Това е едно ходене, което ми се въртеше в главата от адски много време. Прогнозите за времето след средата на октомври бяха благоприятни, така че с едното око на синоптика взехме да приготвяме плана за трасето Бузлуджа - х. Българка. Разстоянието не беше голямо, ама и на нас ни е малък левела, така че за 4-5 часа трябваше да ни дойде тамън. План Алфа включваше ходене до Българка и от там прибиране с влака от Кръстец. За съжаление поради логистични причини трябваше да изредим още малко букви от гръцката азбука докато стигнем до правилния план - с кола до Бузлуджа, ходене до Българка, нощуване там и на следващия ден обратно по същия маршрут.
Още докато се прибирах към Стара Загора предната вечер времето ми изигра невероятно красив спектакъл. Вятъра постоянно разтикваше облаците насам-натам и украсяваше залеза: На сутринта със сестрата минахме през магазина - заредихме с мръвки и вода, забравихме разните салатени благинки (аматьори!) и хванахме през Казанлък. Влакът от София подрани (БДЖ винаги може да те изненада с нещо), от където забрахме още един член на експедицията. Газ към Бузлуджа. Нагоре гледката беше страховита - плътни тъмни облаци бяха завардили върха. Рекох си че има две възможности - горе да си е*е от дъжд и вятър или пък облаците да са по-високо и да ни направят супер шоу. Някак си не бях обнадежден, но рекохме да продължаваме по плана. Горе времето се променя с минути. И естествено горе вятъра ни обрули. Не случайно са опънали 36 перки от ветроенергийния парк. Там ако вятъра спре, значи Земята е спряла да се върти. Както и да е - първи чекпойнт - влизане в чинията. Предния път от юли имаше адска буря, та този път се надявахме на по-чисто време и гледки. Имахме ги. [caption id="attachment_1193" align="aligncenter" width="600"] Позабравил съм как се правят ХДР-и[/caption] Вътре беше пълно като конгрес на БКП. Някакви лапетии с едни натокани кифли - били се качвали в пилона като си светели с два телефона. Самоубийци. Не правете като тях. Възрастна двойка чужденци, с които си изхайкахме. Два автобуса унгарци. Ако някой се сети да сложи долу лелка с билетчета (и семки) - златен ще стане. Тръгнахме да се качваме нагоре, но се оказа че някъде съм си изгубил едната ръкавица и ми се скапа настроението. Вятъра яко бучеше, а като се спреш на едно място усещаш как цялата конструкция се клати. Така че точно накрая преди петолъчката ме хвана шубето и аз бях до там. Към 14 часа си бяхме начесали крастата и хванахме към Българка. По сайтовете даваха пътя към 3 часа и половина, значи като за нас - 5 :) Плана беше до 19 часа да пристигнем - хем да не ходим по тъмното, хем и да хванем готината светлина покрай залеза. [caption id="attachment_1195" align="aligncenter" width="600"] Задължителния конски табун покрай паметника[/caption] [caption id="attachment_1196" align="aligncenter" width="600"] Този според сестрата беше паднал в кофата на Милка-та :)[/caption] [caption id="attachment_1197" align="aligncenter" width="600"] Любопитко[/caption] От първия Бедек отправихме поглед назад. Към Централния балкан се виждаше снежец и още една група ветрогенератори. А въпросния снежец го видях по-късно от близо в блога на Мартин Петров, който е бил там по същото време. [caption id="attachment_1199" align="aligncenter" width="600"] На границата между Северна и Южна България[/caption] [caption id="attachment_1200" align="aligncenter" width="600"] Разгледахме Габрово от високо. На север се виждаше друг град, вероятно Трявна.[/caption] По едно време започнахме да усещаме звуците от перките. А те ни изсвириха цяла симфония - плътното жужене от генераторите, витлата които разсичаха въздуха и проскърцваха от време на време. Това скърцане... Ужасно, силно и настойчиво. Както реве тиранозавъра от Джурасик парк. Пътеката слезе от билото и навлезе в гората. Листата от широколистните бяха слезли от клоните и правеха гъст килим. Ниското слънце беше започнало да вкарва оранжеви багри. Красота. По едно време пътеката влезе в тъмна и гъста курия. Толкова черна, че тръгнахме да търсим фенерчетата :) Нормален разговор от след като ни се изчерпаха просташките песнички: Аз: Beware mortals, as you enter the forest of DOOM!... Сестра ми, как ще го кажеш това на немски? Ze forest of ze doom...? Сестрата: Гора е wald, дуум балиго. Nicht gut? Аз: ZE WALD AUF ZE NIGHT GUT! :) На места беше влажно, но поносимо, като се има предвид че предните две седмици небето се беше продънило от дъжд. На няколко места трябваше да заобикаляме стабилни гьолове. По средата на пътя беше единствената питейна вода - Бабиния Райчин чучур. Чучура течеше толкова стабилно, че водата чак избиваше през камъните. И там хората бяха направили масичка с пейки и ... София 82 :D [caption id="attachment_1206" align="aligncenter" width="600"] Да погледаме телевизия на сянка?