Един ден Ива подхвърли да вземем да идем до язовир Широка Поляна. Съвсем малко убеждаване ми трябваше и заформихме един план под наслов "Речено-Сторено". Петък след работа запраших за Пазарджишката Била, където трябваше да се чакаме с нея. То пък стана малко кофти тръгване, понеже минах през два ремонта на пътя. Може би навъртях повече километри по отбивки и през села от колкото е цялото разстояние. Но пък тайминга ни на Билата беше точен до минутата :) Напазарихме на бързо някакво хапване и почти се отровихме с едно Пишлеме. Който не знае - това е древен турски сладкиш, наподобяващ компресиран захарен памук. В пишлемето от Билата обаче имаше боя за обувки или миша отрова. Деликатесът бързо беше прибран и наречен да го пробутваме на смъртните си врагове.
От там натиснахме газта и за нула време бяхме на Пещера. До Батак бях ходил няколко пъти (оправили са асфалта), но по-нагоре не бях стигал. Вече беше тотално тъмно... покрай нас всеки завой беше обратен и се нижеха ограничения от рода на 20-30 км/ч. След около 37 часа минахме Беглика и Широката поляна. Хванахме черния път за бунгала "Романтика форест". Настроението беше като на "е, тука сме вече", но последваха 5 километра по този готин черен път. По едно време ми се присъни че минахме покрай някакви лампи и спрях да се ориентираме. Я, тука сме, бе! :) Последва хапване на бързо и разтоварване на багажа. Бунгалата са триъгълни къщички на два етажа. Долу има обширна трапезария с камина и телевизор, баня и спалня. Нагоре водят тесни и стръмни стъпала, страшилище за всякакви пияници. Горе има още две стаи с по две легла, давайки общ капацитет от 6 легла на бунгало. С една дума - препоръчвам! По едно време пристигнаха останалата част от групата. Видяхме се за малко, пихме по една ракия и се трупясах да спя. Събудих се по някое никакво време. Стегнах се да видя какво става навън, па барем хвана и комарения час за снимки. Изгревът го даваше малко зорлен и още светлината беше оскъдна, но достатъчна да видя какво бях пропуснал снощи. Намирахме се на първа гъзарска линия на брега на язовира. Теренът беше интересен - полуостровчета, каменисти плажове, песъчливи ивици... В далечината се виждаха други ръкави от язовира. Гъста мъгла хищно пълзеше измежду тях и ту се вдигаше, ту се слягаше. На места беше като рязана с нож. По едно време изгревът изкласи изотзад ми и я освети. Първите слънчеви лъчи погалиха водната пара и я превърнаха в захарен памук. Намерих си една червена мухоморка да ми позира, а в последствие научих интересно стихотворение от Любчо. Не мога да се сдържа и ще го постна :)

Гъбки

Аз съм мъничко детенце, аз съм знаме на мира, ходя-бродя из гората гъбки да си набера.

