В събота се отвори един прозорец от няколко часа свободно време, а аз отдавна се бях заканил да хвана къра. Времето беше идеално - средни облаци, лек ветрец, комфортни 30 градуса (не повече). Прицъках GPS-а и се оказа че има батерия (напоследък след разходка забравям да го изключа и когато ми притрябва после се оказва че няма никой вътре) - нямах никакво извинение да се мотая повече :) Бях се заканил на този маршрут Дъбрава - Боров Дол - Загорка но в обратна посока - през Загорка, нагоре през баирите с идеята някак си да стигна до Дъбрава. Не бях много сигурен дали ще ми стигнат силите до края, но маршрута даваше много опции за прибиране през Аязмото. Щях да тръгна към 13 часа и до към 16-17 планувах да се прибера. Тази разходка придоби кодовото име "Равен-път-тука-нема"...
Намерих една лека раничка, напълних едно шише вода и се зачудих какво да взема за снимане. Не ми се мъкнеше цялата багажерия като знам че ме чакаше яко изплезване нагоре. Не знаех какви гледки ще ми предостави гората. Очаквах да има някакви малки пролуки през които да прозира Стара Загора в поглед отгоре, но не достатъчно че сериозно да имам нужда от дълъг обектив. Освен това въздухът беше прашен и синкав. Така че взех широкото стъкло, с което си щракам дефаултно и запраших. Тук ще спомена само веднъж, макар през целия път да ми беше терсене - не можах да си наместя нещата в раничката. Все нещо ми убиваше на гърба. Апарата гледах да го държа вътре да не ми се мотае по врата и на всяка снимка практически свалях и вдигах раницата. Не е удобно. Изпуснах ценни кадри, защото ми писна да повтарям това упражнение... [caption id="attachment_564" align="aligncenter" width="200" caption="Някакви красоти хващаха окото още преди да тръгна"][/caption] [caption id="attachment_565" align="aligncenter" width="300" caption="Времето беше много угодно"][/caption] На улица Хан Аспарух има три високи блока, до които има някакви странни покривчета. Предполагам че мазетата под блоковете едно време са били убежища, а това са били изходите от тях. [caption id="attachment_566" align="aligncenter" width="300" caption="Дупка"][/caption] Свих покрай бирената фабрика и в далечината изскочиха едни жълти палати. Като ги гледаш отдалече - обикновени къщички на по 3 етажа и половина, но на сателитните снимки от Google Earth се виждат басейни, фонтани, градинки в геометрични форми... Милионерски красоти под носа на старозагорци. [caption id="attachment_567" align="aligncenter" width="300" caption="Не е милионерска красота :) Изоставения паркинг в строеж на гърба на "Загорка". На кого би му притрябвало паркинг в гората?"][/caption] Минах зад бирената фабрика и каква гледка ми се разкри... Поиска ми се да зарежа цялата разходка, да скоча през оградата и да остана тук до живот :) [caption id="attachment_568" align="aligncenter" width="300" caption="Това всичкото са каси и кегове"][/caption] Продължих през гората. Тук се намира една от вилните зони на града. Наоколо имаше имоти от ранга на малко лозенце с фургон до четиризвезден палат с басейн. [caption id="attachment_569" align="aligncenter" width="300" caption="Палат със среден брой звезди"][/caption] Скоро стигнах реалната стартова точка на маршрута ми. Бях на асфалтовия път, водещ към воеводската чешма и изоставената детска градина. Вместо към тях хванах през гората. Пътеката придоби стабилен наклон и скоро достигнах първото от много очаквани разклони и първия избор. 99% от пътеките от тук нагоре ги има в OpenStreetMap и човек може доста прилично да си планира разходката. Хванах лявата пътека, която ходеше към Дъбрава по напряко. Няколко метра по-нататък имаше бетонна постройка - някакво хидротехническо съоръжение от водопроводите из Аязмото. Чува се водата как гърми вътре, все едно има подземен водопад. И тук първата изненада - някой преградил пътя с бодлива тел... Ядосах се - така не се прави. Не мога да цитирам точните членове и алинеи от закона, но бях видял някъде да пише че собственик на имот няма право да прегражда път, минаващ през него. Нямаше нито табели "Частна собственост", нито никакви. Някой хванал и ей така забучил десет колчета с бодлива тел напреко на пътя. Почудих се... можех да се върна до първия разклон и да хвана дясната пътека, но той много обикаляше и може би щеше да ме забави поне с час. Поогледах телта, па си рекох че съм достатъчно кльощав и минах. Тук се почна едно яко катерене, което ми разказа играта. Излязоха ми дробовете и всички карантии и сърцето ми се разшляпа. Пулса ми беше като картечница и имах чувството че ще пукна. По теорията за единия милиярд сърцетупвания това нагорнище ми свали няколко седмици живот :) През 20 метра спирах за почивка и 1 километър го взех за около час. Някаква пчела ме хареса и ме изпроводи чак до върха. [caption id="attachment_570" align="aligncenter" width="300" caption="Почивките се правят с лице към изминатия път. Тук за момент съжалих че не бях взел по-дългия обектив."][/caption] На края на просеката пак имаше изненада - второ телено заграждение. Е, няма сега да взема да се връщам, я... Наклонът продължи с малко по-горски вид. Буковата гора беше по-дива от иглолистната дъбрава на Аязмото. Около пътеката имаше кльощави дръвчета, които не правеха особена сянка, но поне имаше облаци. Няколко пъти земята беше отрупана с изпопадали сливи. По едно време чух някакво