Назад към Ден 3
Този ден беше запазен за двореца Белведере, след което - волна програма. Помотахме се малко на закуска, но не защото дядката на пекарната беше изгубил от немската си експедитивност, а защото организирахме една малка изненада за довечера. Каква е тя точно - ще видите довечера! :) До Белведере сменихме обичайните Х на брой транспорти. Локацията му е до централната жп-гара. Но районът въобще не прилича на гаров - всичко е чисто и лъщи. Бай Петкан яхнал моторната боклукосъбирачка неуморно прави тигели по алеите зад туристите. Дворецът е бароков и е построен за лятна резиденция на принц Евгений Савойски. Оказа се че входът не е включен във Vienna Pass. На мен честно казано не ми се даваха пари за още един Шьонбрун. Не си падам по такива места. Явно останалите - също, та пропуснахме изцяло вътрешния тур, но се поразходихме в парка. Тревата беше подстригана като с нокторезачка. Настилката на алеите беше вездесъщия чакъл и пръст, а тичащите хора бяха още повече. Ориентирахме се към ботаническата градина, която по площ надминаваше целия дворец и прилежащия му парк. Всяко дръвче си имаше надпис за вида и разреда (на немски), всяко стръкче трева беше каталогизирано. Някои специални заразавати растяха под метална мрежичка, да не ги кълват гугутките. Имаше едно много интересно черно цвете, което растеше във въздуха. Без корените му да докосват нищо, явно изсмукваше всичката му нужна влага от атмосферата. Беше поставено в стъклена оранжерия, та не успях да му изкарам хубава снимка. Бамбуковата горичка, с която хранят пандите в зоопарка :) Беше станало към обяд. Всеки си имаше планове за следобеда, така че тук се разделихме. Уговорихме няколко чекпойнта напред във времето. Аз хванах към музеят на мъченията. Той се намира в противобомбено скривалище от втората световна война. Слизаш надолу по стълбите, а около теб звучат сирени за въздушно нападение. Атмосфера определено имаше :) Самия музей не беше много голям и в 10-20 стаи показваха инструменти за мъчение и восъчни фигури на възстановки. Из между читателите ми може да има някой със слабо сърце, така че ще ви спестя снимките :) Точно над музея на мъченията се намира огромната сграда на Haus Des Meeres. По време на войните тук е имало оръдия, защитаващи ключови части от града от въздушните нападения на съюзниците. Сега сградата помещава аквариумен комплекс. Билетът струваше €15 и излизаше от заделения ми бюджет, а и нямаше много време за размотаване тук. Исках да се кача на туристическите автобусчета които обикалят града и ти дават по-обширно впечатление за нещата. Vienna Pass дава безплатен достъп до няколко от тези линии. Те са цветно кодирани и имат по десетина спирки всяка линия. Можеш да се качиш и слезеш навсякъде. Всичките имат допирни точки по центъра, а разликите в маршрутите са грубо както следва: * червена линия - обикаля целия исторически център * жълта линия - имперската линия - движи се по дворците * зелена линия - ходи до по-зелените предградия на Виена * синя линия - обиколка на Дунава Сборния пункт на автобусите е сградата на народния театър. Тук изчаках Мира, Иво и Савина, които имаха желание също да се врътнат по бусчетата. Докато ги чаках разгледах сградата на парламента и парка срещу него. Събрахме се с останалите и веднага се натоварихме на едно автобусче, което точно тръгваше. Вътре има аудио гайдове на различни езици, та докато те разкарват из града ти говорят интересни факти. Имперската казарма била построена през еди коя си година, но се оказало че архитектът е забравил да предвиди клозети в плана :) Едуард ван дер Нул бил архитекта на виенската опера, която е крайъгълна сграда в днешно време. По онова време обаче сданието се сторило много грозно и срещало неодобрение от страна на виенчани. Когато самия император Франц Йозив се възмутил от дизайна, това преляло чашата и архитектът си теглил ножа :) По едно време Иво се усети че сме се качили на грешния автобус. Искахме да хванем зелената линия, която да ни отведе до манастира Калнберг. Той се намира на един висок баир извън града и имало панорамна гледка към целия метрополис отдолу. Но ние някак си сме се качили