Очертаваха се 4 почивни Великденски дни, а какво са 4 почивни дни без поне една хубава разходка? Предния път като ходих до Винишкия камък, очите ми останаха там и се зарекох че ще се върна. Дойде и време и на тази заръка да се изпълни.
Планът беше да се кача до Винишкия камък. От там да намеря някаква пътека до връх Попак. По пътя да си харесам място, където да прекарам ноща. На следващата сутрин да се прибера и да започнем с Великденските трапези. Старите карти показваха няколко варианта за пътеки нагоре, а и до колкото помня - имаше някаква маркировка. Все пак си сложих доста време за ориентиране и още толкова за почивки. Изкачването не беше малко - идваше около 700 метра от кота 500 на Мъглижкия манастир до кота 1200 на върха. Взех си повече вода - до колкото помня предния път там нямаше почти никаква вода. По този показател се издъних, но за това - по-късно. Предните няколко дни имаше продължителен (снего)валеж и балкана над Карлово се виждаше обилна покривка. Дори и главата на Средна Гора беше понапудрена. Те ти сняг за Великден :) Когато наближих Мъглиж, от пътя се отвори страхотна гледка към двете дестинации. Винишкия камък беше щръкнал, все едно се опитваше да съдере небето, а връх Попак отзад беше най-високото нещо наоколо. Очертаваха се страхотни гледки! Самия град кипеше от живот. Рекох си че по пътеките ще е фраш от хора и че въздухът ще е тежък от всички барбекюта, които ще се пекат. Друг път! Нагоре не срещнах ни жив човек. Цялото надмъглижие (дали това е правилната дума?) беше само за мен, муахахаха! В 10 и нещо часа бях на паркинга на манастира. Задължителната снимка, която да отразява процеса на ръждясване на табелата във времето: Преди изкачването ми се струваше стабилно, но вече не беше толкова неизвестно и се минаваше лесно. Табелката казваше че 200 метра денивелация за 1 километър се взимат за час. Аз ги измаах за 40 минути с всички почивки и 15-те кила багаж :) Горе естествено стабилно се размазах като гущер на припек. Но преди това бях изненадан - Винишкия камък беше получил ъпгрейд - тенекиено барбекю. От тук нататък го давах много лежерно - с помайване, чекнене на всеки камък и припек на слънцето. Като се върнах носът ми се обели три пъти, така че някой да не си помисли че се майтапя за припека :) Пролетта беше издухала зимата от боксовия ринг. Всичко цъфтеше. Всичко жужеше. Всичко пълзеше. Сняг се виждаше само надалече по по-високия гребен на Стара Планина. Хапнах едно леко Corny за обяд и хванах пак нагоре. Пътеката свърши на едно разклонение както и предния път. Точно на разклона имаше скала-трон, от която се откриваше яка гледка надолу: Тук маркировката продължава наляво, но... Много е стара, много обрасла, и изчезва след още един знак. Ако въобще сте видели и последния. Тя и пътеката много не я бива. Даже хич. На практика до върха няма чиста и маркирана пътека. Има два начина да стигнете до връх Попак - с GPS по пътеката, която трасирах, или като отперете право нагоре по наклона на баира :) Аз така направих в последствие и се опитах да се върна по някаква маркировка, но такава нямаше. Но едно по едно. След обърканото разклонение продължих напред и минах покрай един величествен гребен, който на друго място би бил наречен за индианско убежище. Тук все още се движех по що-годе видима просека. Преди много много време това е било горски път между Мъглиж и Селце. Личи си че е създаван от човешка ръка, виждаха се и вложени камъни в основата му. Родопите бяха отнесли доста щети от февруарските бури, когато някои селища останаха бедстващи и откъснати от цивилизацията в продължение на седмици. Състоянието на тази гора беше подобно, макар и не чак толкова зле. Паднали дървета, изкоренени букове... гледката беше като в зловеща приказка на Братя Грим. От онези които не свършват с хепи енд. Съвсем скоро пътеката изчезна под туфи трева. Излязох на широка поляна, която беше... точната противоположност на това настроение! :) Гледката надолу беше силно панорамна. Стъпвах