ромолене и ми стана чудно - намирах се почти на върха на баира, ако имаше поточе, то би се намирало долу в някое дере. [caption id="attachment_571" align="aligncenter" width="300" caption="Поточе в консерва. Доста пробита консерва. Ехо, веикато, да ви се губи вода случайно?"][/caption] Тук по карта трябваше да има едно разклонение, което директно да ме откара в Дъбрава. Вече бях изоставил оригиналния план за обход от по-северната страна защото сериозно бях започнал да капвам. Видях в ляво една пътека, която изкачваше една дига по някакъв невъобразим начин. Първите два опита за катерене на четири крака бяха покъртително жалки. Третия опит беше със засилка от тръбата и успях да прехвърля дигата. От другата страна имаше двуетажно здание от онези за водопроводите. Вратите му естествено бяха изкъртени. Жегна ме някаква слаба жилка любопитство да разгледам, ама въобще нямах желание да се вра в тетанусно свърталище на върха на баира в дън гори тилилейски... Продължих нататък като си гледах картата и след 50 метра се оказа че това не е правилната пътека. Бях се отклонил много рано. Върнах се и направих слизане по гъз от дигата, която бях щурмувал. Правилната пътека с правилния разклон дойде след 50 метра. След 300 метра наклонът започна да става по-полегат и дори вече по време на почивките не ме беше страх че ако се търкулна ще свърша на километри от тук :) За сметка на това черния път по който се движех започна да се покрива с по-сериозна растителност и да се губи. Подминах един връх отбелязан като "Дъбравски рид - 523м" на картата. Тук имаше повече сянка и насекоми. Скакалци се мяткаха навсякъде, няколко пъти видях дебели водни кончета, а мухите ме кръжаха постоянно. Ударих първите две глътки вода от както бях тръгнал - до сега само се жабурех. Пътя беше обрасъл с нещо като осили, но по-твърди и с по-малко разклонения. Тези гадове и едни други кръгли кукички ми се забиваха в чорапите и няколко пъти спирах да се чистя. След двайсетина минути в ляво започна една странна пътека, която я нямаше на картата. Първите няколко метра бяха павирани с камъни. Някакъв признак на цивилизация по средата на нищото? Ако пък не бяха това някакви ЛАРП-аджийски територии... ЛАРП-аджии съм виждал на Аязмото, но много по-надолу - съвсем близо до тенис кортовете до казармите. Съмнява ме някой да се качи до тук помъкнал 20 кила тенекии и инвентар... Както и да е - рекох си че до Дъбрава няма да стигна, ами поне да мапна пътеката. И без това изглеждаше по-ясна от черния път по който се движех. Хванах я и навлязох в иглолистната гора. Още след първия завой ми стана ясно по какво се движа - по трасе за маунтийн байк. Пътеката беше много утъпкана - чак излъскана и имаше следи от гуми. [caption id="attachment_572" align="aligncenter" width="300" caption="Завоите си имаха виражи, на някои места дори подпрени с дъски"][/caption] [caption id="attachment_573" align="aligncenter" width="300" caption="Имаше рампи за скокове"][/caption] Някой доста си беше поиграл да направи трасето. На доста места бяха наковани дървени съоръжения. Супер, рекох си аз - щом с колелата минават от тук, значи за пешеходец трябва да е разходка в парка до долу. Да, ама не. Наклоните бяха убийствени, пътеката криволичеше на зиг-заг. Не знам какви колоездачи-самоубийци се спускат от там. Всяко нещо на две колела би се разбило. Всяко нещо което развие скорост над 2 км/ч би се потрошило. На няколко пъти пътеката става толкова стръмна и гладка, че се спусках с голата надежда че ще се спра в някое дърво преди да стана на кълбо. Чувах коленете си как ми казват "Ти ще видиш, само да слезем долу и повече никъде няма да ходим с теб" :) По едно време огромен трап препречи пътеката. Гадовете подпрели земята с трупи и направили един отвес от около метър и половина да скачат във въздуха да се убиват. Пътеката и без това вървеше в нещо като дере под нивото на гората - нямаше никаква надежда да се заобиколи препятствието. Поспрях и направо се чудех как да продължа. Не можеше да става и дума да се връщам - наклона беше по-страшен от този по който се бях качил в началото. Можеше да се скочи долу, но ако стъпиш на криво ще се търкаляш на кълбо чак до площадките за бадминтон. На всичкото отгоре дъските бяха заковани с огромни стърчащи ръждиви пирони. Ако ги закачиш, тетануса ти е в кърпа вързан. Нито да го скочиш, нито да го изкатериш, може би с рапел да се спуснеш до долу... Излазих някак си на пет крака, като редих сочни поздравления към майсторите дето са правили тая тъпотия. На организаторите на трасето мога да им пожелая да ги шибат всички калинки на света. Да вземат да сложат по една табела на разклоните, да знаят хората да не минават от там. [caption id="attachment_574" align="aligncenter" width="300" caption="The megatrap of horrible death, поглед отдолу"][/caption] За щастие съвсем скоро това безумие свърши и пътеката се сля с друга пътека, която се спускаше към беседките на воеводската чешма. След десетина минути започна да се чува глъчка от гората. Долу естествено имаше хора на пикници. Кой по беседки, кой по земята... Скарата цвъртеше и бирите се лееха. Спрях за почивка на чешмата и най-после имаше къде да седна. Извадих си всичкия чакъл и плевели които се бяха насъбрали в маратонките. Не ме предадоха завалийките, колкото и да се опитвах да ги унищожа. Няма как да не направя реклама - магазин SB, намиращ се на кръстовището на Цар Симеон и Хаджи Димитър. Евтини и здрави. Наплисках се със студената вода и хванах да се спускам. Под краката си имах асфалт - кеф и удобство неземно :) [caption id="attachment_575" align="aligncenter" width="300" caption="Ако виждате най-далечния стълб на върха на баира - там бях :)"][/caption] [caption id="attachment_576" align="aligncenter" width="300" caption="Спрях се за още една почивка на иконостаса"][/caption] По пътя надолу се разминах с някакъв никонец, помъкнал техника и монопод. Завъртя се да пощрака, ама то от тук гледката към града е все едно на расов кон гъза му да гледаш. Чудех се дали да му кажа за поляната над залата на смеха от където целия град се вижда като на тепсия, но пича много бързо изчезна. Прибрах се през града, да видят хората тъмен горски субект до ушите в пясък и бурени :) И така завърши съботната разходка. Данните от GPS-a - дължина - 11 км, изкачване - 600 м, слизане - 600м, продължителност - 3 часа. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Не ми стигнаха силите, но имаше много точки в които да прекратя. Не ми хареса колко съм се разплул и съм изгубил форма. Надявам се до края на лятото да направя поне още една-две такива разходки, а ако на някой му се идва - няма да откажа компания :) Тук можете да видите точния маршрут по GPS и мястото на всяка снимка (цък за по-голяма версия):

Над Загорка

EveryTrail - Find hiking trails in Californiaand beyond

View Larger Map Онзи ден решиха да ни водят на един лек пикник до село Железница. Намира се в околностите на София, достатъчно близко за да има градски автобус до там. Поляната била 300 метра надолу по пътя, имало рекичка и топли минерални извори, и сянка и слънце - кой каквото му душа иска. На мен ми се искаше да се опъна до реката и да проспа деня, тъй като за последните два дни едвам сглобих 8 часа сън. Всичко звучеше много добре, но операцията придоби кодово наименование "Стана-Тя-Каквато-Стана"... Тръгнахме рано. Искахме да си хванем хубаво местенце, защото очаквахме горе да е фрашкано. Бяхме заредени с разписанията на автобуса, но не знаехме къде точно спира въпросния транспорт. Първи fail - докато намерим спирката автобуса минал, а следващия след 40 минути. Еми - неделя, какво да го правиш - все още се движехме в очаквания допуск-грешка. Следващия автобус дойде претъпкан. До колкото разбрах чакахме на втората спирка от маршрута на автобуса, т.е. би трябвало вътре да няма никой и пода да е още мокър от парцала. Машината беше фрашкана и всичките 30 човека които чакаха с нас на спирката се натъпкаха вътре. От там нататък все си казвах че и с най-доброто желание автобуса не може да побере повече хора дори и на стълбите... На всяка следваща спирка ми се разбиваха представите... Бяхме застанали на един крак и компресията беше прекалена. Имах чувство че се возя не в автобус, а в черна дупка, която само поема без да изпуска. Потта, която се лееше от мен не можеше да се лее и биваше натъпкана обратно под кожата ми. Имах чувството че брауновото движение на молекулите беше застрашено да спре и следващата стъпка щеше да е да се превърнем в супернова. Сетих се за една поговорка, която можеше да бъде перифразирана така: "В планинска хижа, в моминско сърце и в автобус 69 винаги има място за още един". И настроението беше подобаващо - дъртите лелки мрънкаха кой и защо не се бил къпал и искаха в автобус натоварен 5 пъти над нормата да ухае на рози. Двама типа помъкнали колела заемащи място за по 10 човека всеки псуваха партията защо не била пуснала повече автобуси. Не си продупчиха билетчета. След час лашкане пристигнахме в Железница. Стори ми се вилно селце - известен брой магазини, доволен брой кръчми и т.н. Не беше особено китно, ама нямаше да откажа ако някой ми подари къща там. Вече загорели за пикник и релакс подхванахме пътя край реката. Втори fail - как го бяха направили това шосе - нямаше сантиметър сянка. При всичката гора наоколо, слънцето бръскаше яко по асфалта. Ама нищо, нали не оставаше много, а и наклонът беше по нашата посока - щяхме да го преживеем. Излязохме от селото и пътя се зави из гората. Нататък бяхме като сцената от Шрек - "Пристигнахме ли вече? -Още малко остава. -Сега? -След ей тоя завой. -Вече? -Не." Рекичката ромолеше в дерето под нас и ни даваше сила да продължим. След час ходене се отклонихме от асфалта - прекосихме реката по едно тясно мостче и най-после влязохме на сянка. Тук някъде обхвата тотално изчезна и сбогом онлайн карта за GPS-a. "Пристигнахме ли? -Почти". Дъждовете които се изляха месец май тази година си бяха оставили следи в калните локви. Тук някъде стигнахме първия извор, който представляваше малко по-голяма кална локва, с някакъв накиснат младеж вътре. До него имаше тъмна постройка, в която влизаше един улук и се лееше вода. (По-късно разбрах че едно време това е носило гръмкото название Минерална баня. То не че и сега не беше баня де... имаше човек под душа.) Продължихме нататък. Пътеката леко се губеше между всичката коприва. На места беше минирана с конски фъшкии. Кой пък кон ще тръгне в тая джунгла... По едно време пътеката реши че трябва да ни изкара дробовете с 30% наклон и да ни качи на майната си. В уморената ми глава се правеха някакви асоциации "цел - река, река - поляна, поляна - сън, пътека - нагоре, нагоре - не река..." По