на червената линия. Нищо де - обиколката си струваше! След 45 минути бусчето пристигна обратно на народния театър, където малко почакахме и се качихме вече на правилната зелена линия. Бусът ни повози из китния квартал Гринзинг, който беше населен от сладки малки къщурки. Пое нагоре по един къдрав кълдаръм, където вече се намирахме във Виенската гора. Пътят беше насечен от стотици пътеки нагоре и надолу. Замириса на гора както си трябва! :) Бусът спря на паркинга на Калнберг, където постоя десетина минути. За съжаление обиколката с червената линия ни беше изяла капацитета от време и нямаше кога да разгледаме манастира. Изтичахме набързо до панорамната тераса, където пощракахме малко и на бегом се прибрахме до автобуса :) Пътят обратно не беше същия - минахме през Клостернойбург - китно селце на брега на Дунав. Всички селца наоколо са силно специализирани в производството на вино. Виното има историческо значение за региона. През 14-ти век манастирът почти е бил изгорен от пожар. Водата за гасене свършила и се наложило да догасяват пожара с вино :) Други от любопитните истории, които звучаха от аудио гайдовете бяха че когато Виена е била обсадена от турците, виното е дало такива сили на защитниците, че 200 души са отблъснали 20-хилядната османска паплач :) Може би има някаква истина някъде, но не знам точно къде :) Фактът е че османците са изравнили със земята града не веднъж, а два пъти. Позната история, нали... Минахме покрай Karl-Marx-Hof - жилищна сграда с непрекъсната дължина от над километър. Това е най-голямата единична жилищна сграда в света. Строена е в епохата на ранния социализъм, когато жилищната площ силно не е достигала. Има над 1000 апартамента, всеки с площ между 30-60 квадрата. Не е много, но е било достъпно, дори и за най-бедните. Наемът е струвал около 10% от заплатата, а водата е била безплатна в разумни граници. Обиколката с автобусчетата беше интересна, и ми се искаше да хванем и синята - дунавската - линия до следващата набелязана цел - Donauturm - дунавската кула. Но за съжаление минаваше 6 часа и нямаше как да се придвижим до Пратера, където беше спирката. Вместо това хванахме метро към Виенския Международен Център. И за да е пълен слогана "Разделяй и владей" - оставихме Савина и Иво, които мръднаха до центъра по магазините. С Мира кацнахме след малко на международния център, където се помещава централата на ООН. Районът е бизнес парк. Не си го представях точно така. Модерната стъклена архитектура правеше контраст с историческия център, където попивахме виенски въздух до сега :) На тази панелка преброих над 30 етажа. Лично аз обикновено бих обединил думите "30 етажа жилищна панелка" в една дума - "гето". Но ситуацията тук не беше такава. Площадът отпред беше лъснат като сцената на народната опера. Гаражите бяха подземни и до тях се стигаше по сложна система от булеварди слизащи в тунели. Хора почти не се виждаха. Паркът зад сградата беше идеално подстриган и чист. За нула време се добрахме до Кулата, където почакахме останалите. Събрахме се и - юруш нагоре! Кулата е висока 250 метра. На 150-тия метър се намират ресторант-кафе и наблюдателна тераса. На терасата има и установка за бънджи скокове :) Поглед назад към индустриалния дунавски парк: Към Дунава и многобройните му канали, приютяващи яхти и корабчета. Имаше и такива от Русе :) Черния небостъргач на Donau City Tower 1. Височината му от 220 метра го прави най-високия небостъргач в Австрия. Пред него се вижда 30-етажната панелка. Долу и зад реката са светещите шарении на Пратера :) Паркът и алеята по която дойдохме от международния център. Очарователно! Слязохме долу гладни и последваха още шницели и дункел кругери :) Прибрахме се доволни, но вечерта още не беше свършила. Помните ли малката изненада, която приготвяхме сутринта? Рени точно днес имаше рожден ден :) Какъв по-хубав завършек на деня и екскурзията от това да ѝ изкараме акъла с една тайна торта сахер :) Това беше! Няма да ви разправям за анти-културния шок като се върнах. Да си останем с хубавите впечатления! :)