по мек килим от дъхави билки и всяка крачка вдигаше опияняващи аромати във въздуха. Слънцето надничаше иззад клоните точно толкова колкото трябва за да не е нито студено, нито прегарящо. Абе, идилия отвсякъде! Тая поляна си плачи за кърски секс! Координатите ги давам само на доверени хора! :) На хоризонта се виждаше нещо интересно. Напреки на Средна Гора се беше проснало туловището на гигантска сребърна змия, както все едно дракон пази съкровището си. Това не беше нищо друго освен Змеевския проход - пътя за Стара Загора. Като ми досаклетя от седене, хванах отново пътя. Въпросът беше дали да се върна до голямото разклонение и да хвана другия ръкав (който не беше ясно дали ще ме изкара до върха), или пък да не го дръпна вертикално нагоре? Най-високата точка на моя рид беше връх Попак, така че докато се движех нагоре, бях на прав път :) Така и направих. Километър и нещо през гората... естествено стабилно подплатени с почивки и прозявки. Намерих още няколко интересни скали, които гледаха надолу. Беше ме страх че върхът ще се окаже скалист, понеже аз алпинистки изпълнения не правя. Но вместо това той се оказа доста плосък във формата на обърната купа за плодове. И точно на върха ме чакаха няколко "гьола" от последния сняг, които хващах може би точно на края на съществуването им. Направих интересно наблюдение. По целия път от Винишкия камък насам имаше жълти минзухари. Но тези долу бяха прецъфтели и вече си отиваха, докато тези горе бяха по-свежи, и някои дори току-що пробили снега. Гледката надолу беше силна, макар и да бях подготвен от многобройните погледни места по пътя. Пресевните на Шаново и Юлиево, с една изненада отзад... Отвъд Средна Гора се вижда се пушека от някой от радневските ТЕЦ-ове. Сега като сложа нещата на картата и излиза може би AES-а, който отстои на цели 62 километра от мястото на снимката. Гърбът на Стара Планина беше яко заснежен. Змеевския проход се виждаше там отсреща на малкото баирче, което представлява Средна Гора погледната от Попак. Мъглиж се сливаше по изглед с околните села. Докато се наслаждавах на гледката, Балканът зарева на север. От Габрово насам се носеше мощен хайдушки стон, който планината постепенно усмиряваше за да се превърне в "просто" вятър, който слиза на юг към долината на розите. Чувствах се като застанал на ръба на света. На север - все едно триста хали виеха изпод снежната наметка на Балкана. На юг - слънцето, птичките и пчеличките. Това беше от онези моменти в които на човек му става густо да се почувства незначителен и в същия момент - Избран, като рядък екземпляр, на който му е позволено да се полюбува на всичко това. На това му викам аз зареждане :) След малко обаче си наложих да се върна обратно на земята. Водата беше на привършване, а хем бях взел повече. Но последното нагорнище, което взех напряко по баира ми беше стопило радиатора. Никъде по пътя нямаше вода. Долу в ниското имаше 2 малки поточета, извиращи от деретата. Но бяха на практика на височината на Винишкия камък, а аз бях прекалено разглобен да правя тигели нагоре-надолу. Другото нещо, което ме човъркаше беше как си разчетох времето. Бях сметнал целия следобед да търся върха, а в момента едвам минаваше 14 часа. Като сложих нещата на кантара, реших да зарежа първоначалния план и да се прибера в Стара Загора. При биричките и пържолите :) Слизането надолу тръгна добре. От котата на върха тръгваше тясна изровена пътечка надолу. Мернах няколко моторджийски маркировки и тамън си рекох, че пътя надолу е ясен, когато и те изчезнаха. Цепих си надолу през гората по маршрут подобен на изкачващия се, когато внезапно на 20 метра от мен подскочи и избяга един заек. Грамаден на размери - като малко пони :) Няма шега - направо си настъпваше ушите! :) Развеселен от тази случка стигнах до друга камениста поляна. Тази беше по-открита и беше покрита от река от четвъртити камъни. Възможно е тук да е имало крепост, или манастир. Сигурен съм че историците има по какво да спорят - районът е пълен