едно време срещнахме три момчета с куче, които ни питаха за пътя към изворите. По-скоро аз бих ги питал тях :) Пътеката стигна най-високата точка на баира и се спусна директно надолу през трънаците. Тук имаше драпане на четири крака с торбите за "пикника". Страшна гледка трябва да сме били - пет заблудени агента на Карфур в гората :) Тук започна да ми се върти из главата предателската мисъл дали ще стигнем някъде въобще. Забихме се долу при реката в Т-образно разклонение с друга пътека. Ами сега? Пуснахме разузнавач да види какво има в едната посока. Значи ако бях в по-нормално състояние щеше да ми дойде на акъла че така _не_се_прави_. Не може както сте в гората някой да хване пътя и да се диференцира от останалите без никаква връзка. Всичко може да се случи - пътеката покрай реката беше хлъзгава, за една секунда падаш във водата и си удряш главата. Змия да те ухапе - реката гърми и да викаш никой няма да те чуе... Разузнавача се върна жив след малко. Имало поляна там и хора на палатки. "Йеее! -Не е нашата поляна. -Ама не може ли да стане нашата поляна..." Кръгом и по другия път. След малко пътеката реши че трябва да ни прекара през реката. Аз съм градско чедо и хич не обичам да се мокря. Когато трябва да се прецапа през някой гьол си намирам брод с камъни и винаги цопвам целия по гъз. Този път реших да направя като останалите - маратонките и чорапите в ръка и смело през ряката. Брей, то било готино... Охладих табаните и после бос през гората. Всяко камъче да ти се набива отдолу - определено си има някаква приятна болка. Имаше си очарование да газя из калта, където обут не бих минал за нищо на света. След половин час чухме глъчка откъм реката и най-после пристигнахме. Местенцето е много китно. Реката ромоли през малка каменна каскада. Край нея има два гьола, по които някой човек доста си е поиграл. Иззидани са басейнчета, парапетчета, стълбички... Явно скоро е било правено - всичко изглеждаше все още ново и чисто. На едно място в цимента се беше подписал майстора с дата 2010г. Доста хора имаше там и в последствие още дойдоха. Палатки се мяркаха тук-таме, а по тревата - хавлии. Имаше и нудисти. Водата беше топла, но не чак гореща. На вкус не съм я опитвал - не пия нищо, което не е текло по водопровод. Уж я дават лечебна за какво ли не, ама някои хора не правят разлика между медицина и религия... [caption id="attachment_542" align="aligncenter" width="300" caption="Бързейчета"][/caption] [caption id="attachment_543" align="aligncenter" width="300" caption="От реката изпълзяха русалки :)"][/caption] По нататък имаше няколко огнища със задължителния надпис да не се пали огън. Е, хапнахме и пийнахме както трябва. Майонеза с горчица много върви на надениците. Дойдоха още хора и засукахме едни сближаващи бири. По едно време стана време да си ходим. До тук грубо бяхме дошли за 4 часа (тръгнахме в 7:30, пристигнахме към 11:30). Аз към 19ч трябваше да съм в София да си хвана прибирането към Пловдив. Така че към 15 без нещо с голямо нежелание се отделихме от рахата и си стегнахме гащите за "лекия" път обратно. Тогава комшията по огнище рече че бил чул че имало пряка пътека от тук до Железница. И ние си рекохме - защо да се връщаме по пътека, която познаваме когато можем да се зачукаме по някакъв имагинерен пряк път. Все пак прекия път винаги е по-къс, нали? От там се спуснаха и някакви бабки на по 1% живот, щом те са минали от там и ние можем, нали? Пореден fail - пътеката ни пречука с постоянен 40% наклон и пек. Не я знам тази планина, не знам как са избирали пътеките все през деретата и все в страни от сянката на гората... Пак имаше разклонения и чудене за пътя. Добре че имаше още бабки, които да питаме за пътя. Минахме под един от най-големите стълбове с жици които бях виждал. В далечината се появиха покривите на къщите и дойде обхвата. Разбръмчаха се SMS-и с пропуснати повиквания. Тук някъде дадохме и жертва - скъсахме сандал (да, все пак бяхме тръгнали на лек пикник). Додрапахме до асфалтовия път и обратно в селото. На центъра - о, благодат! - чешма. Последва половин час засмукване на чешмата докато дойде рейса. Толкова сладка вода не бях пил. Автобуса дойде празен, натръшкахме се по седалките и съм откъртил. Събудих се чак в София.   От всичкото мога да си направя няколко генерални извода: * На определен човек няма да му се позволява да ме води докато не си научи местата. * Трябва да снимам повече. Определено имаше красиви гледки, които изпуснах защото не бях на кеф. * Пътя не беше толкова много и ако бях подготвен морално за катерене сигурно щях да се изкефя. Тотала по GPS на отиване - 1.8км по шосето, 1.5км през гората до поляната; на връщане - 2.1км през "краткия път" и 0.8км по шосето. Денивелацията обаче не беше малка - постоянно имаше нагоре-надолу. * Никъде повече не тръгвам без да си напиша домашното. И пътеката я има в OpenStreetMap, и автобусите ги има в сайта на СКГТ, и минералните извори на Железница са доста коментирани по форумите. * София има голям проблем с бездомните кучета. На всяко кръстовище се спъвах в тях. Видях хора да ги хранят, видях и агресивно поведение. * София има голям проблем с гратисчиите в транспорта. Прииска ми се да фрасна няколко индивида които се возеха един час без пари и мрънкаха колко не им било кеф в автобуса и как всички за тяхното щастие трябва да се грижат безплатно.

