Онзи ден си спретнахме една малка тридневна екскурзия Враца - Луковит - Троян. Доста път избихме, доста красоти видяхме. Пъхнахме се в три пещери и се разходихме по една супер яка река. И още, и още...
Събота 5 часа сутринта - принудително събуждане от възбудените пилета по клоните под прозореца. Няма как ще се става рано, и без това път ме чака. Зареждане на важни течности - нафта, вода и ракия и аварийни кроасани от магазина. Що е то "авариен кроасан"? Като тръгнеш да обикаляш сутрин в непознат град и не намираш ни една работеща баничарница, ще разбереш ;) Пуснах се до София с лежерните 100 км/ч по Тракия и разхода на ситроена падна до 5.5. И пак изпреварих малко графика, но времето беше употребено в кварталната баничарница там. Забрах другия член на експедицията - Димо, и хванахме към Враца. Чийтнахме изходящия трафик от столицата през едни странични села и за малко да се забутаме в Кремиковци, но с някаква странна врътка стъпихме на правилния път. По АМ "Хемус" за първи път карах и ми се стори интересна магистрала. През пет минути я тунел, я мост. Какви криви мостове все над гигантски урви - красоти. От магистралата към Ботевград слязохме по интересен пътен възел на три етажа. Малко преди обяд се добрахме до Враца. Брей, там имат голям Балкан. Ама не от онзи нормален Балкан, който съм виждал към Карлово или Казанлък, а съвсем различен Балкан тип скала. Огромни зъбери, отсечки от по 200-300 метра висящи над пътя. Врачанци как спят спокойно като знаят, че това може да им падне на покрива... Интересна планина е там. Пътя се виеше долу в ниското и като погледнеш наляво - скала, като погледнеш надясно - скала. На долу - рекичка, а около нея полянки с беседки, цър-пър, пътечки... Много угодно направено. Зарекохме се да спрем тук на връщане. Завъртяхме се по завоите на прохода Вратцата, минахме разклона на Згориград, където толкова се шашнах от табели че с десен мигач описах лява окръжност :) И нагоре. Направи впечатление че тук-таме между завоите има забити пилони и седалков лифт. Горе спряхме да видим лифтовата станция - пълна скръб. Изоставена от години, от самата станция са останали само едрите елементи, които не могат да се свалят. Чудно обаче че въжето, седалките и пироните стояха почти непокътнати. Във Врачанско нямат ли цигани да нарежат всичко за скрап? [caption id="attachment_969" align="aligncenter" width="600"] Поглед надолу към Згориград[/caption] Съвсем наблизо беше чекпойнт Алфа в експедицията - пещерата "Леденика". За щастие или нещастие, случихме на спортен полуден, който се провеждаше горе. Двайсет автобуса с лапетии и сума ти коли, човек няма от къде да мине. Района около обръщалото е готин. Хем е спортен, хем е скараджийски. [caption id="attachment_995" align="aligncenter" width="600"] Към пещерата се строеше яко.[/caption] Всичко беше превърнато в строителна площадка по изграждането на "тематичен парк". [caption id="attachment_973" align="aligncenter" width="399"] Тези ще се виждат интересно на сателитните снимки[/caption] Всъщност едвам намерихме къде е самата пещера измежду всички багери, кранове и разкопани траншеи. И сега разбрах защо се казва "Леденика" - като застанеш на входа и те подхваща едно свежо течение отдолу. Много приятно в 30-градусовата пролетна жега. Вътре в пещерата беше адско упражнение по провиране, патешко ходене и пълзене. Брей, видях зор. А когато потта се оттичаше от очите ми, успявах да видя и подземните красоти. Имам чувството че едни и същи пещерняци дават имена на всичките образувания. Във всяка пещера която съм влизал има стандартните - Дядо Мраз, Баба Яга, младоженците и т.н. Мъха расте там където светят прожекторите. Много ми е чудно как не дават в пещерата да се снима със светкавица, че увреждала не знам какво си. А нон-стоп вътре блещят всичките тия киловатови прожектори, които освен това и греят и сигурно ебават майката на цялата екосистема. [caption id="attachment_981" align="aligncenter" width="600"] Едно от по-широките "чистилища"[/caption] [caption id="attachment_983" align="aligncenter" width="399"] Езерото със съкровището[/caption] След половинчасовата обиколка се върнахме обратно в света на жегата и задухата. Отдадохме нужното уважение на кебапчийницата и хванахме надолу. Спряхме под голямата скала и се ококорихме - някакви луди се катереха горе по каменните зъбери :) [caption id="attachment_986" align="aligncenter" width="600"] Общ изглед на камънака[/caption] [caption id="attachment_987" align="aligncenter" width="600"] Открийте тези в горната снимка[/caption] [caption id="attachment_988" align="aligncenter" width="600"] Или тези[/caption] Много рахатно е направено там - беседки, огнища, мостчета над реката. Няколко образователни маршрута тръгваха наляво-надясно. Тук-таме бяха опънати палатки. [caption id="attachment_990" align="aligncenter" width="399"] Ручейче[/caption] Намързелувахме се хубаво и тръгнахме да се местим към следващия чекпойнт, където щяхме да спим. Следва - Ден 2

Накрая на Ден 1 пристигнахме в Луковит, което щеше да ни е базата за следващите приключения.