със стари зидове и останки. Тук врътнах няколко разговора по телефона и тамън се канех да продължавам надолу, когато пред краката ми се шмугна една лисица! Много ми вървеше на животни последните няколко седмици. Бях на Марково по-миналата седмица когато с едно сърне взаимно си изкарахме акълите :) Последен поглед към Винишкия камък и слизане надолу по обиколния маршрут. Голям кеф ми направи че за цялата разхода почти не повторих пътека за качване и слизане. Получи се почти идеален кръгов маршрут. Един последен поглед от паркинга нагоре и си дадох сметка, че може би съм обиколил всички скални формации, които се виждаха отдолу :) Кеф! Готина разходка се получи - 7+км със 700м денивелация по GPS. Единствения проблем е този с водата - много е оскъдна. С цялото снеготопене и единствената влага беше в две изворчета избили по средата на случайни дерета. Нямах реална пътека, но благодарение на това открих много интересни местенца. Винишкия камък е получил поне 2 звезди ъпгрейд с новото барбекю. Както разбрах - качване с 15 кила багаж (апропо - мръвки) е напълно постижимо, така че съм отворен към идеи за бедстване с пържоли там :)

Другите деца едно време се плашеха с Торбалан, а ние се плашехме с хижа Рай :) Далече било, изкъртващо било - почти виждаш ли... невъзможно! :) 10 часа ходене имало. Не че не изръшквахме града от горе до долу по цял ден. Но 10 часа на майната си... звучеше нечовешко. Пък и какво е това име - "Рай", звучи като зле измислена захаросана примамка. И в същото време пък местността "Джендема" - демек "ад". Цялата работа беше обвита в яка мистика и така с течение на времето си създадох един магнетизъм към това място. През последните години постоянно си поставях за цел да ида там, и постоянно нещо изникваше. Можеби подсъзнателно всъщност съм искал да не развалям мистиката. Всяка година имаше "това лято ще идем на Рай" и естествено никое лято това не стана :)
До онзи ден.

Чудих дали да подхвана това разказче по хуморестичен начин или по драматичен начин. Разходката която си спретнахме извади потенциал и за двата жанра на класиката.
Всичко почна по-рано през седмицата със следното: martin> искаш ли да газим в сняг me> не :D martin> да се качим над Благоевград до Картала с кола, от там стигаме първия ден до х. Македония. Спим и на втория ден се качваме за 2 часа до връх голям Мечи връх. Мартин отдавна ме навиваше да мръднем някъде заедно, но все го овъртах, че като знам по какви места ходи - с нас направо ще му е скучно :) Нямаше по-добър план, а пък прогнозите бяха добри. Написах си домашното с топографската карта, свалих малко вектори и предварителните изчисления бяха около 8 км хоризонтала с около 700 метра вертикала. Лежерна разходка в парка, ако нямаше сняг. Ако ли пък имаше утъпкан сняг - супер. Щяхме да правим снежни човеци, да копаем иглута и да пием червено вино с белите мечки. Така че опекохме работата и хванахме пътя. Междувременно групата ни нарастна до две коли. Съботата започна в 6 часа, когато ОТНОВО се опитах да си опека принцеси с изключена печка. Вече забелязвам шаблон в моите разходки - ако объркам сутрешните принцеси, значи ме чака страхотна разходка. Това е като поличба. Събрахме се с Таня и чакахме Мартин и Катя да дойдат с автобуса от Карлово. Рейсът им надхвърли всички очаквания за бавност на транспорт, пристигайки от Карлово до Пловдив за цял час и петнайсет минути. Подозирах че е карал на задна. Но пък и другата кола, която тръгваше от София закъсняла малко, така че се движехме в добра обща синхронизация. След тунела на Ихтиман естествено започнаха Мордорските мъгли. Повечето хора се стряскат като тръгнат по мъгла и едва ли не по един поглед от леглото през прозореца са склонни да прекратят всички планове за деня. В действителност никога не знаеш какво ще е времето в балкана. В един момент може дъжд да те пере, а след 5 минути жарко слънце да те пече. Прогнозите и уеб камерите работят за градовете, но тръгнеш ли нагоре най-добрия времепоказател е