Информацията за екопътека "Узана" е доста оскъдна в Интернет, а маршрута не бива да се игнорира - за това реших да драсна два реда.
View Larger Map Според информационната табела пътеката е с денивелация 90м и е пълна с разни атракции. По дърветата има доста информационни табели за съответния растителен вид (след петия "Обикновен смърч" престанах да им се заглеждам :) ) и като цяло маршрута е образователен и подходящ за деца. Общата дължина по GPS трак е ~2.3 км. По указания това се взима за един час, но ние се спирахме на всяко камъче и пейка и ни отне три. Повечето от денивелацията се усеща в първите 400 метра, когато от поляната на Узана се навлиза в гората. Ние бяхме там около 1-ви май и пролетта леко закъсняваше. Широколистните дървета все още нямаха листа, а в най-сенчестите дупки имаше сняг. [caption id="attachment_508" align="aligncenter" width="300" caption="По нагорнището бяха набити трупи, които правеха стъпала"][/caption] По цялата дължина има няколко места за почивка и за хапване. Някои от тях си бяха сериозни заслони с чевермета, пещи и ток, в които и сватба можеш да вдигнеш. [caption id="attachment_509" align="aligncenter" width="300" caption="Да имаше малко сянчица..."][/caption] Така достигнахме до първата атракция - въжен тролей. Въжето беше скъсано, а стълбата - разклатена. Не можах да разбера на къде се спускаш от площадката. Нагоре по пътеката имаше още няколко катерушки. [caption id="attachment_511" align="aligncenter" width="300" caption="Кой може да мине по цялата дължина като маймунка?"][/caption] [caption id="attachment_512" align="aligncenter" width="300" caption="На това не можах да разбера каква му е идеята"][/caption] [caption id="attachment_513" align="aligncenter" width="300" caption="Всеки да направи по 20 набирания, веднага"][/caption] Съвсем скоро пристигнахме до първото по-голямо нещо от обещаните - класна стая на открито. Като малък не съм ходил по "горски" училища, но винаги съм си ги представял така (всъщност може би е имало много повече пиене и много по-малко "училище", но...). Черна дъска нямаше, но имаше няколко от образователните табели, които бяха пръснати из целия парк. И тук времето си беше оставило следата по счупените "чинове". Едно от малкото зелени неща в гората през този сезон беше някакво тревообразно растение. Ние нали сме опитни биолози и го набедихме че е: момина сълза, дебелец, киселец, млад бук (в този ред). Някой го опита на вкус и рече че било див чесън. Това обясни защо гората ми миришеше на салата. От тук нататък терена става рязко каменист, като на места бука расте директно върху скалите. [caption id="attachment_518" align="aligncenter" width="200" caption="Пътеката преодолява различни височини чрез дървени стълби, които бяха по-здрави от колкото очаквах"][/caption] След първия каменен баир, пътеката се спуска отново в ниското, където има няколко маси и огнище. Тук имаше някакво разклонение в ляво, което не разбрах на къде отива - още стълби с парапети и синя маркировка. Основната пътека обаче продължава напред към първия по-голям "ресторант". Тук или на предните маси е добро място да хапнете, защото следващата възможност ще е чак в края на маршрута, а вие още не сте го преполовили. Тук има ново отклонение наляво - към почивната база на община Габрово, която се вижда в далечината. Екопътеката през повечето време е добре маркирана със синя ивица и табели, освен една част за която ще стане въпрос след малко. [caption id="attachment_521" align="aligncenter" width="300" caption="Вечните чеснови полета"][/caption] След 200м се достига до входа на пещера "Леднишката дупка". В миналото габровци са взимали от тук лед, за да съхраняват различни стоки, а днес прилепите се събират през размножителния си период. Това е горе-долу средата на маршрута. Тук изгубихме маркировката и след кратко лутане излязохме на наблюдателната площадка. Чак по-късно като видях схемата на парка разбрах че тук някъде сме пропуснали "амфитеатър на открито". [caption id="attachment_523" align="aligncenter" width="300" caption="Площадката изглежда много по-стабилна от рехавите дървени съоръжения наоколо"][/caption] Открива се панорама към Шипка и Бузлуджа, като двете са почти на една линия. Добре се вижда ветрогенераторния парк на Бузлуджа. На мен гледката ми се стори леко скучна - от асфалтовия път до Узана се виждаха по-красиви места. [caption id="attachment_524" align="aligncenter" width="300" caption="10 точки за когото успее да намери паметника на Шипка"][/caption] Точно до площадката се намира "индианския кът" в който има дървените скелети на два вигвама. Може би са ги построили за катерушки, но както бяха в текущото им състояние не бих препоръчал на никой да се катери по тях. Нататък следва около километър разходка през гората, като на доста места пътеката минава директно по камъните. Гледайте си в краката, защото е много лесно да се прехласнете в гората и да стъпите накриво. Това е малко по-скучната част от маршрута на фона на всичките съоръжения до сега. Липсват и всякакви кътове за отдих, но ако ви е останало ядене и пиене няма да съжалявате - пътеката свършва при хотел "Импулс" на друг голям заслон. Екопътека "Узана" ме остави с две общи мисли - колко труд е вложен в нещо за да се направи интересно; и как всичко се разваля като го оставиш на времето. Освен това толкова камениста гора не бях виждал.