[/caption] Бяхме си забравили генератора и не можахме да пуснем телевизора (захранващия кабел беше нов и прилежно намотан отдолу) :) За това хапнахме леко и продължихме. През цялото време пътеката слизаше стабилно надолу, което леко ме притесняваше. За мен слизането е по-гадно от изкачването, а и си давах сметка че тази денивелация щяхме да я взимаме на обратно на другия ден... Колко ли е стара табелата за да я изяде така дървото? Това далеч не беше единствената маркировка, напротив. Адмирации за туристическото дружество, което поддържа пътеката - буквално на всеки 50 метра имаше табелки. Пристигнахме към 18 часа - малко по-рано от предвиденото, но и без това в гората нямахме много от очакваната златна залезна светлина... Обаче пък бяхме капнали, та се размазахме от кеф като видяхме пушека от комина. Хижарят ни посрещна благо с чайче и топла трапезария. Май нямаше други хора освен нас и едни бабки. Бабки по години, но по душа - лелки! :) [caption id="attachment_1209" align="aligncenter" width="600"] (Тук се сещам че преди време от "Сблъсък" бяха свили една моя снимка за контекста на "дайте парите да ги изпием с Бай Иван", та да им пусна още една, ако имат нужда)[/caption] [caption id="attachment_1210" align="aligncenter" width="600"] Mandatory food tribute for instagram[/caption] Неделя заранта станахме и тръгнахме по план към 9 часа. Съвсем на близо беше природната забележителност "Виканата скала". От там се вижда като на длан северна България. Представих си колко салата може да се изпие на беседката до скалата нощно време... Хванахме на обратно, като съответно вчерашното надолнище беше днескашно нагорнище. Голямо нагорнище. Езика си го влачех в листата. [caption id="attachment_1214" align="aligncenter" width="600"] На Бабин Райчиния чучур по средата на пътя[/caption] Въпреки денивелацията, като че ли връщането го взехме по-бързо. След 3 часа започнахме да виждаме перките и излязохме на билото. Което си беше измамно, понеже имахме още час път до колата. [caption id="attachment_1217" align="aligncenter" width="600"] Водата течеше от скалите. Имах чувството че целия Балкан е подгизнал от предните две седмици[/caption] [caption id="attachment_1218" align="aligncenter" width="600"] Скален обитател[/caption] [caption id="attachment_1219" align="aligncenter" width="399"] Поглед към Шипка[/caption] [caption id="attachment_1220" align="aligncenter" width="600"] Я, те всичките си имали женски имена! :) Преброихме Клаудия, Боряна, Жизел, Рут, Радина и т.н.[/caption] [caption id="attachment_1222" align="aligncenter" width="399"] Метеори посред бял ден :)[/caption] [caption id="attachment_1223" align="aligncenter" width="600"] Поглед към кораба-майка. Долу са хижите Младост и Бедек. Младост не работеща, а Бедек май се престроява в квартира за перкаджиите.[/caption] [caption id="attachment_1224" align="aligncenter" width="600"] Да си смажат малко перките, че ако се откъсне някоя има да я гоним до Гърция...[/caption] Накрая вече капнали, едвам движещи си краката достигнахме чекпойнта :) След което някои се откъртиха, а други после имаха проблеми с движенето на крайници и гърбове. Но какво е болката освен един приятен спомен от изминатия път :) Планината малко ни изплаши в началото, но беше благосклонна и ни допусна да се освежим с красотите ѝ.

Тая година нещо взе да се получава дефицит на качествените разходки, та със Сашо и Цвета си рекохме че трябва да забегнем на някъде. Датата беше сто процента ясна - 23 август, че някои бачкат по странни смени и уикендите са им кът. Мястото беше приблизително ясно - Родопите около Кръстова гора. Да, ама не. Звъним насам, звъним натам - всичко в региона заето от три седмици предварително. Та трябваше да си изберем друга дестинация и Сашо някак си намери къща за гости "Средна Арда". Гледахме снимки от Panoramio и блогове - природата изглеждаше много добре. Имаше сумати дестинации за разходка, така че това щеше да е. Имаше само едно "но" - до къщата няма път и се стига или с влака или с лодка :) Супер, мен въобще не ме е страх от лодки.
Петък следобед се добрахме до село Широко Поле от където бай Стоян щеше да ни вземе с лодката. От селото по един черен път се излиза на язовира и красотата започва. По крайбрежната ивица бяха налягали рибари, палатки, туристи... Идилия. Особено в златния час точно преди залеза. [caption id="attachment_1160" align="aligncenter" width="600"] Превоза пристига[/caption] Следва половин час клатушкаща се романтика. Къщата е на 2-3 км по надолу по язовира. Последните лъчи на слънцето огряват острите зъбери, типични за региона. Вижда се как се е променяло нивото на язовира с течение на времето. Текущо водата беше в процес на спадане, което беше проблем за рибарите. "Като източват язовира рибата се стресира и се крие" ни обяснява Стоян. Птиците обаче нямат проблем с това. Край нас прелетя едно ято корморани. [caption id="attachment_1162" align="aligncenter" width="600"] Пазителя на планината[/caption] На другия ден решихме да открием разходката с Перперикон и Каменните гъби край село Бели Пласт. Перперикон = Грешка. Фадромата минала през пътеката нагоре