магарешкия барометър. Нали го знаете? Ако опашката на магарето се люлее - значи духа вятър, ако опашката е мокра - вали, ако липсва - мъгла. Който си няма магаре... може би не знае какво е времето :) Ядохме пасти на Мурсалево и се събрахме с другата кола. Здрасти, здрасти, а момчетата се оказаха сериозни скиори, та за момент се зачудих къде отиваме. В Благоевград леко се изгубихме, та спрях да ги изчакам по пътя за Картала. Минават 15 минути - няма никой. Звъня на Димо - "Да не стана нещо, бе?" "А, не, бе, спряхме до един магазин за прежди" КВО? Ами... утре е Баба Марта, та който няма мартеници - ще плете! :) Застигнаха ни след малко и за нула време бяхме на ски пистата. Там - фраш. Аз за тоя Картал не бях чувал, но явно е някаква голяма атракция за онзи край на България. Имаха кабинков лифт нагоре... Та пременихме се във вид за маане на крачоли и хванахме нагоре. Колко глупости изписах до тук, а тепърва почваме реалната разходка... Тук-таме се виждаше снежец. Пътеката беше доста утъпкана и си рекох че на раз-два и ще сме горе. Да, ама не :) От бариерата на Национален парк Рила снежецът почна да се превръща в Сняг. Все още пъртината беше добра, та с песен на уста щраках белите склонове и нямах идея в какво ще се насадим след малко. Първата горска отсечка ме спря с известно затъване. Но пък какво толкоз - времето беше топло и ясно, кръвта ми ври и кипи и настроението беше на ниво :) Гледам напудрените баири и си мисля мъдра мисъл. Това нещо снегът... изглажда всякакви върхове и долини, скрива дерета и скали. Изглажда детайлите и е като първа производна на терена. На първата голяма поляна обаче нещата рязко се обърнаха. Снегът си беше утъпкан - ходехме в стари стъпки. Но всяка крачка затъвахме до коляно. Разстояние което обикновено се взимаше за 2 минути, ни костваше 20. Щом Мартин извади снегоходките, значи нещата бяха зле. Останалите бяхме картинка под заглавие "Пате в кълчища". Костваше ми повече сила да се измъквам от снежната прегръдка, от колкото реално да се придвижвам напред. В часовете по физкултура имаше едно упражнение - ходене с високо вдигати колене - нещо такова се случваше в момента. Само че стъпваш и не знаеш колко надолу ще се спреш. Имаше отсечки които се вървяха прилично и точно като се отпуснеш - ХРУССС оказваш се до гъз в сняг. Тези бяха неприятни, но поносими. Истински кофтито момент беше когато 300 метра ги газихме сигурно поне половин час. Това беше още в началото и не ме натовари толкова физически, колкото психически. Крача много, а на практика едвам помръдвам. След 10 минути газене се чувствах както след половин час тичане. А най-смазващото беше че се намирахме още в първите 2 км на пътя от общо 8 и не се знаеше дали този участък въобще ще свърши някога и дали няма да е такова до края. Честно да ви кажа - през главата ми минаха няколко идеи за измяна и предателство :) Сега пиша лесно тези редове, но какво ми беше в главата тогава... да речем че малко си поизгубих чувството за хумор. Слава богу безкрайния оптимизъм на Таня и Катя ме зареждаше, а пък и се движех най-отзад на най-лесното място. На тях отпред им беше много по-терсене! Евала на тия момичета, не знам как успяха да ме изтраят :) Накрая казваха че не съм мрънкал много, ама хич не им вярвам. Мартин се шегуваше че ще издраскам 10 страници в блога да го псувам къде ме е замъкнал... Няма да му доставя това удоволствие :) След около 512 дни ходене излязохме на открито. Получи се интересна комбинация от атмосферни условия. Слънцето жулеше яко, долу над Благоевград беше надвиснал черен облак, а вятъра ни посипваше с едри снежинки. По пътя се бяхме събрали с още няколко групи, с които вървяхме заедно. След безброй почивки стигнахме една лъскава вила, която беше чекпойнт за финалното изкачване. Зад нея измамно близо вече съзирахме крайната цел - хижа Македония. Поговорката гласи - "Когато хижата изглежда на един *** растояние, обикновено се намира на ***** си майна път" :) За това си бихме една финална