Рилските езера ми попадаха на мерника от много време, но все не им идваше реда до сега. Този уикенд се оказа малко празен, а на нас с Димо не ни трябва много - "Айде на езерата!" рече той, и съдбата беше решена :)
Станах с успиване. Това взема да ми става коронен номер напоследък. Снощи уж си правих алармата, а се оказа че съм заспал с телефон в ръка и без аларма :) Няма време за закуска, но бърза координация по телефона уточнява че Димо е взел баници Не ми трябва много и запалих гумите за Самоков, от където да го пресрещна. Пътят Ихтиман - Самоков е страшно зле. Дупки, в които се вижда геоложка карта на всички слоеве на шосето... а отдолу те гледа долната земя. Натоварено движение от тирове в двете посоки. Местни джигити, които си мислят че господ им е навигатор. Всеки път се заклевам повече никога да не минавам по този път. Но с леко закъснение към 9 часа бях на автогарата в Самоков, където направихме последен магазин. Взехме кроасани, да видим колко ще се надуят :) Газ към Сапарева Баня. И още една "приятна" шосейна изненада - пътят до Паничище е в ремонт. Ама такъв ремонт, че с огромните камиони и багери се разминаваме на една боя разстояние. Грозна работа, но след само 20 такива километра и бяхме горе. Актуалната синоптична информация е оптимистична: На лифта нямаше джан-джун човек и след 20 минути люлеене бяхме горе. Скочихме от седалката и пред нас се откри една гледка, която много добре познаваме. Уеб камерите се следяха в продължение на мнооогоо време :) Първо впечатление - лилавите минзухари! Ако си мислех че на Рай имаше минзухари, то тук им беше разсадника! :) Цветния килим лилавееше до края на света. Второ впечатление - въх, има сняг! Аз никакво домашно не си бях написал за района и идвах за първи път. На уеб камерата се виждаше малко останал снежец, но нагоре си имаше и преспи. Запознатите хора се качваха със ските и бордовете. Имаше материал за мазохизъм от наша страна. Но пък покрай нас перяха нагоре и кифли обути в... някаква обувка, нещо средно между пантофки за балет и маратонки. Да го наречем - балетонка. За тях имаше още повече мазохизъм. Пътеката по която хванахме се движеше в дясно от лифта и хижо-хотела. В началото взе една хубава височина и от нея ни предостави супер панорамна гледка надолу. Снеготопенето беше придало стабилна доза калчица към преживяването. Езерата са 7 и никога не мога да им запомня имената. Най-долу се намира Долното. Единствено то от всичките беше в течно агрегатно състояние. Останалите бяха сковани от тежкия зимен лед. За нула време стигнахме в основата на Окото. От тук нагоре следваше един як снежен наклон, където за малко да се запъна като магаре :) Но кифлите се качваха, та аз ли няма да мога? За всеки случай си направихме една лека почивка-зарядка с хапване. Надморската височина и падналото атмосферно налягане беше надуло кроасаните като плажни топки. Баирът се оказа по-къс от колкото изглеждаше и само с 5-6 почивки бяхме горе. Гледката беше силно снежна. Изпод белия чаршаф се издигаха острите зъбери по ръба на циркуса. Езерата се разпознаваха като видиш широко равно поле. Надявах се за панорами в зелен и син цвят, но за тях бяхме объркали леко сезона :) По средата на трасето се намира хижа "7-те езера". Всъщност, коя е "Рилски езера", коя е "7-те езера", коя е "Най-яките езера" - не мога да ги оправя... Всички там ми изглеждат еднакви като соц хотели. Та, точно пред нея се намира Рибното езеро, което има проблем с цъфтежа на водораслите. Придават му един такъв осран червен цвят. Малко грозно ми седеше на снега. Стегнахме се и издрапахме последния баир. Преспите на места ме поглъщаха до над коляното, но си струваше. Размазахме се пред Окото. От там гледахме едни мравки които пълзят по долните склонове... следващите посетители. И ние бяхме като тях преди малко :) Връщането беше изпълнение волна програма. Кой със ски, кой с борд, кой по гъз. Добра разходка се получи. Целта беше изпълнена - махнах си Рилските езера от главата и от TODO списъка :) Красиво е! Представям си какъв кеф ще е през лятото, когато започнат да преобладават синия и зеления цвят. Но някак си това няма да е моето място. Като ходиш не се препъваш в толкова камъни, колкото в хора. Фрашкано беше с народ. Представям си какво ще стане лятото, когато опашките пред лифтовете се извият като опашките за хляб преди 20 години. Или когато дойдат белите качулки август месец. Търсете ме в по-пустите местенца :)

