Как да познаеш че те очаква един супер уикенд? Когато видиш нещо, което не се вижда всеки ден! Поне от Стара Загора. Имало полза от жълти кодове за ветрове - да издухат мръсотията от въздуха и да открият 40 км видимост до Раднево и Гълъбово:
В този момент от съвсем обикновена улица в града виждах три ТЕЦ-а на един и същ хоризонт Fast forward с няколко часа напред - кацам в град Шипка и комбинираме 2 коли в 1 - засичаме се с Таня и Мира. Прохода нагоре беше леко побелял, което трябваше да ни говори какво ни чака за нататък. Паркингът на кебапчийниците беше окупиран от снегорини и опесъчители. Колите които слизаха срещу нас от Габрово имаха вид на сибирски танкове. 30 санта сняг на покрива и от предното стъкло е почистена само една амбразура, колкото да се подават две очи :) Айде да пробваме как е тоя сняг с една разходка до паметника. Стълбите бяха много затрупани, но пък задния път за колите изглеждаше разчистен. Дай да пробваме от там. Опа, грешка - разчистен е пътя за Бузлуджа :) Бариерата за паметника е спусната и само педя под нея започва снежната покривка. Ами добре... да видим все пак стълбите!... ...Не можахме да ги видим! Бувално :) Всяка крачка е затъване до коляно, без да уцелиш твърд камък отдолу. Еми добре, и така можем :) Издрапахме до горе за рекордно бавно време. Естествено на откритото ни подхвана як вятър със снеговалеж. За секунди пуснах висулки по миглите. Влязохме в паметника да се скрием малко от халата от вън, пък и който не е идвал - да се нарадва на музея. По-смелите се качиха и на площадката на върха, а аз теглих няколко абсурда и ги изчаках вътре. На слизане се пуснах по гъз надолу. Забавно беше, много бързо слязох, само дето ми влезе сняг в гъза :) Мира пък се пусна пингвинската: Като се изтърколихме до долу дадохме газ към Узана. Асфалта беше разчистен почти до самата хижа, без последните 300 метра до нея. На предпоследния завой имаше опашка от 2-3 коли, където си изчакахме реда, за да закъсаме и ние. Ми добре, мятаме веригите и за 10 минути сме горе. Да отбележа майстора по веригите: Планът беше да хапнем лекичко на обяд (2 следобед все още се води обяд, нали?) и да мръднем до връх Исполин. Оказа се че нагоре никой не е ходил и ни чака девствен сняг дълбок до коляно. По баира правех две крачки напред и се хлъзгах една назад. Стигнахме до някъде, но времето много взе да напредва, а и пресния сняг ни изсмукваше силите. Споменах ли мъглата и вятъра? :) Програмата беше пълна! Малко преди да решим да бием mission abort-а времето се откри и ни даде една готина гледка към Мазалат. И до там за днес - обратно в хижата на ядене и пиене. Там пък се случи нещо, от което ми падна ченето. Хижарката направи официално посрещане на групите, облечена в народна носия черпи ни хляб и сол и дръпна реч за живота. Такова нещо до сега не бях виждал! Остатъка от вечерта ще си остане само за присъстващите там :) Няма да ви разправям как най-добрия начин да вземеш телефона на момиче е да го залееш с вино :) Тези неща ще си останат за присъствалите в строя. Заранта ядохме супер вкусни банички - местно производство. Планът за деня се оформи с втори дубъл към връх Исполин. На теория сега би трябвало да ни е по-лесно с пъртината, която бяхме издълбали предната нощ. Така си и беше. Видяхме и доста следи от животни, които ги нямаше снощи. Над нас виеше кръгчета една гарга и си грачихме отвреме-навреме. Мъглата я нямаше и дори тук-таме се откриваше синьо небе. Видяхме върха, който ни се стори на една педя от мястото, до което стигнахме предната нощ. Цялата пътека до върха бих си я разделил условно на три части.

• Първата част е излизането от пътя през гората до кошарите. Завет, топло, взима се височина, във врата влиза сняг от бутнати клонки. Тук някъде се сетих за песента на Хиподил - "Боли ме гъза" и как хубаво би се римувала със "Сняг във врата"! До тук стигнахме предната вечер.
• Втората част започва от подножието на върха и се ходи на открито по западния му склон. Тук започна да вали лек сняг, но истинския вятър излезе в третата част.