почивка-парти на верандата на вилата. Заредихме се с кой каквото лакомство извади, вързахме си гащите и направихме последния напън. Изкачването не беше голямо, но гледката назад направо си плачеше за почивка през две минути. Слънцето падаше все по-ниско и лъчите му бръснеха склоновете. Черното към града ставаше все по-черно и обещаваше залез като за картичка! Погледи назад - алпийска гледка бонбон. Погледи напред - уютът на хижата вече съвсем наближаваше. Намирах се на точното място. Бях в нещо като лимбо между двете състояния на духа и тук намерих това за което бях тръгнал. На хижата срещнахме останалите, които бяха дръпнали напред. Мартин яко окопаваше зимния си подслон. Отстрелях последните слънчеви лъчи. Пантаджиите бяха хванали баира да се порадват на тяхната си страст. Входът на хижата беше затрупан от сняг и се влизаше през една огромна разкопана пряспа. Всичко беше идилично. Ние пристигахме последни, но получихме топло посрещане от хижарите и нещата си дойдоха по местата. Разпънахме едни софри и едни черпни и естествено простотията се лееше по-стабилно и от виното! :) Мислех си че съм скапан и уморен като за умирачка, но получих още едно доказателство че всичко е само в главата ми. В момента в който седнах на масата и вече бях като нов човек. Мартин извади страшно плоско шише декорирано с червено-бяла съветска тематика :) Гледам си записките сега и в тях има: Tanq> Оффф тая салата Tanq> Само гледай и ти да не пишеш за нея Макаронената салата! :) Кулинарната изненада от Таня! Как няма да пиша за нея! Салата, салата.. беше си направо основно ястие! Бях си взел една леща, но нещо не ми вървеше и цяла вечер я джваках. Но салатата....! Тя може ли да се опише! Количеството беше достатъчно за вечеря и закуска, а вкусът беше като и пръстите да си оближеш. Още 5-6 такива разходки и като нищо ще стана 200 кила :) Хижа Македония получава електрозахранване от собствен мини-ВЕЦ до колкото разбрах. Може би дебитът на водата не беше постоянен, или се получаваше някакво натоварване при включване на по-сериозен консуматор, но крайния ефект беше че осветлението играеше цяла вечер. От ярка светлина до тази на запалена свещ. Все едно някой си играеше с врътка, в единия край на която имаше надпис "MAX осветление", а в другия - "MAX романтика" :) Към 11 часа окапахме и преместихме джамбурето по леглата. Лигнята се движеше на ниво с вътрешно-заводски тъпизми. Бяхме като отделение в детската градина :) Отдолу си водеха паралелно парти, от което само чух: "Иван най-после спря (да хърка)". Да отбележа че още си бях буден в този момент! :) Мира ме била ръчкала от долния етаж, но принцесите с граховото зърно не са в моя род, и въобще не съм отразил тоя факт :) Долу се вихреше манифактура по плетене на мартеници (наистина били взели прежда! :) ). Това занимание продължи и на сутринта, когато Сашо се опита да опаше цялата хижа в една километрична мартеница :) Ченето на хижарката падна и тя изщрака една карта по снимане на мега-мартеницата :) Сутрините винаги са ми умрели. От една страна еуфорията от прехода и простотията е зад гърба ми. От друга страна ме чака тъпо прибиране. 3 часа газене на сняг, а долу - мизерна калотия и раздяла с приятелите. Направо ми се искаше да поостанем още някой друг ден. Но пък времето беше почнало да се разваля и гъстата мъгла спираше всякакви гледки. Та това малко ни даде зор и си налегнахме парцалите да слезем по-скоро. Програмата по пътя все още беше пълна - затъване, газене, преспи и теглене на майни. По едно време пантаджиите ни настигнаха (бяха тръгнали 2 часа след нас) и ги гледахме със завист. В тоя момент значи бих дал царство за ски :) След още малко кацнахме долу на паркинга и си взехме сбогом с останалите. Черния облак над Благоевград обещаваше голяма драма, но всичко ни се размина. Пече ни слънце и се прибрахме на 15+ градуса. Как да завърша този разказ... Не ми се завършва! Сериозно се изкъртих по пътя. Не толкова физически, колкото психически. Което още повече засили постижението накрая. Компанията беше стабилна - Мартин и Катя, Таня, Мира, Сашо и Тошко. Случихме прекрасно време. И планината беше благосклонна да ме пусне да се върна с толкова положителни впечатления. Може пак да заформим нещо такова... не по-рано от догодина :) А, щях да забравя - честита баба Марта! Оставил съм ви 5 скрити мартенски теми в текста от горе. Който ги намери първи, ще получи усмивка по интернета ;)