Днес реших да си направя една разходка по маршрут на който се каня отдавна - от Стара Загора през Дъбрава към Борилово. Общо разстоянието по картата излиза към 10 километра. Това щеше да ми е почти рекорд (повече съм ходил единствено от Добринище до х. Гоце Делчев - 2х10 км отиване и връщане), а през деня щях да имам още работа и не трябваше да съм капнал. Така че реших да си спестя връщането и се разбрах със сестрата да ме вземе с колата от Борилово след някакво време. Вода не взех, тъй като по пътя щях да имам много чешми. Почудих се дали да не тръгна хептен лек, но взех и фотоапарата.
Времето беше топло, по небето имаше леки облачета. Надявах се да се спася от жегата в гората. Първите 30 минути бяха в града - през градската градина, нагоре по алеята с фонтаните и в Аязмото. Още много хора мислеха като мен че горе ще е по-хладно (не беше), защото по алеите бъкаше от живот. Хванах пътеката за Воеводската чешма, която щеше да е първата отметка по пътя. [caption id="attachment_424" align="aligncenter" width="300" caption="Изглед към източната част на града"][/caption] [caption id="attachment_426" align="aligncenter" width="300" caption="Спирка за отдих"][/caption] Лека-полека навлизах в "не толкова градските" части от парка. За хората там това вече си беше гора, а в гората туристите се поздравяват. Някои от по-младите не поздравяват, а си гледат гузно в краката. [caption id="attachment_427" align="aligncenter" width="300" caption="Малко параклисче по средата на пътя"][/caption] На Воеводската чешма има беседка, която обикновено е пълна с бира и скара и прилежащите им готвачи. По чудо там нямаше никой. Тамън си викам че ще направя уникална снимка на чешмата без хора в кадър и изненада - по пътя дойде кола, от горе се изсипа една тумба хора, отзад ме настигнаха някакви лелки... и джамбурето горе стана пълно :) Без снимка там. Пих една студена вода и хванах нататък към Дъбрава. [caption id="attachment_428" align="aligncenter" width="200" caption="Етажната растителност води борба за светлина. Някои треви си взимат светлината директно от тока :)"][/caption] След малко стигнах до изоставената детска градина. За нея се носят митове и легенди. Историята казва че митрополит Методи Кусев я е издигнал в отплата за водата за Аязмото отбита от Дъбрава. Сградата не изглежда толкова древна - ток и всички блага на цивилизацията си има. Не знам от кога е изоставена, но все пак - детска градина по средата на гората? Хмн. Развалата беше доста по-напреднала от предния път като бях тук. Оградата беше изядена на няколко места и свободно се влизаше в двора. Някои прозорци бяха изкъртени или отворени и при повече желание може да се влезе и в сградите. Нямах такова желание. [caption id="attachment_429" align="aligncenter" width="300" caption="Детската градина - поглед отпред"][/caption] [caption id="attachment_430" align="aligncenter" width="300" caption="Врата към ... котелно?"][/caption] [caption id="attachment_434" align="aligncenter" width="200" caption="Разбити прозорци"][/caption] Нататък разбития асфалт свърши и пътеката стана горска. В ляво беше дълбокото дере на река Неизвестна и гората беше навсякъде. Движех се по римски път. Не знам дали наистина са го построили римляните, или само са го използвали, или си е чисто и просто природно образувание. Но знам че камъните бяха само по пътеката - в гората не виждах такива. Острите им ръбове бяха по посока срещу наклона. Ако бяха сложени наобратно, ходенето щеше да е много по-трудно. [caption id="attachment_435" align="aligncenter" width="200" caption="Камъни"][/caption] [caption id="attachment_436" align="aligncenter" width="200" caption="Римски път"][/caption] Тук както си снимах камъните отзад ми връхлетяха две мацки. По целия път от детската градина до тук не срещнах ни един човек, тези сигурно бяха някакви нинджи да не ги чуя. [caption id="attachment_437" align="aligncenter" width="300" caption="Финалното баирче, след което почва селото"][/caption] [caption id="attachment_438" align="aligncenter" width="300" caption="Къщи"][/caption] Стигнах чешмата в началото на селото и се напих. Напоследък си намерих някаква техника за пиене. Устата се пълни с вода, която се преглъща на малки глътки. Така от 2-3 пъти се напивам, а количеството не е толкова че да ме бутне или да почне да ми се плацика в корема. Естествено при по-продължителните почивки гледам да пия повече вода, че организма си иска и количеството. Вече и без това бях изкарал солидно количество пот. [caption id="attachment_439" align="aligncenter" width="300" caption="Забранено е миенето на нарушителите"][/caption] Продължих