Разходката до Рилските езера вчера ми се стори малко постна, така че очите ми светнаха щом Вера предложи да направим един тигел от Бачково до Марциганица. Идеята с връщане обратно беше прекалено смела за еднодневка, но принципът щеше да е "да тръгнем, па да видим до къде ще стигнем". Хижа Марциганица отдавна работи само за частни партита, така че спане там беше извън плана. Пътят до там беше доста и денивелацията беше значителна. В бонус към това - от хора съм чувал че теренът е доста изкъртващ. Точно нещо такова ми трябваше да ми доначеше крастата след вчерашните езера :)
За черешка на тортата - прогнозата за времето обещаваше дъждове и гръмотевици следобед. Ако не друго, това гарантираше че цялата планина ще е само за нас - кеф! :) Към 9:30 бяхме с Вера и Стоян на паркинга на Бачковския манастир. За първи път виждах паркингите и улиците на пътя празни. Часът не ми се струваше особено рано, но някои кебапчийници току-що отваряха. Надявах се че лошата прогноза за времето е уплашила масовката от хора. За половин час дръпнахме до края на дългата поляна. Подминахме един циганин на края на асфалта, който се опитваше да ни пробута семки - "Нагоре никой не продава!" Странно, имаме ли вид на хора, които се ловят на нещо по-малко от вратна пържола? След още малко стигнахме портата на резерват "Червена стена". Я, от кога има порта? Тук последно съм идвал преди години, но спомените ми са свързани главно с едно пушещо барбекю. Е... пътят е напред и нагоре! Почти веднага след портата пътеката започна да се движи по руслото на една суха река. Гледахме си в острите камъни по които стъпвахме, когато срещу нас се изправи желязна стълба. Мммдобре... За да е пълна картинката, имаше и заковано стоманено въже за самопомощ. То много добре влизаше в употреба, противодействайки на влажните камъни под краката ти, които се опитват да те подхлъзнат. Идилията беше пълна, докато това не се повтори N на брой пъти. Ушите ми бяха погалени от много нецензурни думички :) След милион километра се измъкнахме от каньона в който лазехме до сега. Пътеката стана по-горска, но това беше измамно. След много кратко време стигнахме до една предвидливено забучена пейка с масички. Защо предвидливо ли? Защото след нея под ъгъл от 45 градуса нагоре тръгваше пътеката, която трябваше да ни изкара от дерето, в което се мотаехме до сега :) Е... почивка за сандвичи с вратни пържоли :) И наместване на инвентар, разкачане на крачоли и стягане на коланите. С тоя баир направихме солидно изкачване, но това беше само капка в морето от 1000-та метра обща денивелация по маршрута. Следващото Одисеево препетяствие бяха падналите дървета. Родопите бяха стабилно изчукани от бурите в началото на годината. Всеки втори бор беше съборен върху пътеката. Тук-таме имаше опити за разчистване и премахване на останките. Но за съжаление още в първите 500 метра на горския му беше свършил бензина за моторната резачка. Доста се забавихме в търсене на обиколни пътеки и газене на умрели иглолистни. Това доста ми бутна морала. Не бяхме стигнали още средата, а по план това същото трябваше да го връщаме и на обратно. Над главите ни все още тегнеше и прогнозата за весел дъжд с гръмотевици. Към 12 часа попаднахме на следващата масичка с грубо сковани пейки. Проведохме бързо съвещание за съдбата на експедицията, което беше брутално прекъснато от облак нападащи комари. Решихме да караме още един час напред и след това да се връщаме. Машала на Стоян, който някак си изтърпя грубото ми мрънкане, което отиваше към натискане на голямото червено копче за аварийно спиране на машината. Подкарахме я напред и след малко ни се откриха първите съществени гледки по маршрута. До тук се движехме изключително в дерета, изкачвайки се в дерета и попадайки в други дерета. (Вера - "Баси, уж все се изкачваме, а все се оказваме отдолу!" :D ) Малко след това балкана ни проговори. С онзи мощен бас и тътен, който беше плашил хората още от древни времена. На