Чудих дали да подхвана това разказче по хуморестичен начин или по драматичен начин. Разходката която си спретнахме извади потенциал и за двата жанра на класиката.
Всичко почна по-рано през седмицата със следното: martin> искаш ли да газим в сняг me> не :D martin> да се качим над Благоевград до Картала с кола, от там стигаме първия ден до х. Македония. Спим и на втория ден се качваме за 2 часа до връх голям Мечи връх. Мартин отдавна ме навиваше да мръднем някъде заедно, но все го овъртах, че като знам по какви места ходи - с нас направо ще му е скучно :) Нямаше по-добър план, а пък прогнозите бяха добри. Написах си домашното с топографската карта, свалих малко вектори и предварителните изчисления бяха около 8 км хоризонтала с около 700 метра вертикала. Лежерна разходка в парка, ако нямаше сняг. Ако ли пък имаше утъпкан сняг - супер. Щяхме да правим снежни човеци, да копаем иглута и да пием червено вино с белите мечки. Така че опекохме работата и хванахме пътя. Междувременно групата ни нарастна до две коли. Съботата започна в 6 часа, когато ОТНОВО се опитах да си опека принцеси с изключена печка. Вече забелязвам шаблон в моите разходки - ако объркам сутрешните принцеси, значи ме чака страхотна разходка. Това е като поличба. Събрахме се с Таня и чакахме Мартин и Катя да дойдат с автобуса от Карлово. Рейсът им надхвърли всички очаквания за бавност на транспорт, пристигайки от Карлово до Пловдив за цял час и петнайсет минути. Подозирах че е карал на задна. Но пък и другата кола, която тръгваше от София закъсняла малко, така че се движехме в добра обща синхронизация. След тунела на Ихтиман естествено започнаха Мордорските мъгли. Повечето хора се стряскат като тръгнат по мъгла и едва ли не по един поглед от леглото през прозореца са склонни да прекратят всички планове за деня. В действителност никога не знаеш какво ще е времето в балкана. В един момент може дъжд да те пере, а след 5 минути жарко слънце да те пече. Прогнозите и уеб камерите работят за градовете, но тръгнеш ли нагоре най-добрия времепоказател е магарешкия барометър. Нали го знаете? Ако опашката на магарето се люлее - значи духа вятър, ако опашката е мокра - вали, ако липсва - мъгла. Който си няма магаре... може би не знае какво е времето :) Ядохме пасти на Мурсалево и се събрахме с другата кола. Здрасти, здрасти, а момчетата се оказаха сериозни скиори, та за момент се зачудих къде отиваме. В Благоевград леко се изгубихме, та спрях да ги изчакам по пътя за Картала. Минават 15 минути - няма никой. Звъня на Димо - "Да не стана нещо, бе?" "А, не, бе, спряхме до един магазин за прежди" КВО? Ами... утре е Баба Марта, та който няма мартеници - ще плете! :) Застигнаха ни след малко и за нула време бяхме на ски пистата. Там - фраш. Аз за тоя Картал не бях чувал, но явно е някаква голяма атракция за онзи край на България. Имаха кабинков лифт нагоре... Та пременихме се във вид за маане на крачоли и хванахме нагоре. Колко глупости изписах до тук, а тепърва почваме реалната разходка... Тук-таме се виждаше снежец. Пътеката беше доста утъпкана и си рекох че на раз-два и ще сме горе. Да, ама не :) От бариерата на Национален парк Рила снежецът почна да се превръща в Сняг. Все още пъртината беше добра, та с песен на уста щраках белите склонове и нямах идея в какво ще се насадим след малко. Първата горска отсечка ме спря с известно затъване. Но пък какво толкоз - времето беше топло и ясно, кръвта ми ври и кипи и настроението беше на ниво :) Гледам напудрените баири и си мисля мъдра мисъл. Това нещо снегът... изглажда всякакви върхове и долини, скрива дерета и скали. Изглажда детайлите и е като първа производна на терена. На първата голяма поляна обаче нещата рязко се