Хапнахме в едно заведение, което имаше платформа на реката. Мисля че се казваше "Гущера". Много прилично и евтино. Оказа се че след 10 часа вечерта заведението се превръща в дискотека - изметоха вътрешните маси, окачиха една диско-топка, пуснаха и музика... но нещо нямаше клиенти. [caption id="attachment_998" align="aligncenter" width="399"] Специалитет "Гущера", който се оказа пиле :) Препоръчвам.[/caption] [caption id="attachment_999" align="aligncenter" width="600"] Поглед към главната улица[/caption] За горната снимка разпънах статива, при което естествено комшиите по маса станаха любопитни и общителни: - Ама това професионален фотоапарат ли е? - Не. (щом не ми е професия и не си изкарвам парите с него - значи не е "професионален") - А за кого снимате? - За националното радио. - Иха! Центъра беше съвсем наблизо и се оказа че на площада прожектират безплатно кино. Естествено - великденски му работи. Не видях кой е филма, ама имаше Исус, кръстове и манафски римляни. Спахме в хотел "Дипломат парк", който се оказа складовата база на бойлерите и камините "Дипломат" :) На следващата сутрин първи приоритет беше закуската. Ханджийката ни упъти към някаква баничарница на главната, която посмъртно не успяхме да намерим. После ни дойде на акъла че е неделя и даже да я бяхме намерили, най-вероятно да беше затворена. Ето тук влязоха в действие аварийните кроасани. Намерихме Лидл, където презаредихме същите и взехме малко мръвка за обяд. И газ към атракция №1 - геопарк "Искър - Панега". В нета има малко информация за него. Данните казваха че входната му точка била на южния изход на Луковит на едно невзрачно паркингче. Някои казваха че е свързан с Карлуковския карстов комплекс, който ни беше следващата цел. Разстоянията обаче бяха противоречиви - някъде пишеше 8 километра, другаде 12, а момичето от хотела ни погледна леко като луди като я питахме можем ли да минем маршрута пеша :) Сега след като минахме от там мога да ви покажа крайпътния ландшафтен парк "Панега", заснет по GPS: View Larger Map Това са и двете табели на входа, които дават представа за разстоянията: [caption id="attachment_1001" align="aligncenter" width="600"] Цък за пълен размер[/caption] Стегнахме раницата с манджите и хванахме пътеката. [caption id="attachment_1002" align="aligncenter" width="600"] От тук се почва[/caption] [caption id="attachment_1004" align="aligncenter" width="399"] Първите стръмни стълби, които трябваше да ни подготвят за какво ни чака...[/caption] Съвсем скоро попаднахме на първата беседка, мостче и изглед към реката. Реката беше чудесна. До сега не бях виждал такъв цвят вода - синьо-зелено, направо златно. Синьото беше толкова наситено, че в първия момент човек си мисли че това е някаква тиня. В следващия обаче вижда прозрачната като кристал вода в плитчините. Потокът беше бавен и спокоен. Всяко мостче имаше по чифт стръмни дървени стълби в двата си края. [caption id="attachment_1008" align="aligncenter" width="600"] Единствения циментов мост. До него може да се стигне с кола.[/caption] Винаги от едната страна на Панегата имаше стръмен камънак. Ако се загледа човек, вижда скални ниши и пещери. Района е карстов и е надупчен като швейцарско сирене. Пътеката се виеше по левия бряг на реката, като току я пресичаше с някое друго дървено мостче. А ние ахкахме и пъшкахме от гледките. По повърхността на водата се виждаха малки паячета. Течението ги избутваше наляво, а те на всеки няколко секунди скачаха назад. Задържаха се горе-долу на едно и също място. Замислих се колко ще е готино, ако имаше лодки по реката. Определено имаше място, течението беше спокойно и щеше да е супер ако може да се пуснеш с някоя мързелива лодчица. Току-таме се появяваха беседки. Всъщност да ги нарека "беседки" ще ги обидя. Това бяха някакви царски покои с огнища, пейки, скамейки, маси, торби за боклук и даже едната имаше тоалетна :) Тук някъде ми стана ясно че в Луковит нямат цигани. Всичките тия неща си стояха на мястото, пейките и масите не бяха насечени и изгорени, тухлите от стените не бяха "набрани" от някой нуждаещ се гражданин от ромско потекло. Единствения вандализъм, който видяхме (ако дори мога да го нарека така) бяха имената на посетителите, надраскани с въглен по гредите. Такива места имаше 4-5 като последното ни обра всички точки, но за него след малко. След малко пътеката се превърна в дълъг мост, накован от едната страна на скалата. Малко паянтово изглеждаше :) Минахме покрай още една чорбаджийска беседка, още 1-2 моста и айде на следващата пътека на смъртта :) След края на моста веднага в ляво зееше тъмна скална паст. Изглеждаше доста дълбоко, а началото му честно казано си беше кенеф - беше застлано с тоалетна хартия, салфетки и т.