нас казваше - "Стягайте си гащите, че ей сега ви видях сметката!". Баирите, които се виждаха тук-таме бяха забулени от облаци, а панорамните гледки към пътя назад обещаваха кофи с вода изсипващи се по нас. Направихме бърза оперативка. Намирахме се на не повече от километър-два от Марциганица. Да се връщаме назад както беше плана, щеше да бъде безумие. Напред ни оставаше по-малко път, а и ... не изгарях от желание да играя на кънки по мокрите камъни от началото със стоманеното въже :) Ползвахме жокер - обади се на приятел. Вера намери кой да ни вземе с кола от Марциганица. И горе-долу в същото време ни заплющя бурята. Дъждецът започна скромно бъдейки омекотяван от стотиците листа над главите ни. Но много скоро тръгна с ряз, който ни накара да изкараме кой каквато защита има. Последния километър го взехме неочаквано бързо и експедитивно :) Съвсем скоро излязохме от деретата и гората и пътеката се разстели през обширни поляни. Без грам завет и стряха. Това не ни попречи съвсем спокойно да си сипем блага водица от чешмицата преди мутренската вила. Няколко крачки още и излязохме на асфалт. Раз-два и бяхме на беседката на разклона за Марциганица, където беше чекпойнта с превоза ни. Засякохме едни колеги, които се били качили до Червената стена. Те приятелски ни отстъпиха заслона и се изнесоха. Проснахме мокрите дрехи и се заехме да доунищожим хранителните запаси. На мен нещо доста ми се услажда новата млечна серия на Corny. По такива места съм пълен със сладкотии, така че съм пробвал доста. Но определено Corny-то влиза доста добре когато си обезводнен, студен и силно се нуждаеш от бързи калории. Борис, който ни беше жокера, пристигна съвсем скоро и навреме да ни прибере. Преди това упътихме около 12345 голфа, които спряха до беседката да ни питат на къде е Марциганица и защо има табела "Частна собственост". Каква е тая мания за там - не знам :) Равносметката по GPS накрая е около 9км ходене, което взехме за около 4 часа. Денивелацията е стабилна - над километър. На практика равно почти нямаше, освен последната част (относително казано). Теренът е много труден след последните бури. След "100" спрях да броя падналите дървета, които искаха заобикаляне или прекрачване. Дъждът прибави добра доза мазохизъм, който ми влезе като кокаин във вените :) Много добре ми дойде разходката и успя да ми проветри бубите в главата :) Дано Вера и Стоян да се прибрали със същия оптимизъм, с който се движеха нагоре - те могат да ходят до края на света и там ще питат - "E, няма ли още?" :D

Очертаваха се 4 почивни Великденски дни, а какво са 4 почивни дни без поне една хубава разходка? Предния път като ходих до Винишкия камък, очите ми останаха там и се зарекох че ще се върна. Дойде и време и на тази заръка да се изпълни.
Планът беше да се кача до Винишкия камък. От там да намеря някаква пътека до връх Попак. По пътя да си харесам място, където да прекарам ноща. На следващата сутрин да се прибера и да започнем с Великденските трапези. Старите карти показваха няколко варианта за пътеки нагоре, а и до колкото помня - имаше някаква маркировка. Все пак си сложих доста време за ориентиране и още толкова за почивки. Изкачването не беше малко - идваше около 700 метра от кота 500 на Мъглижкия манастир до кота 1200 на върха. Взех си повече вода - до колкото помня предния път там нямаше почти никаква вода. По този показател се издъних, но за това - по-късно. Предните няколко дни имаше продължителен (снего)валеж и балкана над Карлово се виждаше обилна покривка. Дори и главата на Средна Гора беше понапудрена. Те ти сняг за Великден :) Когато наближих Мъглиж, от пътя се отвори страхотна гледка към двете дестинации. Винишкия камък беше щръкнал, все едно се опитваше да съдере небето, а връх Попак отзад беше най-високото нещо наоколо. Очертаваха се страхотни гледки! Самия град кипеше от живот. Рекох си че по пътеките ще е фраш от хора и че въздухът ще е тежък от всички барбекюта, които ще се пекат. Друг път! Нагоре не срещнах ни жив човек. Цялото надмъглижие (дали това е правилната дума?) беше само за мен, муахахаха! В 10 и нещо часа бях на паркинга на манастира. Задължителната