Подготовката за този уикенд почна още около сряда, когато Мартин ми обеща една "айляшка разходка". В последствие обаче дестинацията и състава на групата се смениха около 15 пъти, но да речем че "айляшкия" статус остана :)
Бърз поглед към събота сутринта. Събуждането - трудно! Предната вечер дегустирах едно ново вино, дори май съм го дегустирал доста усилено... Но пък печените принцеси станаха от раз и дори се получиха перфектни. Това трябваше да ми вкара едно на ум, понеже имам един закон - "качеството на разходката е правопропорционално на количеството изтеглени майни по съботните принцеси". С две думи - ако няма фейл сутринта, ще има по-късно :) Офучах през Карлово, събрах Мартин и Катя и за нула време прелетяхме през Козница, Пирдоп и Златица и кацнахме в Челопеч. По пътя ни валя дъжд, валя ни и сняг и ако сутринта бях тръгнал с едно на ум, вече имах две на ум. Възможно беше времето да се смарангяса много, ама това няма да ни спре, нали? Разлаяхме селските кучета в Челопеч. Докато Мартин си слагаше дъждовните гащи, към него се спусна един грамаден мишко-подобен звяр да го джафка. И след зверчето - баба. Ей, човек не може да си смени гащите на спокойствие на центъра на улицата без да събере тълпа от фенки :) Пътеката нагоре си беше цяла горска магистрала, стабилно подплатена с кал. Валеше ни мокър сняг, и това беше до някъде добре - размина ни се дъжда! Мъглицата беше закована стабилно и нямаше нито изгледи да се спусне, нито - да се вдигне. Вече имаше наченки на сняг, но съвсем бледи. Калта беше в изобилие. Покрай пътя бълбукаше бързо поточе, което беше увенчано от няколко баража. Разклонения хвърчаха наляво и надясно, а маркировка - йок! Но пък ние си носим в джоба космическата технология - тиктакането на атомните часовници и тридеменсионната тригонометрия (бе за GPS говоря! :) ) ни вкарваха в правия път. Няколко пъти прескачахме потоци. Ей, значи много ме е страх от потоците. Мразя да се чувствам мокър, та това да цопна в поток е сравнимо с трета световна война. За това обикновено се въртя като куче и обикалям да си намеря най-бабешкото местенце за пресичане. Иронично, но този път точно кучешките следи ми посочиха правилното местенце :) Взехме малко височина с няколко завоя и първата панорама която получихме днес беше доста доволна: Нашата пътека взе да става доста трънлива, а под дълбокия сняг се виждаше дебел слой треволяци. Тук лятото може би нямаше да е хич проходимо. Маркировката беше малко зле: Съвсем скоро се откри поглед към хижата. Изглеждаше като да е на една ръка разстояние, т.е. оставаха ни още може би час-два път :) По едно време Мартиновата космическа техника и моята космическа техника не можаха да постигнат консенсус за пътя. То имаше пътечки бол - и всичките водеха където трябва. Та аз и Катя хванахме по един кратък път, а той продължи по неговия трак, който може би правеше около 750 метра повече. Изкачихме се бързо до следващата горска магистрала и тук пресякохме няколко "подснежни" поточета. Тези са направо като капани. Гледаш снега отгоре - свеж и готин, а само 5 сантиметра под него изведнъж става кух и подкопан от река. Тук се майтапех на Катя да гледа къде ходи и както си щраках от страни изведнъж чух едно звучно "жльопц" и хоризонта ми се наклони. Нагазих до коляно в кал. Като ме хвана тая пущина, за малко да ми смъкне обувките :) Кракът, който измъкнах представляваше една цилиндрична кална колона. Имаше теглене на майни. Имаше проклятия и богохулства. За щастие гетата беше обрала всички щети. Шапка свалям на тия Алпини - бях сух отвътре!!! Покрай