и съборила всичките дръвчета които правеха някаква колкото и да е бледна сянка. Горе - пек и жупел. Горичката на върха е почти изсечена и превърната в разкопки. Навсякъде някой копае. Ти ходиш и се щураш по камънаците и се чудиш как по-бързо да обиколиш и да се махнеш. Изключително не-туристическо място. Никъде не видях указателна табела кой обект какво е. Или карта на обекта. Вода също липсва. А с този открит пек горе, рано или късно ще последват инциденти. Единствената чешма е долу на паркинга, чака се на опашка за нея. Пътеката за надолу е покрита с един фин прах и хлъзгащ се чакъл от разкопките. Всички които се излъгахме да минем от там се чудехме дали ще слезем живи. Там съм ходил 3-4 пъти и всеки следващ път става все по-зле и по-зле. Ужасно е. Ще ви спестя снимки, а може да постна отделно. На Каменните гъби беше маааалко по-добре. Там поне всичко се разглежда за пет минути. Отново липса на указателна табела. Обяд вече минава и ние прибягваме до Кърджали за обяд и бира. И да планираме следващата стъпка. Яяя, имало някаква крепост Монек, на път ни е. Ами освен да я пробваме. Пътната табела е точно на разклона на Широко Поле. В селото също имаше една издялана табела, та хванахме по нея. Поредната грешка за който не си е написал домашното :) Черния път тръгна да ни води по крайбрежието успоредно на ЖП линията... и след половин час справка по GPS-а и лудо ловене на интернет се оказа че посоката ни е абсолютно грешна. Псуване и връщане към асфалта. Я, официалната пътна табела сочела на другата посока. Я, ама там на разклона някой е затрупал пътя! Някой с багер е изсипал 2-3 кофи пръст на асфалта, правейки го абсолютно блокиран за коли. Въздъхвания, стягане на гащите и тръгване нагоре. Все пак не може да е далече, по GPS е на 3 км... След километър нагоре по асфалта излязохме на широка поляна с чешма, масички и туристически информационен център. Центъра беше видял по-добри дни (или тепърва ще види), но по-интересното беше че горе имаше пикник с коли. Значи все пак имало някакъв път, но който не си е написал домашното ще маа крачоли :) След още малко от асфалта се отдели черен път с табела "<= Моняк / 3km". Още три километра ли? Че до сега колко навъртяхме? :) Тук вече маршрута почна стабилно да взима височина. По едно време гората свърши и ни се разкри следната гледка: Всичко под теб. Язовир, град, села, ниви и поля... Красота! [caption id="attachment_1164" align="aligncenter" width="600"] Интересен мост по средата на нищото[/caption] Крепостта горе беше добра - имаше доста запазени зидове, някои от които цели метри високи. На нас обаче след цял ден ни беше писнало от камъни и не можахме да я оценим подобаващо. Вече бяхме сериозно изплезили езиците, а и от към Кърджали се зададоха едни стабилни черни облаци... пет минути горе и дим да ни няма надолу. [caption id="attachment_1166" align="aligncenter" width="600"] Прибиране с лодката[/caption] [caption id="attachment_1167" align="aligncenter" width="600"] Посерко[/caption] [caption id="attachment_1168" align="aligncenter" width="600"] Тракийски скални ниши, за които не остана време[/caption] [caption id="attachment_1169" align="aligncenter" width="600"] Горнотракийски скални гъзета на козлета :)[/caption] Следващия ден решихме да го караме по-айляшката. Наблизо имаше един ЖП мост, който изглеждаше интересен на снимките, та отидохме да го проверим. [caption id="attachment_1170" align="aligncenter" width="600"] Малко разочароващ мост[/caption] След 5-6 километра вървене по жегата по ЖП линията го ударихме на релакс. Между другото през цялото време се надявах да дойде влака да ни даде малко скорост, ама никакъв го нямаше ;) Привечер Стоян ни направи разходка с лодката. По южния бряг на язовира имало ловно стопанство и изобилието от животни беше много богато. [caption id="attachment_1172" align="aligncenter" width="600"] Юмрук Кая[/caption] Еленчетата винаги бяха по двойки - майка и малко. Толкова много не бях виждал никаде другаде! Все едно бях в зоопарка :) [caption id="attachment_1176" align="aligncenter" width="600"] Да хвърлим въдица към слънцето[/caption] [caption id="attachment_1177" align="aligncenter" width="600"] Залез над Студен Кладенец[/caption] След това светлината взе да ми става малко оскъдна, но насилих техниката докрай и успях да хвана още няколко кадъра. Това последното ято излетя от една странна горичка. Дърветата изглеждаха зле - такива болни, бледи, направо бели. Цялото ято от хиляда корморана живее там. Всеки яде по 2 кила риба на ден и сере също толкова, ако разбирате какво искам да кажа ;) Не ни стигна времето да видим всичко което имаше за гледане. И да се насладим както трябва на природата. Определено пак ще се върнем там.

Събота се заформи една инициатива да ходим в Бузлуджа. На Бузлуджа съм ходил много пъти, но вътре не бях влизал до сега. А винаги ми е било мерак. Та някой подаде идеята, организираха се едни евенти във Фейсбук и известна бройка хора се наговорихме за делото.