към местноста Орешака, където щеше да е втория чекпойнт по пътя. Разлаях селските кучета, разбягах селските котки. Тук имаше една отсечка от 300 метра, която ми разказа играта. Наклонът беше сериозен, слънцето яко напичаше и сянка нямаше. Докато катерех с изплезен език си представях как съм с колата, газта до ламарината на втора и приятното ускорение... Мечти. Само на този баир изкарах поне един литър пот. Чудя се как хората мразят да се потят и се пръскат с разни химии против потене. Потта е част от естествения терморегулационен механизъм на тялото. Потта охлажда с изпарението си. Няма пот - прегряваш. После идва топлинния удар... В Орешака както винаги беше пренаселено. Там е нормално да има 3-4 коли с барбекюта, 1-2ма отделно да си мият колите от чешмата, да пушат скарите и да се лее чалга. Този път имаше и циганска сергия за семки - ВТФ!? Изненадата беше че чешмата не тече... Няма нищо - долу се бях напил, а и по пътя преди Борилово трябваше да има още една чешма. [caption id="attachment_440" align="aligncenter" width="300" caption="Чешмата не тече"][/caption] [caption id="attachment_441" align="aligncenter" width="300" caption="Тайфата"][/caption] Преди Дъбрава си бях погледна телефона и видях че нямам обхват. Не знаех за напред как ще е, така че още тук се обадих на сестрата - след един час да тръгва, ако няма следващи инструкции. Навлязох пак в гората. Тук беше царството на мухите. Бяха ужасно много и ужасно големи. Не знам как не ме вдигнаха да ме занесат в гнездото си! При всяко вдишване имаше сериозна опасност да си хапна мухи. Наклонът беше стабилен и почнах да изплезвам език. Нищо - за това бях дошъл. Оставаха към 4км и имах нужда от такава тренировка, че напоследък много бях атрофирал. [caption id="attachment_442" align="aligncenter" width="200" caption="На места се виждаха дълбоки гьолове"][/caption] След малко наклонът свърши в кръстопът на черни пътища. Тук е момента да вметна, че картата от OpenStreetMap е много точна в региона около Стара Загора. Аз съм качвал много тракове, но има и много други хора, които допринасят. За конкретната пътека трябва да благодаря на LandShark. След кръстопътя изкачването свърши и пътя започна леко да се вие надолу - все едно разходка в парка. [caption id="attachment_443" align="aligncenter" width="300" caption="Сгради в далечината... поделението до Змеево?"][/caption] Времето беше с мен и когато излизах на открито, облаци скриваха слънцето. Когато слизах в гората - изпичаше. Много е хубаво човек да се откъсне от грижите и да има само пътя под краката си. Няма работа, няма сорс, няма пари, няма жени, няма коли... Пречистващо е. [caption id="attachment_444" align="aligncenter" width="300" caption="Камъните по пътя бяха розови"][/caption] [caption id="attachment_445" align="aligncenter" width="200" caption="Първите покриви на Борилово"][/caption] Тук ми се стори че съм много близо до крайната точка (очите винаги лъжат) и звъннах на сестрата да тръгва. На откритото обхватът беше идеален. По GPS бях доста напред с времето - от Дъбрава до тук ми беше отнело 20 минути, а очаквах да е поне час по нагорнището от Орешака. [caption id="attachment_446" align="aligncenter" width="200" caption="Пътят продължава"][/caption] [caption id="attachment_447" align="aligncenter" width="200" caption="Локвата с лайняните пеперуди"][/caption] Трябваше да наближавам чешмата над Борилово, където вече се надявах да пия. Минах покрай едно малко зидче и чешмата беше там. За съжаление и тя беше суха. Тъпа работа... Тук онзи ден беше валял порой поне няколко дни. Гигантските гьолове свидетелства за това. Къде беше водата в чешмите? [caption id="attachment_448" align="aligncenter" width="300" caption="Йеее, чешмата"][/caption] [caption id="attachment_449" align="aligncenter" width="300" caption="И тя суха"][/caption] Продължих да слизам към селото. Тук таме вече се виждаха следи от цивилизация - огради, горски ранчота, стълбове за ток. Овощките покрай пътя бяха отрупани с плод. [caption id="attachment_450" align="aligncenter" width="300" caption="Мъничко червеничко... на високо"][/caption] [caption id="attachment_451" align="aligncenter" width="300" caption="Започнах да съжалявам че не обичам да ям такива работи"][/caption] [caption id="attachment_452" align="aligncenter" width="300" caption="Шосето вече се вижда"][/caption] [caption id="attachment_453" align="aligncenter" width="300" caption="Краят наближава"][/caption] [caption id="attachment_454" align="aligncenter" width="200" caption="Краят му се вижда"][/caption] [caption id="attachment_455" align="aligncenter" width="300" caption="Та-дааа..."][/caption] Със