тея ни перипетии Мартин взел и ни изпреварил :) Гледаше ни сеира отгоре от хижата. Чекнахме се вътре... и какво да ви кажа за тая хижа. То направо си беше хотел. Всичко лъщи. Нови дограми, дървени ламперии. Не исках да влизам с обувките в столовата, да не изцапам! Нощувката е 10 лв в лъскавата част или 8 лв в старата част (3-тия етаж). Естествено Мартин и Катя си носеха спалнята с тях, така че мен ме настаниха в една стая единичка - стаята за инвалиди :) Сериозно. Хижо-хотела има стая за инвалиди. Трябва ли да говорим повече въобще? Пих една бърза бира за съживяване и надъхване докато Мартин и Катя отбиваха атаките на този звяр, опитващ се да изяде заслона им: Направихме един бърз разбор. Беше рано (около обяд), а още бяхме надъхани. Решихме да пробваме как е положението към връх Мургана, който беше недалеч от хижата. Чакаше ни около 300 метра денивелация с 2 километра хоризонтала. Речено сторено. Снежната покривка до тук влизаше в категория "поносима", но от хижата нагоре взе да се премества към категория "интересна" и дори в някои преспи влизаше в категория "Македония" :) Условията на билото не бяха точно перфектни. Мъглата стоеше точно колкото от единия кол да видиш следващия. Бялото на снега се сливаше с бялото на въздуха и нямаше ни хоризонт, ни небе, ни земя. За гледки да не говорим. Но все таяхме някаква надежда, че ще поеме ветрец и ще се разкъса някоя дупка като за нас. Вятър нямаше! Хем за добро, хем за зло. Затъването си имаше една добра страна - изчистих калта от гетите! :D Изкачването уж не беше много, но сериозно изплезих език. Снегът ми изцеждаше силите. На места затъвах до колене, на места беше хлъзгаво. По едно време взе да ме хваща едно предателско настроение и аха-аха да бия един шут на тая идея и да се прибера обратно в хижата :) Но GPS-а даваше много малко останало разстояние, та си рекох - Иване, стегни се! Издрапахме някак си горе, а Мартин вече беше тръгнал да слиза. А, не - върнахме го обратно да си направим тройно селфи на котата :) Нямаше изглед да получим някакви гледки, дори напротив - времето беше почнало да се смарангясва още повече. Изви се вятър, а мъглата се сгъсти, та рекохме да хващаме обратно. По пътя Катя раздаде Локумените Валфи на Победителите, та да не се чувстваме чак толкова капо ;) Минахме покрай една автобусна спирка: Надолу се вървеше доста по-леко и за нула време бяхме обратно на хижата. Вътре заварихме гледка за чудо и приказ. Преди нас се беше настанила огромна група от клуб по народни танци и си правеха репетиция в столовата! :) Изпратихме Катя да отсрами нашата група в сферата на хора и ръчениците, а с Мартин засмукахме чайове и бири. Беше станало 4 следобяд, та взехме да се оглеждаме за нещо за хапване. Хотелиерите ни отрязаха - голяма група имало, нямали възможност да направят нито супа, нито боб, нито нищо. Явно бяха много заети с четене на вестници и гледане на босфор ТВ (споменах ли 60-инчовата плазма?) или просто нямаха нужда да им вкараме някой леф... Както и да е! Ние пак си носехме хапване и мезе по количества - достатъчно да захрани малък полк, а по качества - да повдигне една вежда на някоя царска особа! Катя извади салатите, Мартин измъкна манерката със сърпа и чука и под аранжимента на равноделни хора - обявихме следобеда за открит! Но ако си мислехме, че ние си правихме гурме, то третата група, която се излюпи след час ни събра очите! Младежите от София се качили след нас и упражнили детективското изкуство по следите ни :) "Тук е имало един със снегоходки". "Тук е имало един с една щека". "Тук следите се разклоняват". "Тук някой е играл ръченица на един крак, докато е пушил пура и е рецитирал Шекспир" :D Та ако си мислихме че ние сме помъкнали ядене и пиене, те направо ни скриха шапката с една торба от Била и един чувал картофи. Ако фотото ми правеше видео, директно щях да продавам видео материала на "24 Kitchen" - как се приготвя картофена манджа от нищото на 1366 метра н.м.