• Третата част е билото между двата баира. Вятъра шиба здраво, но това е и хубаво нещо - снегът не може да се задържи и преспи почти няма :) Ходенето без затъване е като песен и за 10 минути сме на финала.

Гледката от върха при хубаво време може би ще е яка. Ние имахме това: Нагледахме му се за 2 минути и свирихме обратен завой. Надолу беше лесно. Един скиор се хлъзна покрай нас и ме накара да му завидя за момент. Нататък пресрещнахме няколко орди младежи и не толкова младежи тръгнали нагоре. Колко има още? А, пет минути бе! Слизането беше кратко, след което скочихме по колите и сложихме край на прекрасния уикенд. Доста се поразглобих и тая вечер ще спа като къпан. Утре може да измисля по-готино заключение на историята :)

View Larger Map Още на паркинга на манастира срещам табелка, която ми казва, че на където и да потегля - все ще стигна до камъка. При условие че ми стигне силата и не издъхна от стръмното. Хванах по изпитаната пътечка зад манастира. Първите двеста метра манастирския Мурджо ми правеше компания. Но като разбра че няма да му давам нищо, се фръцна и се прибра у тях си. Аз започнах с почивките, понеже първите 500 метра ми стопиха лагерите. Гората беше плътна, но тук-таме се откриваше гледка към великанските скали от другата страна на дефилето. Пътечката направи няколко серпентини в гората като през цялото време беше добре маркирана с жълт цвят. По едно време получих бонус маркировка - някой беше посял каменни пирамидки на всеки две крачки. Това продължи още малко, докато не се оказа че драпам вертикално нагоре по баира. Всяка възможност за почивка беше добре оползотворена. Видях жълти минзухари и това си беше извинение вече сериозно да си поема дъх. Покрай този екземпляр бая се въртях и суках. Правех му постановки и прически с тревички. Къде ти минзухари по това време? А се оказа че нагоре има хиляди :) Цели поляни обагрени в жълто, направо да те е страх къде да стъпиш, за да не ги размажеш. Хопала и бях горе! Оказа се че не е чак толкова нагорно. Данните от GPS-а до тук казваха, че съм изминал 1 км за около час, което беше доста по-оптимистично от табелката долу. Денивелацията беше 260 метра, което правеше наклон около 4:1 - сериозна работа! Намирах се в много уютна седловина между две огромни скали. Явно и някой друг беше помислил така, ако съдя по огнището. Определено бих си направил едно бедстване с пържоли тук... На върха на Винишкия камък някой беше курдисал кръст. Но не можах да намеря никакъв начин да стигна до там пеша. Работата си отиваше към алпинизъм за кози, а на мен си ми беше добре да съм жив и без счупени крака :) По табелата долу бях останал с впечатлението че маршрутът описва примка и мога да се върна по друга пътека. Но нещо не можах да намеря слизаща такава. Вместо това видях още малко жълта боя нагоре с табелка за "Връх Попък - погледно място". А, що пък не? Дай да го видим. Качих се над още няколко поляни отрупани с минзухарко-братко. Гледката назад ме радваше на всяка почивка. В по-ясно време от тук може би щеше да се вижда и над Средна Гора. След няколко завоя нещо ми се стори че или не се движа където трябва, или този връх Попък е по-далече от колкото си мислех. Всъщност после като го проверих на картата излезе че съм имал още доста път до там, така че това определено е дестинация, към която може да се върна някой ден. За сега си намерих поредната скала с хубава гледка. Поглед нагоре показваше последни остатъци от снеговете по баирите. Долу в манастира пък бяха сложили пържолите. Като слязах паркинга беше фрашкан от коли. Тук някъде видях от близко останка от снега. За момент се замислих дали да си оставя отпечатъка от обувката вътре. Но си рекох че ще е грехота да унищожа този артефакт :) Повъртях се малко, пък реших да слизам. Бях тръгнал на бързо за една предиобедна разходка. Мястото определено има потенциал за нещо повече. Каних се да слизам по същия път, но от горе успях да видя другата част от маршрута. От новата перспектива ясно си личеше новата непозната пътека надолу. Нямах я на картата, но това си беше бонус - щях да разкрия малко fog of war :) От тук определено беше по-полегато. Пътечката се виеше по-дълго и няколко пъти пресече големи черни пътища. На един такъв се разминахме с група джип-туристи. GPS-а каза че пътеката е дълга около 2 км, които съм взел за 45 минути. Замислих се дали няма да е по-удобно изкачване от тук? Но не, така би се изгубил вертикалния чар на разходката :)

Извадих от ръкава едно място, където отдавна се канех да ида - Устинския водопад. Написах си домашното по него и разбрах че той е леко своенравен водопад, появяващ се само в определени сезони. Обикновено - април-май с топенето на снеговете. Въпреки големия шанс да няма водопад, тръгнах поне да направя едно разузнаване.