Времето беше кофти още от петъка. На прибиране към Стара Загора трябваше да мина през този облак. Усещането не беше като да те вали дъжд, а като да си на дъното на океана. Събота започна с разкъсана облачност. Естествено облаците витаеха около Бузлуджа. Не за първи път ми се струва да тръгна посред лято и да пристигна посред есен. (Упътване: пуска се за саундтрак на разказа Summoning) [caption id="attachment_1066" align="aligncenter" width="600"] Първата част от героите[/caption] [caption id="attachment_1067" align="aligncenter" width="600"] Нещо като че ли почва да се появява[/caption] [caption id="attachment_1068" align="aligncenter" width="600"] Извънземните започват да ни отвличат :)[/caption] Помотахме се наоколо докато чакаме другата група да дойде. [caption id="attachment_1069" align="aligncenter" width="600"] Преди като че ли имаше повече фъшкии[/caption] [caption id="attachment_1071" align="aligncenter" width="600"] Тук-таме се отваряха дупки в мъглите[/caption] Разгледахме от къде може да се влезе. Известната дупка беше полу-зазидана. Парадния вход преди време зееше отворен, но уви - беше заварен и закопчан с доста сериозни щанги. Докато вятъра се опитваше да ни издуха към южна България, от някъде се появиха група сериозно въоръжени фотографи. "Здрасти-здрасти" и направо се наредиха на опашка на мишата дупка. След половин час дойдоха и нашите хора и ние се наредихме там. Значи, ако ви се струва че през това 100-килограмов човек не може да влезе - лъжете се :) Като почна да гърми и да ми вали дъжд във врата, много бързо намерих пътя на вътре :) Шмугнахме се по стълбите нагоре директно в голямата зала. Някой от фотографите си беше забравил шарения чадър. Трябваше да го вкарам по-добре в кадър, но се ошашавих от гледката, която ми се разкриваше и забравих какво правя... Знаех че вътре е леш и разруха, но все пак беше по-чисто от стаята ми. Мащаба на интериора ме изненада. Залата е по-голяма от колкото изглежда отвън или по снимки. И по-мръсна. През тавана започваха да пръскат капки. Какъв ти таван - това което е останало от него. От дъжд избягахме, а на дъжд попаднахме. Прескачайки отломки, локви и гняс, взех да се ориентирам в обстановката. [caption id="attachment_1076" align="aligncenter" width="399"] "Пролетарии от всички страни, съединявайте се"[/caption] Учуден бях че въобще е останало нещо от мозайките и паната. Някои от големите портрети бяха старателно унищожени, но мислех че нито едно здраво камъче няма да е останало. [caption id="attachment_1079" align="aligncenter" width="600"] От голямата зала може да се излезе в един концентричен коридор и панорамната тераса след него[/caption] [caption id="attachment_1080" align="aligncenter" width="600"] Мозайките в панорамната тераса[/caption] За съжаление, гледка от терасата точно в този момент нямаше никаква. Мъглата беше плътна като Шипченско биволско мляко. А и започваше доста сериозен порой с гръмотевици. Някои от тях падаха съвсем наблизо. По едно време се оказа че вътре ни вали повече отколкото отвън и се юрнахме на някъде да се скрием. [caption id="attachment_1082" align="aligncenter" width="600"] Кенеф[/caption] [caption id="attachment_1083" align="aligncenter" width="600"] Част от софийската група[/caption] Докато се провирахме по тунелите под трибуните ми направи впечатление колко неща са оставили циганите. Вентилационни тръби, кабелни стойки и канали, решетки... Въобще не си бяха свършили добре работата. [caption id="attachment_1086" align="aligncenter" width="600"] На места си личаха луксозните червени велурени тапети.[/caption] Доста фаянсови плочки бяха изкъртени, но и доста си седяха на мястото. По-надолу намерихме на 90% запазена тоалетна. Забележете тук и вентилационните отвори (и всичките вентилационни тръби из тунелите). Това сигурно е била единствената сграда в България от онова време, притежаваща някаква климатична инсталация. Което ме навежда на въпроса - как се отоплява тази огромна зала? [caption id="attachment_1088" align="aligncenter" width="600"] Пороя заплющя с всичка сила[/caption] Взехме да се отправяме надолу, да потърсим малко сушина. [caption id="attachment_1089" align="aligncenter" width="600"] Фоайето и срещу нас парадния вход. Над нас е пода на голямата зала.[/caption] Във фоайето хванахме вратата, която ходеше към сервизните помещения и задната част. [caption id="attachment_1091" align="aligncenter" width="399"] Тук вероятно е бил трафопоста за високо напрежение на сградата.[/caption] [caption id="attachment_1093" align="aligncenter" width="600"] Един от старите входове от север, който вече е зациментиран[/caption] Хванахме по спиралното стълбище в началото на помещението: Долу имаше малки стаички ("Килии!" веднага казва болното ми въобръжение :) ) почти опоскани. [caption id="attachment_1095" align="aligncenter" width="600"] Предупредени сте. Болното ми въобръжение става още по-болно.[/caption] Едно от малкото останал инвентар. За какво е служил пулта - никой не знае. Една от другите стаи беше някакво машинно помещение за вентилацията: [caption id="attachment_1099" align="aligncenter" width="600"] Гроба на френските urbex-ери...[/caption] [caption id="attachment_1101" align="aligncenter" width="600"] Единствената неразбита врата, която видяхме в цялата сграда.