н. Обаче беше тъмно, а ние бяхме тръгнали на разходка, така че до никъде не успяхме да се пъхнем. Върнахме се към крайречната пътечка. Съвсем скоро попаднахме на следващото... място за пикник. Не мога да го нарека "беседка", повече му отива "кръчма"! Под скалния навес има масивна постройка. Вътре и вън - маси и пейки. Като видя такъв заслон по средата на нищото и инстинктивно очаквам да е кенеф с тапети от свастики, дом на бездомници и обиталище на диви животни. Това тук обаче беше чисто и изтипосано като от романтична приказка. Чухме някакво бучене и си викам че се върнахме в действителността с огромно гнездо на оси. Оказа се че не са оси. Кръчмата имала изба, в който има извор с подземна река! Ебаси чудото. [caption id="attachment_1033" align="aligncenter" width="600"] Втория етаж и терасата. Толкова много места, че някой спокойно може сватба да вдигне.[/caption] [caption id="attachment_1034" align="aligncenter" width="600"] Изглед от горе[/caption] Когато ни се изприщиха устите да цъкаме с език от удвиление, хванахме нататък по пътеката. Тя пък съвсем скоро се разкаля и стана мочурлива. До сега съвсем ясно се открояваше, но започна да става много обрасла. Сянката изчезна и се смени с жесток пек и влажност като в джунглата. Когато тревата започна да ни съска и да бяга от пътя ни, си рекохме че стига толкова и си бихме кръгома. До тук бяхме изкарали към час и нещо, прибрахме се за около час. В една от крайпътечните "кръчми" бяха се нанесли младо семейство и тамън си приготвяха скарата. Това бяха единствените хора, които срещнахме по целия маршрут. Поздравихме се и продължихме. Когато се прибрахме при колата беше станало време за обяд, та разпънахме една малка трапеза. Хапнахме и се метнахме на железния кон към Карлуково. Там бяхме набелязали интересни места из Карлуковския карстов комплекс като гвоздея на програмата щеше да бъде пещера Проходна с Очите. По крайпътните табели се ориентирахме до Пещерния дом. Това е хотел-ресторант, кацнал на върха на едно от платата в района. В дома има печат от 100-те национални обекта. Имало е музей на пещерите, който в момента се превръща в конферентна зала. Защо да държат музей на пещерите в Пещерния дом. Трябват им конферентни зали. Оставихме колата на паркинга и потърсихме пътеката за Проходна. Имало табела натам, по която даже е имало надписи преди 20 години. Сега имаше правоъгълна бяла тенекия. Но човекопоток имаше доста, така че не може да се объркаш. [caption id="attachment_1037" align="aligncenter" width="600"] 10 точки ако успееш да намериш пещера Проходна на тази снимка. Подсказка: огромна е![/caption] [caption id="attachment_1038" align="aligncenter" width="600"] Изглед към Лудницата.[/caption] Пътеката слезе под скалите и се провря през гората. Тук-таме през клоните се откриваха гледки към огромната река Искър и карлуковската лудница. По едно време част от човекопотока се разпищя и на бегом хукна обратно към пещерния дом. Кога гледам - на пътеката се проснал един умрял слепок. Хората берат голям страх като видят нещо змиеподобно... В България няма змия, която да е достатъчно отровна че да каталяса здрав човек. Да не говорим че шанса да те ухапе змия (включително и неотровните) е десетина пъти по-малък от шанса да те блъсне кола докато ходиш до магазина. Но хората са добре образовани и знаят всичко за живота - не пищят като видят пиян шофьор, но се побъркват от най-малкото паяче или гущерче... Като наближаваме започваме да си даваме сметка за мащабите на пещерата. Става въпрос за нещо колосално. Нашия 14-етажен блок може спокойно да се събере вътре и да остане място за още 20 като него. Нащраках една кръгла панорама, която стана учудващо добре: Prohodna cave in Bulgaria [caption id="attachment_1040" align="aligncenter" width="399"] Димо в преден план, а точките отзад са хора. Вътре наистина е огромно![/caption] [caption id="attachment_1041" align="aligncenter" width="600"] Някой наднича иззад камъка...