Пътя Пловдив - Устина се взима бързо. Там трябваше да намеря площад с чешма в горния край на селото, от където да тръгна. Малко се забатачих, понеже всички села в полите на Родопите имат един основен бъг - криви, тесни улички, водещи наникъде. Но след малко кацнах на чекпойнта и хванах по пътеката нагоре. Не виждах маркировки, а знаех че маршрута е добре маркиран. Попаднах на една бабка, хранеща котките на улицата и тя ми рече че това било пътя нагоре. Пътеката се движеше по брега на един ручей и аз си мислех че в края на ручея ще се намира водопада. Не беше този ручей и това въобще не беше правилната пътека :) След малко почна да се появява снежец в сенчестите дерета, а водните пръски по брега бяха замръзнали и образуваха причудливи форми. А времето беше съвсем топло, може би над 15 градуса. Първото доста заледено мини-водопадче. Ледени айсберги плаващи по реката. След малко пътеката свърши задънено. Използвах жокер "обади се на приятел, който знае пътя" и ми станаха ясни две неща. Правилната пътека не се движи долу в дерето. И е добре маркирана и няма начин да се обърка. Връщах се обратно към изходната точка да пробвам в друга посока. Но по средата видях една пътечка хващаща в страни и рекох да подхвана по нея. Знаех че някъде наоколо трябва да пресека правилния маршрут и може би нямаше нужда да се оттеглям чак до началото. Според домашното, което си написах в района се е намирала голяма крепост на император Юстиниан. Забелязвате ли лека прилика на имената? :) Устина - Юстиниан. Та наоколо имаше много следи от руини. Каменни пътища, подкрепени със зидове пътеки, купчини правилно изсечени павета... Черешката на тортата беше една кръгла каменна кула, вкопана в земята. Зидарията и камъните седяха като излезли от картина със заглавие "Древно и вечно". Ще ви спестя снимката - българина си е българин, и може да направи бунище на най-невероятни места... Започнах да взимам височина и се движех по някакви издълбани от вода сипеи. Изпотих няколко води, но всяка почивка ми носеше величествена гледка надолу. След малко обаче попаднах на най-радосната гледка :) Бях нацелил официозната пътека. Тя се движеше далеч по-леко нагоре. Тук-таме имаше пейки с кошове за боклук. Отстрани имах няколко сухи дерета. Всичко беше толкова безводно че си казах че вероятно даже и няма да разбера къде е водопада. Е, всеки може да снима водопади, но ние можем да снимаме и сухопади :) Оказа се че много много греша. След пет минути пресяках един лед и пред мен се откри величествен... ледопад! Водопадът беше замръзнал. Яко! Точно под него има маса с пейки и огнище. Малко по-назад имаше разклонение за някакъв параклис, който се показваше кацнал на един баир в ляво. Имах мерак да се кача и да потърся панорами, но в същия момент Сашо ми звънна. Трябваше да направим една организация за другия евент за деня. Той щеше да ме отведе на съвсем различна планина, но това е вече друга история :)

Анатемата над Асеновград отдавна ми седеше в списъка на местата, които трябва да се посетят. Само чакаше свободен уикенд - до днес. Прогнозите за времето не бяха много добри... Облачно с шанс за превалявания. Сутринта в Пловдив имаше гъста мъгла. Но уебкамерите от Копривките показваха яко слънце - демек, тая мъгла трябваше да свършва някъде по височина. А пък Анатемата е 400 метра над Асеновград, та се надявах да пробия отгоре в ясно време над морето от облаци. Отдавна не бях виждал такова време и ми беше много мерак да хвана. Но пък то не се хваща със седене вкъщи или с ходене в ясно време, така че си е малко риск печели - риск губи.
