщурки - вили в ренесансово-средновековен стил. Това което показват по снимките е вилата "Тихото гнездо", която се намира долу почти на плажа. Може да я видите отвън без билет, а дали си заслужава от вътре... Историята на мястото е завързана с румънски предателства, заграбване на територии и самонастаняването на румънската царица в новите земи. Но не е политически коректно да пиша такива неща, а и не искам румънски нинджи да ми почукат на прозореца, така че - до тук :) Ботаническата градина е изградена на доста по-късен етап през 1955 г. от ректора на Софийския университет. Първите впечатления като влезе човек в градината не са големи - "я, пет лехи с шарени чушки". От тук тръгнахме "да видим кактусите" и се изгубихме в една голяма оранжерия. След това се оказа че има още кактуси, а и за десерт - още дори не бяхме видяли истинските кактуси :) И внезапно се оказа че градината е много по-обширна от колкото изглежда. Аранжировката е много добра - всяка алея или кът си имат тематика и скука няма. Така се наименуват "Английския двор", "Алеята на виното", "Висящия терасен лабиринт", "Тунелът на любовта" и други. Градинарската работа е майсторска! Във винарната имаше безплатна дегустация на вина. И то все изчанчени - вино с мед, вино от ананаси, вино от въздишки на еднорози... По безкрайните алеи се губихме няколко пъти, и все се намирахме :) Тук-таме бяха сгушени китните къщурки от дворцовия комплекс - вила "Сюита", вила "Гъбката", вила "Гутман" и т.н. Вила "Тихото гнездо", където късат билетчетата за двореца. Отгоре я взехме за джамия поради островърхата и кула. От вътре ми се стори малко постна. Не точно като да е живяла царица вътре, може би повечето мебелировка е била изнесена по някое време... В ботаническата градина можеше да изгубим цял ден, но пред нас ни чакаха още 400 км път. За съжаление всяко хубаво нещо свършва и така трябваше да сложим точката на тази експедиция по северното черноморие. Много неща видяхме и още много остават да бъдат видяни. Нашето Черно море се представи в една по-друга светлина. Североизточна България има много различно излъчване. Бях много предубеден към всякакви морета, но се видя че все още има готини местенца, до които бетонът не е стигнал. Плажовете са каменисти и непривлекателни за масовката. Според същата температури под 50 градуса не са за море. Всичко това в комбинация с късния септември образува една идеална среда само като за мен :)

Посетени места този уикенд - повече от пръстите на ръцете и впечатления - безброй! Дивите кътчета на Родопите ни приеха и ни разкриха спираща дъха красоти.
Всичко започна събота сутринта, когато се опитах да си изпека закуската на изключена печка. Това е сигурен знак, че последващата разходка ще мине като по мед и масло. И наистина ни тръгна "по вода" - от Пловдив тръгнахме с лек дъждец, а прогнозите бяха типично есенни. Всъщност не се сещам да сме имали експедиция с Мартин и Катя, когато да не ни е прал дъжд, мъгла или сняг :)

Със Сашо отдавна замисляхме една разходка. Все нещо изникваше и тя няколко пъти се отлагаше, до този момент:
[11:19:05] Freki: Planina sybota [11:19:10] Freki: ? [11:19:49] Ivan Petrushev: да! [11:19:54] Ivan Petrushev: къде [11:20:09] Freki: Botew ot sewer [11:20:11] Freki: ? [11:20:20] Ivan Petrushev: приема се И така започна една организация. Аз през цялото време си мислех че идеята е наистина да отидем до Ботев през хижа Плевен, а пък Сашо ме сюрпризира че имал предвид през хижа Тъжа. Това надигна много вежди от моя страна, понеже километрите там минават в големите двуцифрени числа. Но той беше твърдо на идеята, че през Плевен ще ни е прекалено лесно и няма да ни е интересно :) Ентусиазмът беше голям, но реалистично го виждах да идем най-много до Марагидика и да слезем от там пречукани. Което пак щеше да е готина разходка и така се получи в крайна сметка :)

Крепостта Козник се намира в местността Кечи Кая близко до Рудозем. Около 14-ти век е охранявала пътя от Беломорска тракия към Горнотракийската низина. В настоящето не е останало много от крепостта. Все пак изцяло разкрит е поне един каменен зид, широк 2 метра. Доста от "крепостите" и толкова нямат :) Според легендите Ерим Папа е пазел там безчетни златни съкровища, и следователно - всичко е изръшкано от иманярите. Въпреки това разходката до там беше много доволна - предоставяше много гледки и места за почивки.