[/caption] Пода беше разкалян - от тавана капеше вода. Тук казват че праведните хора минавали между капките. Е, ако съдя как добре се окъпах, съм далече от праведник :) [caption id="attachment_1042" align="aligncenter" width="399"] Очите[/caption] [caption id="attachment_1043" align="aligncenter" width="600"] Другия вход[/caption] Прибрахме се до Пещерния дом и се метнахме на колата към следващата дестинация - село Златна Панега с карстовия извор на реката, на която се възхищавахме по-рано. За него се бях подготвил както мога с данни от разни блогове и Streetview, но не можахме да го намерим. Попаднахме на едно широко синьо езеро, което беше оградено с бариери и табели "Санитарно-охранителен пояс" и толкова. Може би това беше или просто ми е била грешна информацията. Но нищо, следващия чекпойнт не беше далече - село Брестница и пещерата Съевата дупка. По данни от нета входа беше 4 лв + 2 лв ако искаш да снимаш. Е, оказа се че снимането е абсолютно забранено... Нали трябва да си продават картичките и дисковете :( За хората обаче забрани няма и скоро всички се разщракаха с телефони и сапунерки, въпреки мрънкането на водача. Рекох си че това и аз го мога и заех стелт-позиция, благодарение на която ще видите следващите снимки. [caption id="attachment_1044" align="aligncenter" width="600"] Входа на Съевата дупка[/caption] Тамън се беше събрала група от някаква детска градина. Имаше хлапета по потничета и джапанки. Аз си стягах гащите след вчерашното приключение в Леденика. Всъщност оказа се че Съевата дупка е много човешка пещера. Нямаше атлетически изцепки. Където тавана ставаше неудобно нисък, беше къртено. Принципно ми е ясно че това не е хубаво за пещерата, но пък туристическия маршрут показва може би 5% от цялата ѝ дължина - какво пречи да е направен удобен тогава. Името на пещерата идвало от двамата братя овчари Съю и Съйо :) които я използвали за подслон при лошо време. На входа били намирани останки от скорошно пребиваване (и запиване). Първите няколко зали бяха без пещерни образувания - подземните води минавали от там понякога и излъсквали стените. Нататък обаче обстановката ставаше доста богата с огромни и много красиви стала{ктити,гмити,ктони}. В пещерата е имало голямо земетресение. Нечовешко е да видиш сталактон с диаметър един метър с диагонална пукнатина и няколко сантиметра приплъзване между двете части. Или назъбени останки от някога величествени сталактити, тежащи поне по 10 тона, сега лежащи на пода. Сталактитите се образуват адски бавно - 0.13 мм на година, или сантиметър на сто години. Изпочупените гиганти там може би се образували преди Homo Sapiens да се появи като вид. В Съевата дупка има концертна зала с добра акустика. Май всяка пещера която съм виждал си има концертна зала. Тук хлапетата ни изпяха "Седнало е Джоре дос" :) На няколко места бяха разположени цинкови кофи или ПВЦ шишета с фунии нагоре. Че тавана капе, то е ясно :) Водача ни обясни че пещерата била интересна за учените от БАН и така събирали проби от водата. С какво точно им е интересна - не разбрах. Имаше едни интересни сталактити, които растяха на страни. Получава се когато в пещерата има постоянно течение, което издухва капещата вода в една посока. Съевата дупка ми хареса повече от Леденика. Нямаше упражнение по провиране и човек може изцяло да се наслади на красотите. Постоянно имаше изненади и всяка зала си имаше характерна за нея пещерни образувания. Повечето от тях бяха с внушителна големина. Препоръчвам. Около Съевата дупка започваха опознавателни маршрути. Имаше табела за някакви атракции и Via Ferrata. Via Ferrata ("път на желязото") е пътека от железни въжета и стълби, преодоляващи непристъпни скални терени. На мен винаги ми се е искало да видя такова, но не знаехме колко време ще отнеме и го оставихме за другия път. Следващия главен чекпойнт беше град Троян. Бяхме малко напред от графика, та минахме през язовир Сопот (намиращ се до село Сопот, което няма нищо общо с град Сопот ;) ) за малка почивка. Една моторница пърпореше и вдигна вълнички из целия язовир: Тук прицелихме едно ресторантче до язовирната стена, където да заредим вода. Оказа се че не работи. Изчерпахме плана за деня и към 7 и нещо се стоварихме в Троян. Настанихме се в хотел "Марс" почти на центъра. Ударихме по един душ, почивка, и като се стъмни се разшавахме навън. В Троян беше много пусто. По улиците нямаше жива душа, с изключение на пияна компания младежи на площада, която ни гледаше лошо. [caption id="attachment_1052" align="aligncenter" width="600"] Брей, че фонтанчета[/caption] Имахме указания да хапнем в "Старата къща". Обстановката беше революционерско-възрожденска. Ядох пикантно пиле по хайдушки. Тия хайдуци яко са маали люти чушки :) Като ми пламнаха ушите ми идваше да си вдигна собствено въстание. По едно време се вдигна патардия - някакво псевдо-рапърче не искаше да си плаща сметката. Значи за една вечер в Троян това беше втората младежка компания, която не носеше на пиене. Прибрахме се и откъртихме яко. Доста се поизморихме, но видяхме уникални местенца. Златната Панега ми влезе в Топ 10 на дестинациите. Ако има книжка "Елате в България и вижте:", ландшафтния парк Панега ще е вътре. Проходна ме смая с размерите си. Съевата дупка също остави много добро впечатление. И по трите места имаше още какво да се види, като се надявам някой ден пак да мина от там.