[/caption] [caption id="attachment_1102" align="aligncenter" width="600"] Единствената дървена врата :)[/caption] [caption id="attachment_1107" align="aligncenter" width="600"] Връщаме се обратно на горе[/caption] Излязохме от другата страна на трансформаторното помещение в основата на пилона. Имало е асансьор, който се качва до горе. Прави впечатление, че асансьора е имал индикации за 6 етажа, но табло с 10 бутона. Вероятно са използвали стандартни компоненти от Искърския завод, защото видяхме само две спирки на асансьора - Долу и Горе. Тук хванахме нагоре по сервизната стълба. Снимки липсват, понеже хич, ама хич не ми беше до това точно тогава :) Изкачването ми се стори поне час, през което време отслабнах доста, направих мускули и изобретих нови нецензурни думички. Всъщност сега като гледам таймстампа на снимките - точно 10 минути е било :) [caption id="attachment_1110" align="aligncenter" width="600"] Вече сме горе. А вратата е "нестандартна" понеже се отваря наобратно.[/caption] [caption id="attachment_1111" align="aligncenter" width="600"] До тук май циганин не се е качвал да "бере" джилязо.[/caption] Оказа се че края на мъките не е дошъл и до върха на пилона има още няколко стълби, една от друга по-вити и по-интересни. След малко внезапно просветна и се оказа че сме в основата на червената петолъчка. Двете петолъчки се виждат от далече. Едно време хората от околията са мислели че са направени от рубин и са стреляли по тях с пушки, опитвайки се да ги свалят. Материала е някакво двуслойно стъкло или пластмаса. А звездите са гигантски. Изкачихме поне 2 етажа докато стигнем средата им. След звездите следва малко помещение с няколко шкафа. До преди известно време тук е имало телекомско оборудване и на площадката горе е имало антени на ТВ, радио и интернет оператори. От всичко това е останала само лепенката "CISCO" на шкафа. Надявах се от горе да се открие хубава гледка, но уви. Мъглата беше минала консистенцията на Шипченско биволско мляко и отиваше към Купешко краве масло. Не ставаше да се мотаем излишно, че вятъра щеше да ни издуха. Хванахме обратно. Починахме малко долу и направихме един бърз разбор къде не сме ходили още. До този момент вече бяхме пълни до горе с впечатления и адреналина беше започнал да заличава някои от моментите. Сега се сещам че не обиколихме цялата тераса или концентричния коридор преди нея. Но вече е късно. Хванахме през фоайето стълбите надолу. Озовахме се в приземен етаж с гардероб в ляво и кенефи в дясно. [caption id="attachment_1115" align="aligncenter" width="600"] Фоайето[/caption] [caption id="attachment_1117" align="aligncenter" width="600"] Хаха, късно. Вече работата отиваше към излизане.[/caption] Минахме за последно през голямата зала за финални снимки. [caption id="attachment_1119" align="aligncenter" width="600"] Героите[/caption] [caption id="attachment_1121" align="aligncenter" width="600"] Героите отвън[/caption] В заключение да кажа че съм много очарован от преживяното. Пак ще ходим. Disclaimer: Извършеното упражнение не се препоръчва на никого. Навирането в стари изоставени сгради си е риск! Ако не го осъзнавате, нямате стабилна група и подготовка, не го правете.

Онзи ден си спретнахме една малка тридневна екскурзия Враца - Луковит - Троян. Доста път избихме, доста красоти видяхме. Пъхнахме се в три пещери и се разходихме по една супер яка река. И още, и още...
Събота 5 часа сутринта - принудително събуждане от възбудените пилета по клоните под прозореца. Няма как ще се става рано, и без това път ме чака. Зареждане на важни течности - нафта, вода и ракия и аварийни кроасани от магазина. Що е то "авариен кроасан"? Като тръгнеш да обикаляш сутрин в непознат град и не намираш ни една работеща баничарница, ще разбереш ;) Пуснах се до София с лежерните 100 км/ч по Тракия и разхода на ситроена падна до 5.5. И пак изпреварих малко графика, но времето беше употребено в кварталната баничарница там. Забрах другия член на експедицията - Димо, и хванахме към Враца. Чийтнахме изходящия трафик от столицата през едни странични села и за малко да се забутаме в Кремиковци, но с някаква странна врътка стъпихме на правилния път. По АМ "Хемус" за първи път карах и ми се стори интересна магистрала. През пет минути я тунел, я мост. Какви криви мостове все над гигантски урви - красоти. От магистралата към Ботевград слязохме по интересен пътен възел на три етажа. Малко преди обяд се добрахме до Враца. Брей, там имат голям Балкан. Ама не от онзи нормален Балкан, който съм виждал към Карлово или Казанлък, а съвсем различен Балкан тип скала. Огромни зъбери, отсечки от по 200-300 метра висящи над пътя. Врачанци как спят спокойно като знаят, че това може да им падне на покрива... Интересна планина е там. Пътя се виеше долу в ниското и като погледнеш наляво - скала, като погледнеш надясно - скала. На долу - рекичка, а около нея полянки с беседки, цър-пър, пътечки... Много угодно направено. Зарекохме се да спрем тук на връщане. Завъртяхме се по завоите на прохода Вратцата, минахме разклона на Згориград, където толкова се шашнах от табели че с десен мигач описах лява окръжност :) И нагоре. Направи впечатление че тук-таме между завоите има забити пилони и седалков лифт. Горе спряхме да видим лифтовата станция - пълна скръб. Изоставена от години, от самата станция са останали само едрите елементи, които не могат да се свалят. Чудно обаче че въжето, седалките и пироните стояха почти непокътнати. Във Врачанско нямат ли цигани да нарежат всичко за скрап? [caption id="attachment_969" align="aligncenter" width="600"] Поглед надолу към Згориград[/caption] Съвсем наблизо беше чекпойнт Алфа в експедицията - пещерата "Леденика". За щастие или нещастие, случихме на спортен полуден, който се провеждаше горе. Двайсет автобуса с лапетии и сума ти коли, човек няма от къде да мине. Района около обръщалото е готин. Хем е спортен, хем е скараджийски. [caption id="attachment_995" align="aligncenter" width="600"] Към пещерата се строеше яко.