Организацията започна отдавна, когато Сашо вкара идеята да направим един уикенд на вила "Козник". Тя се намира в подножието на Кечи Кая и щеше да е идеалната база за разходки нагоре с разпивки надолу. По пътя ни валя страхотен дъжд, където субаруто на Антон за малко да демонстрира как се трансформира в подводница :) Освен това от всичките дни в годината уцелихме точно някаква Богородица, та около Бачковския манастир имаше 10 километра задръстване. Така е, нали християнската религия се проявява по празници... Потопът който ни изпра след Чепеларе успя да вдигне няколко апетитни мъглички, заради които спирахме неведнъж. Към 15:30 след половин час як офроуд бяхме на вила "Козник". Там черния път свършва в беседка с чешмичка и нагоре почва туристическия маршрут. Тук още не беше валяло, но зад баирите се чуваха гръмотевици. Рекохме да хванем пътеката, докато не се е отворило небето. Схемата на маршрута даваше някаква представа, но... не можаха ли да принтират по-сносно изображение? Нагоре маркировката беше в подобно състояние. Къде я има - надраскани зелени стрелки със спрей. Тук-таме - табелка. Табелките обаче сочат няколко обекта, а пътеката е една. Разположението им беше по места, които не се забелязват от посоката на движение. Един път уцелихме разклонение за село Върба (маркирано!) и когато се зачудихме и взехме да се връщаме, чак тогава от този ъгъл видяхме следващата табелка за Козник. Въобще - за реализацията на пътеката им пиша Среден, а за ентусиазма - Добър! :) Най-добрата маркировка, която можете да хванете е един черен електрически кабел. Движи се по пътеката през цялото време, чак до края, където стига до една... лампа :) Някой е прекарал 2 километра кабел по дърветата за да захрани една крушка, осветяваща скалата. Среден за реализацията и Добър за ентусиазма! :) По маршрута нагоре има 4 беседки. Единствената вода обаче е долу на паркинга. Всяка беседка е сложена на място с добра гледка към долните ридове, към Рибница и Рудозем. Дължината на пътеката е около 1 км, а денивелацията - около 250 метра. Наклонът си е стабилен, ходи се в предимно широколистна гора на сянка. От погледните места на далечните била се съзират кацнали други беседки, явно части от други маршрути? След половин-един час разходка успяхме да изгубим половината група от пушачите :) Със Сашо и Живо излязохме горе - на Двата Братя - две скали, застанали като стражите на Родопите. В скалите имаше няколко естествени скални ниши. Някои от тях даваха началата на малки пещери. Едната изглеждаше много любопитно, все едно скалата е куха. И тук започват изкопите на иманярите. Дупки имаше навсякъде. Части от инструменти бяха захвърлени по скалните ниши. Наблизо беше беседка №4 и откритата част от каменния зид. Не ми се видя особено впечатляващо, на фона на красотите които ни заобикаляха. Слязохме до вилата за да изпълним втората част от плана - а именно, стабилното хапване и пийване :) За да не ви дразня - ще ви спестя гледки и описания на деликатесите, които се извадиха. И на огромната оранжева котарана, придаваща цвят на мястото :) Другата сутрин точно бяхме влезли в режим на мързел. Въобще не ни се тръгваше, но... седмицата се върти. Слязохме до Рудозем да видим има ли нещо останало от празника. Вчера имали празник на града с панаир и скара-бира и всичко както си му е реда. Заради него бяха отцепили някои улици, заради което отцепване пък бяхме минали през една фабрика. Тя много ни хвана окото, та по-добре да покажа: Все едно машината на времето ни беше оставила по погрешка в 1960-та година. Рудозем има индустриален облик. Дори сградите около общината са едни такива - широки, ниски, с обширни пространства помежду им - все едно бивши производствени цехове :) Въпреки лудницата покрай вдигането на панаира, имаше една нотка на спокойствие, която много отчетливо се усеща когато дойдеш от големия град. Тук пътищата ни със старозагорската група се разделиха. Тяхната логистика щеше да ги прекара през Кърджали (и за по-напряко - през Златоград :D ), а пък аз реших да се върна по почти същия път. Гергана ми беше препоръчала пътя през Полковник Серафимово за Смолян. А и аз исках там да видя едно място, известно като "Родопската Шипка". На връх Средногорец през 1912-та година (Първата балканска война) е била проведена решителната битка, която е освободила родопите от османско иго. В памет на жертвите на върха е издигнат паметник и мавзолей, до който се достига през кратък пасаж от стъпала. Мястото беше почти безлюдно. Плочките бяха обрасли с дебел зелен килим, който вдигаше свежи аромати на всяка крачка. На четирите стени на паметника имаше плочи с кратки текстове. "Не забравяйте идеала на българския народ -обединение на племето ни-". Хубав завет, който май не е достигнал до много хора... Костите в мавзолея сигурно биха се въртяли като пумпали в гроба, ако можеха да видят какво става с България, за която са дали животите си. За мен последва два часа прибиране през китните родопски пътчета. Ако не знаете, в село Фатово имат - цитирам табелата - "ЧАСТЕН АГРО-ФИТНЕС КЛУБ"! :D Сега съжалявам че не спрях да го щракна :D Спретнахме си чудесна разходка под наслов "непознатата България". Много такива места има, и винаги е кеф да намериш нови.