Март месец се отвори с прекрасно слънчево време на фона на предните два месеца мъгли и дъждове. Естествено, веднага ме хвана саклета и трябваше да се разтъпча някъде.
Целта беше връх Калето до село Кънчево. В България има поне хиляда връха с това име произлизащо от това че там се намират останки или руини. Конкретно това Кале е средновековна крепост, охранявала прохода от Търново към Борилово и Стара Загора. Крепостните стени с дебелина 2-8 метра са имали неправилна многоъгълна форма. Зидарията е от ломени камъни споени с бял хоросан. Общата площ на укрепеното пространство е около 10 декара. Бях идвал тук преди няколко години. Параметрите бяха ясни - час и нещо ходене, 200-300 м денивелация, драпане по камъни и награда със забележителна гледка отгоре. Хванахме се със Сашо и Цвета и към обяд бяхме в село Кънчево. От там към крепостта тръгнахме по синята маркировка. На излизане от селото минахме покрай един каптаж, който беше нашарен като туристическо информационно бюро - жълта пътека за Ръжена насам, жълта за Розово - натам, синя за крепостта - направо. Тук започна да става малко кално. А аз точно бях оставил бойните чепици при обущаря и бях тръгнал с многоизстрадалите маратонки... Дали пропускат вода? Пропускат и камъни и дървье :) Рекичката покрай чешмата беше доста пълноводна и не можехме да пресечем на обичайното място. Така че кой с тояга, кой с лъвски скок се оправи от другата страна. След малко излязохме на полето. Тук маркировка няма и предния път като идвах се лутахме поне един час. Тогава свалихме трак от GPS-а и сега си спестихме изгубването. Калчицата взе да става сериозна и когато внезапно ми захладня на пръстите почнах да си мисля че влагата ще ни спре. Сашо обаче право рече че "щом тече надолу, значи горе ще се е изтекло" :) Пътеката влезе в гората и ни посрещнаха хиляди цъфнали божури. По пътеката, по поляните - навсякъде. Наклонът нагоре взе да става постоянен и излязохме на скалите. Видиш ли синята маркировка да тръгва отвесно по камъните, значи стягай си гащите :) Задрапахме здраво нагоре, като отвреме-навреме включвах 4х4 режима. Тук някъде понесох щета от 1HP - ожулих си палеца на ръката. [caption id="attachment_889" align="aligncenter" width="600"] Поглед към източния баир. Нашия беше по-висок - няяя :p[/caption] [caption id="attachment_891" align="aligncenter" width="600"] Иманярите бяха прекопали доста от поляните[/caption] [caption id="attachment_893" align="aligncenter" width="600"] На върха[/caption] Знамето на върха беше виждало по-добри времена... Всъщност беше се превърнало в парцал, висящ на 2 кончета. Ха, честит 3-ти март. [caption id="attachment_895" align="aligncenter" width="600"] По този път бяхме дошли, а долу до къщурката се вижда чешмата.[/caption] [caption id="attachment_896" align="aligncenter" width="600"] Поглед към Кънчево.[/caption] Снимките не могат да пресъздадат усещането за награда. Да видиш селото в далечината и да си кажеш "Ама ние ЧАК от там ли дойдохме?!" :) [caption id="attachment_897" align="aligncenter" width="600"] Поглед към Ръжена - разстояние по права линия около 4км[/caption] [caption id="attachment_899" align="aligncenter" width="600"] Кънчево с Казанлъшката долина[/caption] Стана време да хапнем. Разпъна се софрата, а да отбележа че мръвката е там, макар и много да не се вижда :) [caption id="attachment_901" align="aligncenter" width="600"] Да хапваш докато си седиш всред древните баири - безценно[/caption] Взехме да слизаме надолу и потънахме в гората. Мислехме на връщане да минем през едни големи камъни, които се виждаха наблизо. Легендата им е че са древен тракийски храм на Слънцето. [caption id="attachment_904" align="aligncenter" width="600"] Прецапване на поредната рекичка[/caption] [caption id="attachment_906" align="aligncenter" width="600"] Зареждаме мана от траките[/caption] [caption id="attachment_907" align="aligncenter" width="399"] Някой зареждат повече :)[/caption] От там някак с нежелание тръгнах на обратно. Хубаво е човек отвреме-навреме да хване гората и да се откъсне от тълпата и цимента. Това много ми липсваше последните няколко месеца.