в. Хапнахме, пийнахме, чукнахме лаф... Хореографската група не спираше да набива крак. Хладно беше в хижата, сега като се замисля така са се топлили. Имаше бързи хора и бавни хора. Може би всяко хоро си има температурен рейтинг - хоро за 5 градуса, хоро за 0 градуса... :) Към 10 часа окапахме и се разотидохме да спим. Народните танци не спряха до 3 сутринта и си припомних защо не обичам да спя по хижи. Още малко да се вдигнат температурите и нямам търпение да откря сезона за хамаците. Доста се повъртях тази нощ, а и споменах ли че беше студено? Лъскавите радиатори едвам излъчваха някаква топлина. От всичките дрехи които бях прострял да съхнат, единствено кърпата на главата ми изсъхна на 100% Сутрешната ни гледка нямаше нищо общо с предния ден. Облаците се бяха разнесли, мъглите се бяха сплескали долу под нас, слънцето огряваше на Рила главата... абе - красота! Всичките несгоди от предния ден избляднаха на фона на панорамата, която се откриваше. Мартин от вчера го беше засърбяло за гледки от билото и върховете и слизане по панорамния маршрут. Аз пък нямах никакво намерение да се връщам обратно горе, че и натоварен с раница. Та планът беше те да пробват да се качат нагоре и ако времето дава - да слязат през ридовете. Ако пък ли не - да се върнат до хижата и да го даваме заедно надолу. И в двата случая им давах час и нещо преднина и тръгвах надолу. Хапнах, прегледах маршрутите, почетох малко книжки. През това време танцувалната група малко по малко се будеше. Най-ранобудния им член беше заредил една огромна пещ с принцеси за печене. Ако си мислех че ние си правим гурмета, те направо си угаждаха. Пилета с картофи, мусаки, торти... Но то не е трудно да те докарат до горе с джипа и после да те свалят също по този начин. Да се насладиш на снега от терасата. Аз си свърших книжката, събрах си багажа и чао. Тръгнах по следите от Мартин както беше дошъл по обиколния път вчера. Хич не бързах и го давах супер лежерно. Отвориха се големи гледки надолу, почти счупих пръста от снимане :) Температурите бяха тръгнали нагоре, следователно и снежната граница - също. На много места се беше открила кал и още потоци бяха потекли. Доста тиня преджапах и по едно време почна сериозно да ми става влажно. Ручеите които прекосявахме вчера, днес се бяха наляли с вода и представяха интересни възможности за гаден финал на експедицията. По едно време Мартин звънна че слизали, но били на около два часа зад мен. Тамън като за една разходка до язовир Душанци. За нула време се изстрелях до там. Нямаше нещо кой знае колко интересно. Язовира си преливаше тихо и мирно. Защо го държат на максимално ниво... при положение че след ден-два целия тоя сняг отгоре ще започне да се топи много сериозно. Май ще имаме пак пролет на потопени села и бедствени положения. Остана само финала, а хич не обичам да пиша финали. Физическата равносметка по GPS е 16 км общо с ~1000 метра изкачване и пак толкова слизане. Хижа Мургана е доста лесно достъпна, особено за джип-туристи. От една страна става за лятна дестинация за хора, които се чудят къде да идат с колата та да закачат малко балкан. От друга пък, точно този факт за мен си означава че тогава ще е пълно с местни селски бекове миньори. Мисля че няма да повторя там. Времето което хванахме не беше точно перфектно. Но така редките гледки бяха още повече ценени. Интересно беше.

Този уикенд съботата беше работна. Та никак не е чудно че съгласно всички закони на Мърфи, това беше първата събота с хубаво време от 147 години насам :) Комбинирай с истински пролетното време цяла седмица и съвсем лесно ще разбереш как мозъка ми щракаше на вълна "навън". Щракането дори заплашваше да се превърне в превъртане на механизма, та едвам издържах да свърши работния ден :) Паралелно вървяха няколко плана, които се развалиха поради различни причини, но имах в ръкава една скрита дестинация-коз - Устинския водопад. Намира се наблизко до Пловдив, лесно достъпен водопад е, и хич не толкова известен. На бегом до вкъщи - стегнах багажа и хванах пътя.