сестрата се бяхме разбрали да се чакаме на центъра, така че хванах табелата "Център ->"... Изкара ме на малко площадче с хранителни стоки и спирка на автобуса. Имаше разписание и ме е яд, че не го щракнах. Щеше да е полезно, ако някой реши да повтори маршрута без да има бакъп да го вземе и да го върне в града. По спомен делничните дни имаше 6-7-8 автобуса (може би на всеки час и половина), а празничните - един тръгващ от града в 9, един в 16 и още един. [caption id="attachment_456" align="aligncenter" width="300" caption="Бориловска котка"][/caption] [caption id="attachment_457" align="aligncenter" width="300" caption="Тази я набарах и ме уби от мъркане"][/caption] [caption id="attachment_458" align="aligncenter" width="300" caption="Финал"][/caption] Равносметката по GPS трак е следната - 12 километра, взети за 2 часа и половина. От вкъщи до Дъбрава - два часа, от Дъбрава до Борилово - половин час. Не било толкова далече... Не мога да кажа че по пътя имаше кой знае какви красоти, но за тях съм си приготвил друг маршрут - към Змеево и Ягода. Надявам се някой път да намеря време и за там :)

За мнозина Бачковския манастир е само манастир, няколко сергии и кебапчийници. Но от паркинга на манастира започва чудесна панорамна екопътека из Родопите. Можете да се поразходите, да разгледате забележителностите и да хапнете на пикник. Продължителността на разходката е около час и нещо с умерена денивелация. Подходяща е за деца и семейства. Тръгва се от паркинга на манастира през широка порта, върху която стои надписа "Зелената пътека". Върви се по асфалт около 5 минути, след което пътя става горски. Минава се вдясно от една голяма чешма и малка поляна. Тук мога да кажа че в духа на Родопите, чешми има в изобилие по цялата пътека. Водата е хладна и чиста. С навлизането в гората започва да се усеща денивелацията. Минава се вдясно от костницата (някой ако има повече инфо за нея - моля да допълни). След още малко пак вдясно се виждат беседки, пейки... и един голям камък, който се оказва че е Еленината чешма, но поставена с гръб към пътеката. Следва водопада. От пътеката се вижда горната му част, където реката пада между камъните от височина 5-6 метра. Ако искате да направите страхотни снимки, съвсем лесно можете да слезете в основата му. Върнете се малко назад и ще намерите малка пътечка за там. След още десетина минути пътя почва да става леко каменист и се излиза на Дългата поляна. По нея са разхвърляни каменни блокове, а в сенките могат да се намерят дървени пейки и масички за пикник и отмора. Тук е идеалното място за вас, ако сте огладнели. В края на поляната има чешма, а в дясно от нея минава реката. Ако се загледате по табелките ще видите надписи "Кошчето за боклук е вашата раница!". И с право - района е доста замърсен от боклуците оставяни от "туристи". Импровизираните кошчета, направени от торбички или от срязани туби преливат, а някои поляни са целите покрити... Хапвайте и пийвайте тук, но оставяйте района в състоянието в каквото бихте желали да го намерите следващия път. Ако след поляната имате още сили, продължавате към края на пътеката. След 15 минути стигате до следващата постройка - аязмото. Изворът се предполага че притежава лековити свойства и около него е издигнат параклис. В двора му се виждат два огромни чинара на по над 300 години. Продължавате по пътеката и скоро стигате виждате малка постройка, кацнала в скалите над вас. Това е пещерата с иконата. Една от легендите разказва че преди години овчар е бягал от дъжда и се е скрил в малка пещера. В нея намерил икона. Иконата е скрита от монасите от Бачковския манастир точно преди последното разграбване на манастира от турците. Иконата е пренесена в манастира, но част от нея се е отпечатъла на камъка в пещерата. До пещерата се стига по много колоритно стълбище, прорязано в скалите. След като посетите пещерата, не бързайте да слизате обратно. Продължавате все напред и нагоре. Стълбите ще ви изведат на панорамна площадка, точно над мястото където бяхте преди малко. Храстите и дърветата тук са окичени с разноцветни парцалчета, чорапи и салфетки. Според поверието всеки може да закачи нещо тук и това ще му донесе здраве. Продължавате все напред и стигате до параклиса "Св. Архангел Михаил". Над входа му две табели анатемосват всеки, който драска по стенописите. За съжаление съвременния вандал-турист не се трогва от анатеми и вътре не е приятна гледка... Тук е края на пътеката. Ако искате, хващате обратния път, а ако сте тръгнали с по-сериозни намерения - сигурно вече сте забелязали маркирания маршрут към хижа "Марциганица". Вие си решавате.