Музея на авиацията - едно място, което отдавна исках да посетя.
Как се стига до там - елементарно. С кола - хващате от Пловдив за Асеновград и гледате табели в ляво за летището и музея. С влак - хващате влака в същата посока и слизате на спирка Маврудово и сте на паркинга на музея. В началото може да се зачудите дали сте на правилното място. На паркинга е портала за 24-та вертолетна авиобаза. Но по една арка с надпис "МУЗЕЙ" разбирате че сте на правилното място. До нея има плака, която обяснява на български и английски работното време и ценоразписа на музея: - от сряда до неделя: 0900 - 1700 (от април до септември) - от сряда до неделя: 0900 - 1600 (от октомври до март) Таксите са различни, има комбинирани билети за два музея във Варна и един в София. Дефаултно за възрастен е 5лв. Най-добре похарчените 5 лв за тази година! Няма кой да къса билетчета - те се купуват чак от вътрешната експозиция. А докато стигнете до там ще минете през 50 самолета от външната експозиция. Първата спирка - на метри след арката - МИГ-23. Тук имаше голямо "иха-уха-самолет!" без да подозираме какво ни чака по-нататък :) Снимки, пози, чупки... До всеки експонат има табелка със спецификациите на български и английски. И тук научих първия интересен факт. (Значи аз по принцип съм доста далече от самолетите, не различавам един МИГ от друг МИГ :) ) МИГ-а можел да променя ъгъла на крилото по време на полет между 17° и 60°, което е показано добре на тази картинка от Wikipedia: В разперената конфигурация имало по-добри маневрени свойства, а в свитата - по-добри харектеристики за излитане и кацане. В поглед отзад самолета беше една куха тръба. Явно двигател и по-сериозните неща се махат когато една машина стане музеен екземпляр... От тук нататък видяхме поне 20 различни МИГ-а като модели и конфигурации. С различно оборудване и въоръжение - с ракети, с бомби, с картечници и т.н. Няма да се спирам на всичките 20 екземпляра, за да не взема хляба на музея :) Идете и разгледайте. Продължаваме нататък. Минаваме покрай тъмен хангар. Хвърляме едно око през изкривените врати и виждаме интересни неща - двуплощници, витлови самолети... кухнята на Червения Барон :) За съжаление тези машини не са част от експозицията. Може би се реставрират или чакат по-добри времена. От дясно ни се пада откритата част, а в ляво - музейната сграда. Като видяхме колко много самолети ни чакат отвън, предпочетохме да се скрием в сградата :) Тя се състои от две зали. Първата зала "Космонавтика" е изложение на неща, които винаги съм искал да видя - спускаемия апарат от Союз-33, в който е летял първия български космонавт Георги Иванов, скафандърът му, подборка от космонавтска храна и някои апарати, които са участвали в начуни мисии. [caption id="attachment_841" align="aligncenter" width="400"] Във ВВС наистина ги подбират по-ниски от 1.50м :) И има защо - ще видите по-нататък.[/caption] [caption id="attachment_842" align="aligncenter" width="600"] Макет на седалка и тренажор за катапултиране[/caption] Този "казан" е спускаемия апарат на Союз-33. Историята на полета не е особено славна. Целта на мисията е скачане със станцията "Салют-6" и извършване на 28 научни експеримента. Но технически проблем в последния момент попречва на скачването и апаратът е приземен по бързата процедура. Какво е впечатлението ми от апарата? Че вътре е УЖАСНО тясно :) Всичката апаратура се стига с една ръка. Двамата космонавти са седели в тенекиените вани долу един до друг в продължение на два дни. Мърдане? Няма на къде. Оставям на въображанието ви да измисли как са се справяли с основните си физически нужди :) По нататък имаме изложба на космическа храна - лиофилизирани ястия. Лиофилизацията е процес на вакумно изпаряване на влагата от храната, което ѝ позволява да се запази по-дълго време без да губи хранителните си свойства. Чувал съм слух че в България сме имали институт по лиофилизация, който дълго време е снабдявал руските космически мисии с манджа. [caption