обърнаха. Снегът си беше утъпкан - ходехме в стари стъпки. Но всяка крачка затъвахме до коляно. Разстояние което обикновено се взимаше за 2 минути, ни костваше 20. Щом Мартин извади снегоходките, значи нещата бяха зле. Останалите бяхме картинка под заглавие "Пате в кълчища". Костваше ми повече сила да се измъквам от снежната прегръдка, от колкото реално да се придвижвам напред. В часовете по физкултура имаше едно упражнение - ходене с високо вдигати колене - нещо такова се случваше в момента. Само че стъпваш и не знаеш колко надолу ще се спреш. Имаше отсечки които се вървяха прилично и точно като се отпуснеш - ХРУССС оказваш се до гъз в сняг. Тези бяха неприятни, но поносими. Истински кофтито момент беше когато 300 метра ги газихме сигурно поне половин час. Това беше още в началото и не ме натовари толкова физически, колкото психически. Крача много, а на практика едвам помръдвам. След 10 минути газене се чувствах както след половин час тичане. А най-смазващото беше че се намирахме още в първите 2 км на пътя от общо 8 и не се знаеше дали този участък въобще ще свърши някога и дали няма да е такова до края. Честно да ви кажа - през главата ми минаха няколко идеи за измяна и предателство :) Сега пиша лесно тези редове, но какво ми беше в главата тогава... да речем че малко си поизгубих чувството за хумор. Слава богу безкрайния оптимизъм на Таня и Катя ме зареждаше, а пък и се движех най-отзад на най-лесното място. На тях отпред им беше много по-терсене! Евала на тия момичета, не знам как успяха да ме изтраят :) Накрая казваха че не съм мрънкал много, ама хич не им вярвам. Мартин се шегуваше че ще издраскам 10 страници в блога да го псувам къде ме е замъкнал... Няма да му доставя това удоволствие :) След около 512 дни ходене излязохме на открито. Получи се интересна комбинация от атмосферни условия. Слънцето жулеше яко, долу над Благоевград беше надвиснал черен облак, а вятъра ни посипваше с едри снежинки. По пътя се бяхме събрали с още няколко групи, с които вървяхме заедно. След безброй почивки стигнахме една лъскава вила, която беше чекпойнт за финалното изкачване. Зад нея измамно близо вече съзирахме крайната цел - хижа Македония. Поговорката гласи - "Когато хижата изглежда на един *** растояние, обикновено се намира на ***** си майна път" :) За това си бихме една финална почивка-парти на верандата на вилата. Заредихме се с кой каквото лакомство извади, вързахме си гащите и направихме последния напън. Изкачването не беше голямо, но гледката назад направо си плачеше за почивка през две минути. Слънцето падаше все по-ниско и лъчите му бръснеха склоновете. Черното към града ставаше все по-черно и обещаваше залез като за картичка! Погледи назад - алпийска гледка бонбон. Погледи напред - уютът на хижата вече съвсем наближаваше. Намирах се на точното място. Бях в нещо като лимбо между двете състояния на духа и тук намерих това за което бях тръгнал. На хижата срещнахме останалите, които бяха дръпнали напред. Мартин яко окопаваше зимния си подслон. Отстрелях последните слънчеви лъчи. Пантаджиите бяха хванали баира да се порадват на тяхната си страст. Входът на хижата беше затрупан от сняг и се влизаше през една огромна разкопана пряспа. Всичко беше идилично. Ние пристигахме последни, но получихме топло посрещане от хижарите и нещата си дойдоха по местата. Разпънахме едни софри и едни черпни и естествено простотията се лееше по-стабилно и от виното! :) Мислех си че съм скапан и уморен като за умирачка, но получих още едно доказателство че всичко е само в главата ми. В момента в който седнах на масата и вече бях като нов човек. Мартин извади страшно плоско шише декорирано с червено-бяла съветска тематика :) Гледам си записките