снимка, която да отразява процеса на ръждясване на табелата във времето: Преди изкачването ми се струваше стабилно, но вече не беше толкова неизвестно и се минаваше лесно. Табелката казваше че 200 метра денивелация за 1 километър се взимат за час. Аз ги измаах за 40 минути с всички почивки и 15-те кила багаж :) Горе естествено стабилно се размазах като гущер на припек. Но преди това бях изненадан - Винишкия камък беше получил ъпгрейд - тенекиено барбекю. От тук нататък го давах много лежерно - с помайване, чекнене на всеки камък и припек на слънцето. Като се върнах носът ми се обели три пъти, така че някой да не си помисли че се майтапя за припека :) Пролетта беше издухала зимата от боксовия ринг. Всичко цъфтеше. Всичко жужеше. Всичко пълзеше. Сняг се виждаше само надалече по по-високия гребен на Стара Планина. Хапнах едно леко Corny за обяд и хванах пак нагоре. Пътеката свърши на едно разклонение както и предния път. Точно на разклона имаше скала-трон, от която се откриваше яка гледка надолу: Тук маркировката продължава наляво, но... Много е стара, много обрасла, и изчезва след още един знак. Ако въобще сте видели и последния. Тя и пътеката много не я бива. Даже хич. На практика до върха няма чиста и маркирана пътека. Има два начина да стигнете до връх Попак - с GPS по пътеката, която трасирах, или като отперете право нагоре по наклона на баира :) Аз така направих в последствие и се опитах да се върна по някаква маркировка, но такава нямаше. Но едно по едно. След обърканото разклонение продължих напред и минах покрай един величествен гребен, който на друго място би бил наречен за индианско убежище. Тук все още се движех по що-годе видима просека. Преди много много време това е било горски път между Мъглиж и Селце. Личи си че е създаван от човешка ръка, виждаха се и вложени камъни в основата му. Родопите бяха отнесли доста щети от февруарските бури, когато някои селища останаха бедстващи и откъснати от цивилизацията в продължение на седмици. Състоянието на тази гора беше подобно, макар и не чак толкова зле. Паднали дървета, изкоренени букове... гледката беше като в зловеща приказка на Братя Грим. От онези които не свършват с хепи енд. Съвсем скоро пътеката изчезна под туфи трева. Излязох на широка поляна, която беше... точната противоположност на това настроение! :) Гледката надолу беше силно панорамна. Стъпвах по мек килим от дъхави билки и всяка крачка вдигаше опияняващи аромати във въздуха. Слънцето надничаше иззад клоните точно толкова колкото трябва за да не е нито студено, нито прегарящо. Абе, идилия отвсякъде! Тая поляна си плачи за кърски секс! Координатите ги давам само на доверени хора! :) На хоризонта се виждаше нещо интересно. Напреки на Средна Гора се беше проснало туловището на гигантска сребърна змия, както все едно дракон пази съкровището си. Това не беше нищо друго освен Змеевския проход - пътя за Стара Загора. Като ми досаклетя от седене, хванах отново пътя. Въпросът беше дали да се върна до голямото разклонение и да хвана другия ръкав (който не беше ясно дали ще ме изкара до върха), или пък да не го дръпна вертикално нагоре? Най-високата точка на моя рид беше връх Попак, така че докато се движех нагоре, бях на прав път :) Така и направих. Километър и нещо през гората... естествено стабилно подплатени с почивки и прозявки. Намерих още няколко интересни скали, които гледаха надолу. Беше ме страх че върхът ще се окаже скалист, понеже аз алпинистки изпълнения не правя. Но вместо това той се оказа доста плосък във формата на обърната купа за плодове. И точно на върха ме чакаха няколко "гьола" от последния сняг, които хващах може би точно на края на съществуването им. Направих интересно наблюдение. По целия път от Винишкия камък насам имаше жълти минзухари. Но тези долу бяха прецъфтели и вече си отиваха, докато тези горе бяха по-свежи, и някои дори току-що пробили снега. Гледката надолу беше силна, макар и да бях подготвен от многобройните погледни места по пътя. Пресевните на Шаново и Юлиево, с една изненада отзад... Отвъд Средна Гора се вижда се пушека от някой от радневските ТЕЦ-ове. Сега като сложа нещата на картата