id="attachment_845" align="aligncenter" width="600"] Грах, лютеница, мюсли, боб с наденица, кисело мляко и мюсли - по нещо за всеки вкус[/caption] [caption id="attachment_846" align="aligncenter" width="600"] Камера[/caption] С мъка се откъсвам от тази зала и продължаваме в другата. Там е разказана историята на аеронавтиката в България. Имаше много интересни факти, които за да видите, ще трябва да посетите музея :) (Ще ви пусна малко гювеч - в България е конструиран орнитоптер, който се е издигал на 20 метра височина.) [caption id="attachment_849" align="aligncenter" width="600"] ОКОТО на ракета с топлинно насочване...[/caption] [caption id="attachment_850" align="aligncenter" width="600"] ... и електрониката която стои отзад :)[/caption] [caption id="attachment_851" align="aligncenter" width="600"] Стела се радва на малките патрончета[/caption] [caption id="attachment_852" align="aligncenter" width="600"] Счупено от противникова стрелба предно бронирано стъкло от пилотска кабина на изтребител[/caption] [caption id="attachment_853" align="aligncenter" width="400"] Фотокасета за отчитане точността на стрелбата - това пък какво е?[/caption] Привършваме с тази зала и излизаме навън. Тук е трудно - самолетите са наредени в 4-5 редици... от къде да започнем... Хващаме го от най-далечния край. 3 ЗИЛ-а натоварени с мобилни лаборатории. Доста бяха поизгнили, а от лабораториите нищо не видяхме, освен информационната табелка. [caption id="attachment_856" align="aligncenter" width="400"] Радиолокационна станция П-15 - открива цели, летящи над 4000м на далечина 180км[/caption] [caption id="attachment_857" align="aligncenter" width="600"] Радиолокационна станция П-35М[/caption] [caption id="attachment_858" align="aligncenter" width="600"] Тренажор за катапултиране[/caption] [caption id="attachment_859" align="aligncenter" width="600"] С-75 "Двина" - двустепенна ракета с далечина на поражение до 30км[/caption] [caption id="attachment_860" align="aligncenter" width="600"] jet2.com ни напомниха че действащото летище е на една плюнка от нас :)[/caption] Нататък 3/4 от екземплярите бяха МИГ-ове. Толкова много че почти да ми омръзне :) Имаше интересни изключения като тази Чесна: [caption id="attachment_866" align="aligncenter" width="600"] Този бехемот е ИЛ-14Т - транспортен[/caption] [caption id="attachment_867" align="aligncenter" width="600"] ИЛ-28Р - тактически бомандировач и разузнавач[/caption] Този ИЛ прави впечатление колко просторна кабина има. Вижда се в почти всяка посока, за разлика от изтребителите. Там кабината изглежда малка с нулева видимост напред и силно ограничена настрани от габаритите на фюзелажа. [caption id="attachment_869" align="aligncenter" width="600"] Патето на Капитан Балу :)[/caption] Някой от екземплярите бяха много лъснати и подпряни на тези триъгълните трупчета. Оставяха с впечатлението че аха-аха и могат да полетят. Други бяха яко зациментирани. [caption id="attachment_871" align="aligncenter" width="600"] Да не забравяме и хеликоптерния отдел[/caption] [caption id="attachment_873" align="aligncenter" width="600"] Безмоторен А-11[/caption] [caption id="attachment_874" align="aligncenter" width="600"] Двуроторен Ка-26[/caption] [caption id="attachment_875" align="aligncenter" width="600"] Нещо странно...[/caption] [caption id="attachment_876" align="aligncenter" width="600"] Нещо въоръжено до зъби...[/caption] [caption id="attachment_877" align="aligncenter" width="600"] И нещо сглобявано в час по Труд и техника...[/caption] Имаше интересни експонати. Радвам се че успях да се докосна до неща, които са били в космоса. Но имаше неща, които не бяха показани. Примерно на мен би ми било интересно да видя вътрешността на кабината на някой от тези МИГ-ове. Поглед от вътре на мобилните лаборатории и на хеликоптерите също би бил безценен. Може да се направят някои стъпки към ъпгрейдване на атракциите в музея. Като цяло съм много доволен. Най-добре похарчените 5 лв.