[/caption] Всичко беше превърнато в строителна площадка по изграждането на "тематичен парк". [caption id="attachment_973" align="aligncenter" width="399"] Тези ще се виждат интересно на сателитните снимки[/caption] Всъщност едвам намерихме къде е самата пещера измежду всички багери, кранове и разкопани траншеи. И сега разбрах защо се казва "Леденика" - като застанеш на входа и те подхваща едно свежо течение отдолу. Много приятно в 30-градусовата пролетна жега. Вътре в пещерата беше адско упражнение по провиране, патешко ходене и пълзене. Брей, видях зор. А когато потта се оттичаше от очите ми, успявах да видя и подземните красоти. Имам чувството че едни и същи пещерняци дават имена на всичките образувания. Във всяка пещера която съм влизал има стандартните - Дядо Мраз, Баба Яга, младоженците и т.н. Мъха расте там където светят прожекторите. Много ми е чудно как не дават в пещерата да се снима със светкавица, че увреждала не знам какво си. А нон-стоп вътре блещят всичките тия киловатови прожектори, които освен това и греят и сигурно ебават майката на цялата екосистема. [caption id="attachment_981" align="aligncenter" width="600"] Едно от по-широките "чистилища"[/caption] [caption id="attachment_983" align="aligncenter" width="399"] Езерото със съкровището[/caption] След половинчасовата обиколка се върнахме обратно в света на жегата и задухата. Отдадохме нужното уважение на кебапчийницата и хванахме надолу. Спряхме под голямата скала и се ококорихме - някакви луди се катереха горе по каменните зъбери :) [caption id="attachment_986" align="aligncenter" width="600"] Общ изглед на камънака[/caption] [caption id="attachment_987" align="aligncenter" width="600"] Открийте тези в горната снимка[/caption] [caption id="attachment_988" align="aligncenter" width="600"] Или тези[/caption] Много рахатно е направено там - беседки, огнища, мостчета над реката. Няколко образователни маршрута тръгваха наляво-надясно. Тук-таме бяха опънати палатки. [caption id="attachment_990" align="aligncenter" width="399"] Ручейче[/caption] Намързелувахме се хубаво и тръгнахме да се местим към следващия чекпойнт, където щяхме да спим. Следва - Ден 2

Накрая на Ден 1 пристигнахме в Луковит, което щеше да ни е базата за следващите приключения.
Хапнахме в едно заведение, което имаше платформа на реката. Мисля че се казваше "Гущера". Много прилично и евтино. Оказа се че след 10 часа вечерта заведението се превръща в дискотека - изметоха вътрешните маси, окачиха една диско-топка, пуснаха и музика... но нещо нямаше клиенти. [caption id="attachment_998" align="aligncenter" width="399"] Специалитет "Гущера", който се оказа пиле :) Препоръчвам.[/caption] [caption id="attachment_999" align="aligncenter" width="600"] Поглед към главната улица[/caption] За горната снимка разпънах статива, при което естествено комшиите по маса станаха любопитни и общителни: - Ама това професионален фотоапарат ли е? - Не. (щом не ми е професия и не си изкарвам парите с него - значи не е "професионален") - А за кого снимате? - За националното радио. - Иха! Центъра беше съвсем наблизо и се оказа че на площада прожектират безплатно кино. Естествено - великденски му работи. Не видях кой е филма, ама имаше Исус, кръстове и манафски римляни. Спахме в хотел "Дипломат парк", който се оказа складовата база на бойлерите и камините "Дипломат" :) На следващата сутрин първи приоритет беше закуската. Ханджийката ни упъти към някаква баничарница на главната, която посмъртно не успяхме да намерим. После ни дойде на акъла че е неделя и даже да я бяхме намерили, най-вероятно да беше затворена. Ето тук влязоха в действие аварийните кроасани. Намерихме Лидл, където презаредихме същите и взехме малко мръвка за обяд. И газ към атракция №1 - геопарк "Искър - Панега". В нета има малко информация за него. Данните казваха че входната му точка била на южния изход на Луковит на едно невзрачно паркингче. Някои казваха че е свързан с Карлуковския карстов комплекс, който ни беше следващата цел. Разстоянията обаче бяха противоречиви - някъде пишеше 8 километра, другаде 12, а момичето от хотела ни погледна леко като луди като я питахме можем ли да минем маршрута пеша :) Сега след като минахме от там мога да ви покажа крайпътния ландшафтен парк "Панега", заснет по GPS: View Larger Map Това са и двете табели на входа, които дават представа за разстоянията: [caption id="attachment_1001" align="aligncenter" width="600"] Цък за пълен размер[/caption] Стегнахме раницата с манджите и хванахме пътеката. [caption id="attachment_1002" align="aligncenter" width="600"] От тук се почва[/caption] [caption id="attachment_1004" align="aligncenter" width="399"] Първите стръмни стълби, които трябваше да ни подготвят за какво ни чака...[/caption] Съвсем скоро попаднахме на първата беседка, мостче и изглед към реката. Реката беше чудесна. До сега не бях виждал такъв цвят вода - синьо-зелено, направо златно. Синьото беше толкова наситено, че в първия момент човек си мисли че това е някаква тиня. В следващия обаче вижда прозрачната като кристал вода в плитчините. Потокът беше бавен и спокоен. Всяко мостче имаше по чифт стръмни дървени стълби в двата си края. [caption id="attachment_1008" align="aligncenter" width="600"] Единствения циментов мост. До него може да се стигне с кола.