Връх Момини Гърди се намира над Старозагорските минерални бани. Името му произлиза точно от външния вид на терена, погледнат от Баните :)
От доста време гледахме за една разходка на там. Преди няколко месеца имахме един опит за изследване в тази посока, който беше осуетен поради непристъпната джунгла. Бяхме тръгнали в едно кално и мокро време и това също малко допринесе до неуспешния край. Събота се очертаваше същия валежен климат, но хъса ни беше повече :) А и имахме идея да заходим от към Сулица - по друга пътека от друга карта. В Сулица ни посрещна лек ръмеж. Имахме около километър кърски път. Почвата беше глинеста и се лепеше по обувките. Порастнах поне 20 сантиметра височина. Онзи деншните изпепеляващи жеги ми се струваха абстрактно понятие на фона на лекия дъждец, който ни миеше физиономиите. След половин час излязохме на поляна с ловджийско чакало и хранилка. От тук пътеката трябваше да направи чупка и да влезе в гората. Само че пътека - йок :) Обследвахме линията на дърветата. Тук-таме като че ли се виждаха малки пътечки, по които са минавали животните. Но всичките тези се разсейваха и изчезваха след няколко метра навътре. Почти се бяхме отказали, но с един напън успяхме да пробием храсталака. Влязохме в борова горичка, през която се вървеше малко по-лесно. Почти успяхме да си върнем надеждата, когато след 20 метра се озовахме в поредната джунгла. Дъждът беше спрял, но мачетето на Сашо изтърсваше двойно повече вода от дърветата :) Следващите 500 метра бяха мъка. М-Ъ-К-А. Взехме ги за час и нещо. Имаше акробатика. Имаше патешко ходене. Имаше псуване. Имаше трески забити в пръсти. Само пътека нямаше. Опитвахме се да следваме следата от картата, надявайки се че все някъде ще намерим по-проходима част от нея. Такава нямаше. Явно картата беше стара. От тук човек не беше минавал с години и природата си беше взела всичко обратно. Няколко пъти си мислехме да се откажем. По нас нямаше сухо място. Тъч скрийна на GPS-а ми вече отказваше от влагата, която се беше събрала по него. Но да оставим резултата 2:0 за Момини Гърди? Не :) Тук-таме намирахме малки полянки с отсечени пънчета. Имало е човешка дейност тук. Но съдейки по мъха върху пъновете, който беше дебел два пръста - не е било хич скоро. По едно време наклонът се успокои и вече ходехме почти по равно. Стигнахме малка поляна с много старо огнище. Намираха се няколко шишета. Стъклени! На дъното на едното успяхме да разчетем "БДС 1987". Чувствахме се като археолози :) Вече си мислехме да наречем това "върха", да му теглим 10 майни и да си ходим. Но като че ли видяхме лека пролука напред. Почти като тунелче в храсталака. Хванахме го така на майтап и - о, чудо! - след 10 метра стигнахме нещо, което не очаквах да намерим - котата!:) Вече съвсем бях отписал това начинание, но все едно пресякохме финиша с гордо вдигнати глави :) И точно до котата намерихме и единствената туристическа маркировка, която видяхме за деня. Някой ако не вярва - ей на :) Последва час храстолазене обратно. Като се върнахме Сашо си е пуснал трите части на Рамбо. Гледал ги и вика че Рамбо ряпа да яде с неговата скромна джунгличка, в сравнение с нашата :) Имаше известна доза кеф, че намерихме това, за което бяхме тръгнали. Разбирам какво се е случило с пътеката - гледки от върха няма, районът не е особено атрактивен. Няма данни за крепости, които да привличат иманяри. Няма хорски мерак и всичко се връща обратно към дивото състояние. Което не е зле, ако сте тръгнали за по-непосещавани местенца. Имаше елементи от типа "blast from the past" с находките, които се намират горе. Усещането че ходиш по места, по които човешки крак не е стъпвал от години е доволно.