Пиростията е от по-неизвестните тракийски светилища, но не и от по-дребните. Представлява един голям камък, сложен върху три други камъка във форма на "пиростия" - триножника с боба който се слага над огнището. Легендите казват че в хоризонталния камък се събира вода и който пие от нея ще се изцери.
В интернет няма почти нищо по въпроса как да се намери въпросната Пиростия. Има 1-2 блога с неясни обяснения, а единствените координати които можеха да се намерят бяха от обекта в Wikimapia. Даваха го 4-5 км в страни от главния път Павел Баня - Брезово. Това си е стабилно разстояние за ходене по непознат терен, така че се заредихме с хапване и пийване и нагласихме графика да тръгнем рано сутринта, към обяд да намерим мястото (с добавено време за достатъчно изгубвания), и надвечер да се приберем обратно в Стара Загора. Реално се оказа че ходенето е около километър и половина (вместо 5), като оставихме колата в страни от пътя. Изпреварихме графика с 5 часа, вместо обяд си направихме закуска и попсувахме свободата на словото в Интернет и как обектите в Wikimapia се слагат на фантазия... На обяд вече се бяхме прибрали. View Larger Map Като пътувахме от Павел Баня след село Турия има две големи разклонения на пътя. Първото изглеждаше задънено до една поилка за добитък. Кравички пасяха наблизо, та рекохме да попитаме човека за пътя. Нищо полезно не измъкнахме от него - "Пътя за боклуците ли? Не знам, аз не съм от тук..." Както се казва - една работа има човека да обикаля баирите с кравите и той каква да я свърши... Второто разклонение беше по-стабилно - с поляна край реката, огнище и 3-4 пътя които тръгват от там в различни посоки. В далечината се виждаха някакви къщурки. Бях чел в интернет че с джип или по-висока кола може да стигнете до самата Пиростия - глупости. Оставете си колата тук и хванете пътя пеша. Не е толкова далече. [caption id="attachment_604" align="aligncenter" width="300" caption="Паянтови мостчета над реката, която може би се пълни на пролет."][/caption] [caption id="attachment_603" align="aligncenter" width="300" caption="Заграден каптаж"][/caption] Оказа се че черните пътища имат разклонения едва ли не през 100 метра и още в началото човек може да се изгуби из горите. За наш късмет видяхме един дядка и го питахме за пътя. "А, за Пиростията ли, това е пътя. Ей там хващате покрай папратите надясно и все напред ще вървите. Ще минете през едно равно с черешови дръвчета... Така де, те са изсечени, само дънерите им стоят. И ще видите в далечината камъка, няма как да се изгубите". Значи когато местни ми обясняват за пътя винаги си имам едно на ум. Половината от тях си нямат идея за какво говорят и просто сипят разни неща, за да се чувстват важни. Другата половина могат да ви прекарат през целия свят с "второто ляво, петото нагоре, долното дясно направо". Чичката обаче явно знаеше за какво става въпрос, та хванахме вдясно от папратите. Да отбележа че напред никъде не видяхме останки от черешови насаждения, нито равно място, а Пиростията се оказа в гъста гора и от никъде не може да се види :) [caption id="attachment_605" align="aligncenter" width="300" caption="Дълбоки коловози"][/caption] Пътят беше ясен, като се позачудихме на няколко разклона, но ни гонеше някакъв див късмет и никъде не се наложи да се връщаме. Държеше лек наклон нагоре. Имаше тук-таме някаква маркировка - жълта стрелка напред без надпис какво сочи. Не червено-бяла туристическа, както четохме в интернет. След около километър пътя почна да се губи в обраслата го растителност. [caption id="attachment_606" align="aligncenter" width="300" caption="Колония диви къпини беше налазила един голям участък"][/caption] След около половин километър видяхме закована табелка и се зарадвахме че поне сме на правилния път. Според очакванията имахме още 3-4км вървене, а пътят внезапно се стесни до пътека и пое стръмно нагоре по каменистия склон. Аз вече издишах когато Сашо извика отпреде "А, ей го бе". "Какво ей го?" "Ми това е, стигнахме" Шах и мат :) Въобще нямаше да обърна внимание че някои от камъните са големи или че са подредени един върху друг. Имаше си табела за природна забележителност, и друга по-малка табелка, че се охранява от държавата. Направихме си една закуска до Пиростията, пообиколихме и се върнахме. Доста е чиста и запазена местността за разлика от подобни дестинации (примерно мегалита в Бузовград е затънал в боклуци). Като цяло пътя беше около километър и половина, без сериозни денивелации. В началото има удобно място да се остави колата. На отиване го взехме за около 45 минути, на връщане - за 20. Ако се чудите къде ви се ходи в топлия летен ден - това е мястото.