[/caption] Винаги от едната страна на Панегата имаше стръмен камънак. Ако се загледа човек, вижда скални ниши и пещери. Района е карстов и е надупчен като швейцарско сирене. Пътеката се виеше по левия бряг на реката, като току я пресичаше с някое друго дървено мостче. А ние ахкахме и пъшкахме от гледките. По повърхността на водата се виждаха малки паячета. Течението ги избутваше наляво, а те на всеки няколко секунди скачаха назад. Задържаха се горе-долу на едно и също място. Замислих се колко ще е готино, ако имаше лодки по реката. Определено имаше място, течението беше спокойно и щеше да е супер ако може да се пуснеш с някоя мързелива лодчица. Току-таме се появяваха беседки. Всъщност да ги нарека "беседки" ще ги обидя. Това бяха някакви царски покои с огнища, пейки, скамейки, маси, торби за боклук и даже едната имаше тоалетна :) Тук някъде ми стана ясно че в Луковит нямат цигани. Всичките тия неща си стояха на мястото, пейките и масите не бяха насечени и изгорени, тухлите от стените не бяха "набрани" от някой нуждаещ се гражданин от ромско потекло. Единствения вандализъм, който видяхме (ако дори мога да го нарека така) бяха имената на посетителите, надраскани с въглен по гредите. Такива места имаше 4-5 като последното ни обра всички точки, но за него след малко. След малко пътеката се превърна в дълъг мост, накован от едната страна на скалата. Малко паянтово изглеждаше :) Минахме покрай още една чорбаджийска беседка, още 1-2 моста и айде на следващата пътека на смъртта :) След края на моста веднага в ляво зееше тъмна скална паст. Изглеждаше доста дълбоко, а началото му честно казано си беше кенеф - беше застлано с тоалетна хартия, салфетки и т.н. Обаче беше тъмно, а ние бяхме тръгнали на разходка, така че до никъде не успяхме да се пъхнем. Върнахме се към крайречната пътечка. Съвсем скоро попаднахме на следващото... място за пикник. Не мога да го нарека "беседка", повече му отива "кръчма"! Под скалния навес има масивна постройка. Вътре и вън - маси и пейки. Като видя такъв заслон по средата на нищото и инстинктивно очаквам да е кенеф с тапети от свастики, дом на бездомници и обиталище на диви животни. Това тук обаче беше чисто и изтипосано като от романтична приказка. Чухме някакво бучене и си викам че се върнахме в действителността с огромно гнездо на оси. Оказа се че не са оси. Кръчмата имала изба, в който има извор с подземна река! Ебаси чудото. [caption id="attachment_1033" align="aligncenter" width="600"] Втория етаж и терасата. Толкова много места, че някой спокойно може сватба да вдигне.[/caption] [caption id="attachment_1034" align="aligncenter" width="600"] Изглед от горе[/caption] Когато ни се изприщиха устите да цъкаме с език от удвиление, хванахме нататък по пътеката. Тя пък съвсем скоро се разкаля и стана мочурлива. До сега съвсем ясно се открояваше, но започна да става много обрасла. Сянката изчезна и се смени с жесток пек и влажност като в джунглата. Когато тревата започна да ни съска и да бяга от пътя ни, си рекохме че стига толкова и си бихме кръгома. До тук бяхме изкарали към час и нещо, прибрахме се за около час. В една от крайпътечните "кръчми" бяха се нанесли младо семейство и тамън си приготвяха скарата. Това бяха единствените хора, които срещнахме по целия маршрут. Поздравихме се и продължихме. Когато се прибрахме при колата беше станало време за обяд, та разпънахме една малка трапеза. Хапнахме и се метнахме на железния кон към Карлуково. Там бяхме набелязали интересни места из Карлуковския карстов комплекс като гвоздея на програмата щеше да бъде пещера Проходна с Очите. По крайпътните табели се ориентирахме до Пещерния дом. Това е хотел-ресторант, кацнал на върха на едно от платата в района. В дома има печат от 100-те национални обекта. Имало е музей на пещерите, който в момента се превръща в конферентна зала. Защо да държат музей на пещерите в Пещерния дом. Трябват им конферентни зали. Оставихме колата на паркинга и потърсихме пътеката за Проходна. Имало табела натам, по която даже е имало надписи преди 20 години. Сега имаше правоъгълна бяла тенекия. Но човекопоток имаше доста, така че не може да се объркаш. [caption id="attachment_1037" align="aligncenter" width="600"] 10 точки ако успееш да намериш пещера Проходна на тази снимка. Подсказка: огромна е![/caption] [caption id="attachment_1038" align="aligncenter" width="600"] Изглед към Лудницата.[/caption] Пътеката слезе под скалите и се провря през гората. Тук-таме през клоните се откриваха гледки към огромната река Искър и карлуковската лудница. По едно време част от човекопотока се разпищя и на бегом хукна обратно към пещерния дом. Кога гледам - на пътеката се проснал един умрял слепок. Хората берат голям страх като видят нещо змиеподобно... В България няма змия, която да е достатъчно отровна че да каталяса здрав човек. Да не говорим че шанса да те ухапе змия (включително и неотровните) е десетина пъти по-малък от шанса да те блъсне кола докато ходиш до магазина. Но хората са добре образовани и знаят всичко за живота - не пищят като видят пиян шофьор, но се побъркват от най-малкото паяче или гущерче... Като наближаваме започваме да си даваме сметка за мащабите на пещерата. Става въпрос за нещо колосално. Нашия 14-етажен блок може спокойно да се събере вътре и да остане място за още 20 като него. Нащраках една кръгла панорама, която стана учудващо добре: Prohodna cave in Bulgaria [caption id="attachment_1040" align="aligncenter" width="399"] Димо в преден план, а точките отзад са хора. Вътре наистина е огромно![/caption] [caption id="attachment_1041" align="aligncenter" width="600"] Някой наднича иззад камъка...