Но не щеш ли: мухоморка! Казва Партията зорка: "Ти, детенце, остави я тази гъбка, не бери я. Тук ще мине след момент един гладен дисидент. Ще я глътне кат муха, ще се гътне, ха-ха-ха!" По едно време на плажа се намерихме с други двама от нашето бунгало. Другите си бяха екипирани - стативи, апарати, работи... Малко се чувствах като отишъл на престрелка с нож. Цецо и Петко рекоха че сме се събрали все едно на фото пленер :) Последва обичайното съботно закуско-мотаене. В ресторанта постоянно ни бъркаха поръчките (Правите ли фрапе? Правим! Едно може ли?... Опа, сори, не правим), но пък беше вкусно. Направихме един разбор на намеренията и планът взе да се очертава - разходка до Ягодинската пещера и Дяволското гърло. Добре - по конете! Компактизирахме се в една кола с братовчедката на Ива и нейния приятел. На Тошко хич не му блазях - предната вечер пътувал 10 часа от Свиленград до Широка Поляна, а днес цял ден го цанихме за шофьор... Малко гадно ми става като се сетя - много трябваше да го черпим, а не го сторихме. Пътя до Ягодинската пещера беше към 50 км, но го взехме бавно. На Доспат спряхме за почивка и да видим Родопското море: За самата пещера какво да ви говоря... След първите пет ходения вече им научих скрипта наизуст и не ми беше особено вълнуващо да търся Дядо Мраз, Снежанка, Кирил и Методий и прочие въображения по стените. Имаше малко повече гъч от преди. Групите уж тръгваха по разписание на всеки час, но всъщност се пускаха нон-стоп когато се съберат двайсетина човека. Ние бяхме последните от нашата група, а по петите ни вървеше следващата екскурзоводка. На излизане заформихме следващата идея - да се качим с джипките до Орлово Око. Виж, това не го бях правил! Бяхме много хора и окупирахме цели три жипки. Изпълних си детската мечта - да се возя прав в уазка без покрив :) Врещейки като малко момиченце по завои и бабуни :) Виждате ли ей тая пльочка горе в ляво? Ей там отивахме. Пътя минаваше през село Ягодина, до където имаше асфалт. След това хванахме по някакъв черен път, който не беше особено впечатляващ. "А, ситроена от тука минава бе!", кво му е. И както си карахме по пътя, шофьорчето нави левия волан и тръгна да кара през една отвесна скала нагоре :) "Ситроена от тука не минава! Не минавааааа!" :) Големи емоции бяха нагоре, голямо врещене. Шофьорчето беше някакъв отракан младеж, пълен с лафове и истории за местността. Колко от тях са истина и колко - фантазия - няма значение. Скука в нашта уазка нямаше :) Почекнахме се горе половин час и хванахме обратно надолу заредени със същия ентусиазъм. Но времето беше много напреднало, та трябваше да хапнем и да се прибираме. Хапване на капанчето пред пещерата = грешка. Един час чакахме поръчките и като свършихме, резервът време за Дяволското гърло беше на ръба на изчерпването. Рекохме да не бием още 50 километра със съмнителен резултат и вместо това да се прибираме. В "Романтиката" си направихме цър-пър както си му е реда и хич няма да ви обяснявам как капе сосче от препечените гърдички... и какъв неповторим привкус добавят дървените въглища към гастрономическите произведения на изкуството. И за уютът да се стоплиш на дърва, които си нацепил с ножа, също няма да ви разправям ;) Неделя сутринта пак станах надъхан за захарни памуци, заигравка със слънчо и отражения. Само че този път ме очакваше нещо коренно различно. Вчера се чудех какво ще е да се намираш във вътрешността на някое мъгливо пипало - е, сега бяхме в такова! Навън беше като във филм на ужасите. Из мъглата шарят сенки. Прилепи пърхат над главата ти. Тук-таме изграчва гарван. Вързаното куче джавка на умряло по нещо и само ехото му отвръща от другия край на язовира. Повъртях се малко да пощракам, но мъглата нямаше изглед да се вдигне. Както се мотаех наоколо в главата ми изникваха гледки за Чудовището от дълбините, протегащо слузести пипала към мен. И по едно време си рекох стига толкоз за ся, айде да закусим :) Ммм, тая сутрин имаше блок маса с ядене от всичко и по много. С Тошко ометохме 10-15 чинии от всичко. Това е привилегията да станеш преди другите :) Когато вече не знаех на какво точно се оригам, хванах да се поразтъпча малко. От другата страна на язовира се виждаше една къщичка във водата. Това било стара царска ловна хижа, която била залята след завиряването на язовира. До там исках да ида и хванах пътечката, която обикаляше целия гьол. При бунгалата вече напираше слънце, но с първия завой който ме върна в гората заварих последните останки от злата мъгла. Тук се водеше някаква битка между доброто и злото. Слънцето ту успяваше да хвърли някой лъч и да просече парите, ту се отдръпваше страхливо зад клонаците. За първи път виждах как мъглата се отлепя от елака и тръгва нагоре. Сякаш всяко клонче работеше за тази кауза, та от ниския храсталак се издигаха влажни вълма нагоре. В сенките беше легнала слана, която не искаше да си ходи. Ефирни стълбчета изпарения се поклащаха на педя над водната повърхност. Лек ветрец разхождаше студените кълба над огледалото. Наблюдавах този танц няколко минути, но природните закони работеха и стоплянето на деня раздигаше цялата романтика. Гледката през този кратък час беше уникално представление. Сякаш язовира ми го изигра за да ме заплени и да ми откъсне нещо от сърцето. Нещо ми остана там. Ще се върна. Завършвам на бързо този пост, защото това не е края. Тепърва ще търсим чудовището от дълбините.

Този уикенд пак ми се провалиха една камара планове. Това вече взе да ми става навик, но пък - всяко зло за добро. Ива организира една разходка до хижа Левски над Карлово и аз леко в неведение до последния момент им се натресох. По карта пътеката до там беше около 10-15 км с 1000 метра денивелация, което означаваше че за мен щеше да си е сериозна работа. Отиваща към рекордите за тази година, ако не и - въобще. Важно е човек да се подготви психически и аз се подготвих за пешеходен садо-мазохизъм. А то се оказа още повече :) Не съм в много добра форма и разстоянията които хората казват, аз си им слагам 50% отгоре. От Карлово до Левски казват 4.30 часа - значи като за мен - 6-7. Почти познах.

Назад към първи ден от изкачването Карлово - х. Левски.
Втория ден от пътешествието започна два пъти - към 5 и 6 часа, когато с голям кеф разтоварих самосвала в лъскавите кенефи на хижата :) Чудех се дали да се пробвам за изгрева, но с тези високи баири наоколо... Слънцето вдигне ли се един пръст над хоризонта и вече не може да се щрака директно. Така че към 7 и нещо официално открих деня. Закуската ни беше поръчана за 8 часа, та до към 9 хапвахме и си събирахме мислите и главите. Бележка за следващия път: да взема по-лека ракия :) Обзор на маршрута - рекохме да не се връщаме по същия път, а да хванем панорамния път за Добрила и от там да слезем към Хубавец. Пътя се удължаваше с около 30%, но нали беше слизане, а и по топографската карта го даваше почти равен (ДА БЕ), та...