и излиза може би AES-а, който отстои на цели 62 километра от мястото на снимката. Гърбът на Стара Планина беше яко заснежен. Змеевския проход се виждаше там отсреща на малкото баирче, което представлява Средна Гора погледната от Попак. Мъглиж се сливаше по изглед с околните села. Докато се наслаждавах на гледката, Балканът зарева на север. От Габрово насам се носеше мощен хайдушки стон, който планината постепенно усмиряваше за да се превърне в "просто" вятър, който слиза на юг към долината на розите. Чувствах се като застанал на ръба на света. На север - все едно триста хали виеха изпод снежната наметка на Балкана. На юг - слънцето, птичките и пчеличките. Това беше от онези моменти в които на човек му става густо да се почувства незначителен и в същия момент - Избран, като рядък екземпляр, на който му е позволено да се полюбува на всичко това. На това му викам аз зареждане :) След малко обаче си наложих да се върна обратно на земята. Водата беше на привършване, а хем бях взел повече. Но последното нагорнище, което взех напряко по баира ми беше стопило радиатора. Никъде по пътя нямаше вода. Долу в ниското имаше 2 малки поточета, извиращи от деретата. Но бяха на практика на височината на Винишкия камък, а аз бях прекалено разглобен да правя тигели нагоре-надолу. Другото нещо, което ме човъркаше беше как си разчетох времето. Бях сметнал целия следобед да търся върха, а в момента едвам минаваше 14 часа. Като сложих нещата на кантара, реших да зарежа първоначалния план и да се прибера в Стара Загора. При биричките и пържолите :) Слизането надолу тръгна добре. От котата на върха тръгваше тясна изровена пътечка надолу. Мернах няколко моторджийски маркировки и тамън си рекох, че пътя надолу е ясен, когато и те изчезнаха. Цепих си надолу през гората по маршрут подобен на изкачващия се, когато внезапно на 20 метра от мен подскочи и избяга един заек. Грамаден на размери - като малко пони :) Няма шега - направо си настъпваше ушите! :) Развеселен от тази случка стигнах до друга камениста поляна. Тази беше по-открита и беше покрита от река от четвъртити камъни. Възможно е тук да е имало крепост, или манастир. Сигурен съм че историците има по какво да спорят - районът е пълен със стари зидове и останки. Тук врътнах няколко разговора по телефона и тамън се канех да продължавам надолу, когато пред краката ми се шмугна една лисица! Много ми вървеше на животни последните няколко седмици. Бях на Марково по-миналата седмица когато с едно сърне взаимно си изкарахме акълите :) Последен поглед към Винишкия камък и слизане надолу по обиколния маршрут. Голям кеф ми направи че за цялата разхода почти не повторих пътека за качване и слизане. Получи се почти идеален кръгов маршрут. Един последен поглед от паркинга нагоре и си дадох сметка, че може би съм обиколил всички скални формации, които се виждаха отдолу :) Кеф! Готина разходка се получи - 7+км със 700м денивелация по GPS. Единствения проблем е този с водата - много е оскъдна. С цялото снеготопене и единствената влага беше в две изворчета избили по средата на случайни дерета. Нямах реална пътека, но благодарение на това открих много интересни местенца. Винишкия камък е получил поне 2 звезди ъпгрейд с новото барбекю. Както разбрах - качване с 15 кила багаж (апропо - мръвки) е напълно постижимо, така че съм отворен към идеи за бедстване с пържоли там :)

Другите деца едно време се плашеха с Торбалан, а ние се плашехме с хижа Рай :) Далече било, изкъртващо било - почти виждаш ли... невъзможно! :) 10 часа ходене имало. Не че не изръшквахме града от горе до долу по цял ден. Но 10 часа на майната си... звучеше нечовешко. Пък и какво е това име - "Рай", звучи като зле измислена захаросана примамка. И в същото време пък местността "Джендема" - демек "ад". Цялата работа беше обвита в яка мистика и така с течение на времето си създадох един магнетизъм към това място. През последните години постоянно си поставях за цел да ида там, и постоянно нещо изникваше. Можеби подсъзнателно всъщност съм искал да не развалям мистиката. Всяка година имаше "това лято ще идем на Рай" и естествено никое лято това не стана :)
До онзи ден.