[/caption] Пода беше разкалян - от тавана капеше вода. Тук казват че праведните хора минавали между капките. Е, ако съдя как добре се окъпах, съм далече от праведник :) [caption id="attachment_1042" align="aligncenter" width="399"] Очите[/caption] [caption id="attachment_1043" align="aligncenter" width="600"] Другия вход[/caption] Прибрахме се до Пещерния дом и се метнахме на колата към следващата дестинация - село Златна Панега с карстовия извор на реката, на която се възхищавахме по-рано. За него се бях подготвил както мога с данни от разни блогове и Streetview, но не можахме да го намерим. Попаднахме на едно широко синьо езеро, което беше оградено с бариери и табели "Санитарно-охранителен пояс" и толкова. Може би това беше или просто ми е била грешна информацията. Но нищо, следващия чекпойнт не беше далече - село Брестница и пещерата Съевата дупка. По данни от нета входа беше 4 лв + 2 лв ако искаш да снимаш. Е, оказа се че снимането е абсолютно забранено... Нали трябва да си продават картичките и дисковете :( За хората обаче забрани няма и скоро всички се разщракаха с телефони и сапунерки, въпреки мрънкането на водача. Рекох си че това и аз го мога и заех стелт-позиция, благодарение на която ще видите следващите снимки. [caption id="attachment_1044" align="aligncenter" width="600"] Входа на Съевата дупка[/caption] Тамън се беше събрала група от някаква детска градина. Имаше хлапета по потничета и джапанки. Аз си стягах гащите след вчерашното приключение в Леденика. Всъщност оказа се че Съевата дупка е много човешка пещера. Нямаше атлетически изцепки. Където тавана ставаше неудобно нисък, беше къртено. Принципно ми е ясно че това не е хубаво за пещерата, но пък туристическия маршрут показва може би 5% от цялата ѝ дължина - какво пречи да е направен удобен тогава. Името на пещерата идвало от двамата братя овчари Съю и Съйо :) които я използвали за подслон при лошо време. На входа били намирани останки от скорошно пребиваване (и запиване). Първите няколко зали бяха без пещерни образувания - подземните води минавали от там понякога и излъсквали стените. Нататък обаче обстановката ставаше доста богата с огромни и много красиви стала{ктити,гмити,ктони}. В пещерата е имало голямо земетресение. Нечовешко е да видиш сталактон с диаметър един метър с диагонална пукнатина и няколко сантиметра приплъзване между двете части. Или назъбени останки от някога величествени сталактити, тежащи поне по 10 тона, сега лежащи на пода. Сталактитите се образуват адски бавно - 0.13 мм на година, или сантиметър на сто години. Изпочупените гиганти там може би се образували преди Homo Sapiens да се появи като вид. В Съевата дупка има концертна зала с добра акустика. Май всяка пещера която съм виждал си има концертна зала. Тук хлапетата ни изпяха "Седнало е Джоре дос" :) На няколко места бяха разположени цинкови кофи или ПВЦ шишета с фунии нагоре. Че тавана капе, то е ясно :) Водача ни обясни че пещерата била интересна за учените от БАН и така събирали проби от водата. С какво точно им е интересна - не разбрах. Имаше едни интересни сталактити, които растяха на страни. Получава се когато в пещерата има постоянно течение, което издухва капещата вода в една посока. Съевата дупка ми хареса повече от Леденика. Нямаше упражнение по провиране и човек може изцяло да се наслади на красотите. Постоянно имаше изненади и всяка зала си имаше характерна за нея пещерни образувания. Повечето от тях бяха с внушителна големина. Препоръчвам. Около Съевата дупка започваха опознавателни маршрути. Имаше табела за някакви атракции и Via Ferrata. Via Ferrata ("път на желязото") е пътека от железни въжета и стълби, преодоляващи непристъпни скални терени. На мен винаги ми се е искало да видя такова, но не знаехме колко време ще отнеме и го оставихме за другия път. Следващия главен чекпойнт беше град Троян. Бяхме малко напред от графика, та минахме през язовир Сопот (намиращ се до село Сопот, което няма нищо общо с град Сопот ;) ) за малка почивка. Една моторница пърпореше и вдигна вълнички из целия язовир: Тук прицелихме едно ресторантче до язовирната стена, където да заредим вода. Оказа се че не работи. Изчерпахме плана за деня и към 7 и нещо се стоварихме в Троян. Настанихме се в хотел "Марс" почти на центъра. Ударихме по един душ, почивка, и като се стъмни се разшавахме навън. В Троян беше много пусто. По улиците нямаше жива душа, с изключение на пияна компания младежи на площада, която ни гледаше лошо. [caption id="attachment_1052" align="aligncenter" width="600"] Брей, че фонтанчета[/caption] Имахме указания да хапнем в "Старата къща". Обстановката беше революционерско-възрожденска. Ядох пикантно пиле по хайдушки. Тия хайдуци яко са маали люти чушки :) Като ми пламнаха ушите ми идваше да си вдигна собствено въстание. По едно време се вдигна патардия - някакво псевдо-рапърче не искаше да си плаща сметката. Значи за една вечер в Троян това беше втората младежка компания, която не носеше на пиене. Прибрахме се и откъртихме яко. Доста се поизморихме, но видяхме уникални местенца. Златната Панега ми влезе в Топ 10 на дестинациите. Ако има книжка "Елате в България и вижте:", ландшафтния парк Панега ще е вътре. Проходна ме смая с размерите си. Съевата дупка също остави много добро впечатление. И по трите места имаше още какво да се види, като се надявам някой ден пак да мина от там.