В моя случай си беше риск губи :) Оставих колата долу и хванах по пътеката към параклиса "Св. Петка". Този параклис ми е интересен с това че като го погледнеш от града и ми прилича на древноримска вила на най-знатния патриций в града. Виждат се едни колонади, едни кипариси, кармазъ керемиди. От близо изглежда още по-добре с масите и чеверметата около него. С всяка разходка в региона и все се удивявам как Асеновградчани знаят да ядат и пият! Всяка пътека свършва на чеверме, всеки параклис е петзвезден ресторант на самообслужване! Тук надолу следва да се виждат покривите на града, но не и днес. От там продължих по черния път за вилната зона, и след 300 метра свих по пътечката за Св. Илия. Започвах да взимам височина, но все още крачката беше лека. Тук-таме имаше забити пейки. От тях в по-ясно време сигурно би се откривала страхотна гледка. Пътеката започваше да става все по-стръмна. Потях се здраво и се оказа че якето ми е капан за всякаква влага. Има вид на гумирано и наистина дъжд вътре не е влизал. Но явно другия фийчър е и че нищо не излиза. Ръцете ми бяха мокри и когато ги изпънех надолу от ръкавите се изтичаха струйки. На всяка почивка го обръщах отвътре навън да му изхвърлям водата. Обстановката отиваше все повече към прекратяване. Сега гледам че GPS-ът е хванал наклонът в този участък да е между 30% и 40%. Нямаше гледки, които да ме мотивират и все си мислех че няма смисъл да продължавам. Беше ми мокро и мизерно. Ей такива предателски неща ми се въртяха из главата и за малко наистина да се откажа. Поредния поглед към GPS-а показа че ми остават не повече от 300 метра (със 150 метра изкачване обаче), т.е. почти съм там. Рекох си да не се излагам и се напънах още малко. Четири почивки по-късно излязох горе на билото. От скалата се чуваше ръмжене на коли и камиони. Главният път за Пампорово минаваше в подножието на целия баир. Някъде срещу мен и надолу трябваше да се намира Асеновата крепост, но... истината е някъде там. Видимостта беше паднала до 25 метра. Буквално от едната скала не виждах другата. Повъртях се малко да му дам шанс да се поизчисти. Мислех да хапна тук, но още беше рано - нямаше 11 часа, а и нямаше романтичните маси и пейки, с които бях свикнал вече. По едно време засвири един вятър, което даваше две възможности - да издуха мъглата или да умра от студена смърт :) Оказа се че има и трета възможност - да докара още повече мъгла отдолу! Точно това се случваше. Мъгливите пипала се протягаха около мен със страшна скорост и единствения начин по който можех да ги хвана беше на клипче: Нагледах се на нищо и си бих камшика надолу. По пътя се разминах с малка групичка - единствените хора които видях за деня. "Има ли мъгла горе?", "А, не бе! Ама за вас ще се вдигне :)" И две минути след тях се хлъзнах на мокрите листа и си паднах на гъза. Но моя гъз малък ли е? Може да издържи много повече бой от това. Като слизах надолу и почваха лека-полека да се откриват гледки, макар и бледи. Явно вятъра беше вдигнал мъглата малко нагоре. Идвах от ей това там, където се не види :) На Св. Петка вече нещата бяха започнали да си възвръщат цветовете. От тук рекох надолу да слезя по друг път покрай изравнителя на ВЕЦ-а. Там пък всичко беше заградено с бодлива тел, та не видях нищо особено. Водонапорния тръбопровод поне. Разходих се малко из града и толкоз беше за днес. Нямаше кой знае какви гледки, но съм доволен. Вече знаех как се ходи до горе и при първото по-ясно време отивам пак! :)

Да започвам ли пак с историите за развалени планове? С две думи фирмата ни имаше рожден ден. Сутринта преди планираното парти от хотела (където щяхме да бъдем) решиха да ни подарят по един пръст в устата със "сори, ама май сме дали вашата резервация на други хора"... Как ще объркаш резервация за 30 човека ми е извън акъла. Та партито се отложи, а за този уикенд реших да си направя обичайния сървайвър навън.
Мястото беше чешмата над Горно Изворово, където преди време бяхме тръгнали към връх Саръяр със Сашо. Този път планът беше да спя на чешмата на равната поляна и на сутринта да се пробвам нагоре. Прогнозите за времето не бяха много стабилни, но това донякъде ме радваше - исках да се пробвам на по-влажно време. Имах идеи за хамака и платнището и нямах търпение да ги тествам.