Този път ще ви спестя досадните приказки за провалени планове за уикенда, за кандардисване на хора които предпочитат да си прекарат живота пред телевизора... такива нямаше този път :) Просто се хванахме с Димо и си рекохме - айде да се пробваме на Мальовица тая събота. Гледахме картата - 6 километра ходене с 1000 метра денивелация - среден наклон 6:1 - малко терсене е, ама... разстоянието не е голямо, ако трябва ще го излазим на 4 крака. Това което не се побра в изчисленията е че денивелацията главно е в последната част на пътеката, където наклонът стига до 4:1 и теренът е яко камънак.. но за това след малко.

"Красиво кътче от Средна гора, подходящо за разходка,колоездене и питници през цялата година. Предлага загадъчни и красиви места,носещи спокойствие, позитивна енергия и радост. Създайте си невероятни спомени в тази закътана котловина близо до големия град,но застинала във времето, даряваща ни с толкова много красиви моменти."
Това гласи описанието на това място в "любимия" ми сайт - Wikimapia. За мое разочарование реалността беше на светлинни години назад. Събота сутринта след една камара провалени планове (вече взе да ми става навик) реших да направя едно проучване в тази посока. Обектът седеше в Wikimapia и ме дразнеше от много време. През това време направих няколко проучвания и се оказа че никой не е чувал за Сухата река. Да са изградили еко пътека толкова близо до града - щеше да се чуе и по националните новини. За това цялата работа ми изглеждаше като кьорфишек и отидох без никакви очаквания. Хванах околовръсното в посока Казанлък и свих в дясно за барата. Мястото малко трудно се намира, за това направо давам трак (хем и да пробвам една нова мапърска услуга): Пътеката започва от жп-линиите, почти както маркираната пътека за Ягода. С тази разлика че не се ходи по пътя на влака, а веднага се пресичат и се продължава направо. След 2 минути се излиза на асфалтовата алея за вилите в Баритна мина и естествено дворните кучета се разлайват. Асфалта свършва почти веднага, а пътечката се движи в дола, точно по Табашка река. След ужасните дъждове и наводнения от последните седмици рекичката представлява едно весело поточе, което скача по няколко камъка. Но в по-голямата си част си тече тихо и спокойно. Струва ми се че ако лятото беше истинско лято, мястото би оправдало името "Суха река". Пътеката е широка и се движи измежду частни имоти. Повечето са изоставени и полуразрушени. Само два пъти ме лаяха кучета и това е малко тъжно. Естествено, където има хора - има и боклуци. Сухата река не правеше изключение. Определено не е място, където бих отишъл на пикник. То и нямаше къде де - покрай реката нямаше поляни, не видях огнища или маси - нищо. Най-голямата атракция беше един воден пад от три метра и изградената до него чешма. Имаше мраморна плоча с изчукан от времето надпис, в който успях да различа само: "рмс, партизани, национално". Теренът беше почти равнинен и скучен. В дясно имаше борова гора и все се надявах че пътеката ще кривне натам. В дясно досами мен течеше реката и имах чувството че аха аха и да се излее по пътеката. В дясно отвъд реката бяха повечето съборетини, като около тях растеше онзи тип джунглеста гора, която се въди по влажни места. Хванах един разклон в тази посока, да видя малко разнообразие. Той направи няколко S-образни завоя и се изкачи двайсетина метра нагоре до някаква успоредна пътека. Тук вече нивото на разрухата надминаваше очакваното и пътеката беше почти обрасла. Гората пък беше от онзи гнусен анемичен вид - все едно бурени които са израсли до нивото на храсталаци. После храстите са се напънали още малко и порастнали до височината на дървета. Хич не ми беше приятно там и се върнах обратно долу до реката. Продължих още малко, а пътеката малко по малко ставаше собственост на джунглата. От ляво, дясно и от горе се спускаха хищни лиани и увивни растения. Ходех в нещо като постепенно стесняваща се фуния. Когато клоните почнаха да придобиват тръни и шипове си рекох че това е капан и стига толкова :) Кръгом. Гвоздея на програмата беше една от полуразпадналите се къщи. Тази нямаше дори ограда, но пък имаше табела - "Не влизай! Може да съм наоколо!". Да бе :) Бих казал че маршрутът става за половин-един час нестандартна разходка ако са ти омръзнали Аязмото и останалите паркове. Нищо повече. Не ме изкефи. Никаква екопътека не е - обикновено дере. Нищо еко няма там, дори напротив - ако гледаш боклуците. Няма маркировка и нищо. Въпреки всичко съм доволен да видя някое ново местенце, така че това си беше един час разходка, за който не съжалявам.