сега и в тях има: Tanq> Оффф тая салата Tanq> Само гледай и ти да не пишеш за нея Макаронената салата! :) Кулинарната изненада от Таня! Как няма да пиша за нея! Салата, салата.. беше си направо основно ястие! Бях си взел една леща, но нещо не ми вървеше и цяла вечер я джваках. Но салатата....! Тя може ли да се опише! Количеството беше достатъчно за вечеря и закуска, а вкусът беше като и пръстите да си оближеш. Още 5-6 такива разходки и като нищо ще стана 200 кила :) Хижа Македония получава електрозахранване от собствен мини-ВЕЦ до колкото разбрах. Може би дебитът на водата не беше постоянен, или се получаваше някакво натоварване при включване на по-сериозен консуматор, но крайния ефект беше че осветлението играеше цяла вечер. От ярка светлина до тази на запалена свещ. Все едно някой си играеше с врътка, в единия край на която имаше надпис "MAX осветление", а в другия - "MAX романтика" :) Към 11 часа окапахме и преместихме джамбурето по леглата. Лигнята се движеше на ниво с вътрешно-заводски тъпизми. Бяхме като отделение в детската градина :) Отдолу си водеха паралелно парти, от което само чух: "Иван най-после спря (да хърка)". Да отбележа че още си бях буден в този момент! :) Мира ме била ръчкала от долния етаж, но принцесите с граховото зърно не са в моя род, и въобще не съм отразил тоя факт :) Долу се вихреше манифактура по плетене на мартеници (наистина били взели прежда! :) ). Това занимание продължи и на сутринта, когато Сашо се опита да опаше цялата хижа в една километрична мартеница :) Ченето на хижарката падна и тя изщрака една карта по снимане на мега-мартеницата :) Сутрините винаги са ми умрели. От една страна еуфорията от прехода и простотията е зад гърба ми. От друга страна ме чака тъпо прибиране. 3 часа газене на сняг, а долу - мизерна калотия и раздяла с приятелите. Направо ми се искаше да поостанем още някой друг ден. Но пък времето беше почнало да се разваля и гъстата мъгла спираше всякакви гледки. Та това малко ни даде зор и си налегнахме парцалите да слезем по-скоро. Програмата по пътя все още беше пълна - затъване, газене, преспи и теглене на майни. По едно време пантаджиите ни настигнаха (бяха тръгнали 2 часа след нас) и ги гледахме със завист. В тоя момент значи бих дал царство за ски :) След още малко кацнахме долу на паркинга и си взехме сбогом с останалите. Черния облак над Благоевград обещаваше голяма драма, но всичко ни се размина. Пече ни слънце и се прибрахме на 15+ градуса. Как да завърша този разказ... Не ми се завършва! Сериозно се изкъртих по пътя. Не толкова физически, колкото психически. Което още повече засили постижението накрая. Компанията беше стабилна - Мартин и Катя, Таня, Мира, Сашо и Тошко. Случихме прекрасно време. И планината беше благосклонна да ме пусне да се върна с толкова положителни впечатления. Може пак да заформим нещо такова... не по-рано от догодина :) А, щях да забравя - честита баба Марта! Оставил съм ви 5 скрити мартенски теми в текста от горе. Който ги намери първи, ще получи усмивка по интернета ;)

Подготовката за този уикенд почна още около сряда, когато Мартин ми обеща една "айляшка разходка". В последствие обаче дестинацията и състава на групата се смениха около 15 пъти, но да речем че "айляшкия" статус остана :)
Бърз поглед към събота сутринта. Събуждането - трудно! Предната вечер дегустирах едно ново вино, дори май съм го дегустирал доста усилено... Но пък печените принцеси станаха от раз и дори се получиха перфектни. Това трябваше да ми вкара едно на ум, понеже имам един закон - "качеството на разходката е правопропорционално на количеството изтеглени майни по съботните принцеси". С две думи - ако няма фейл сутринта, ще има по-късно :) Офучах през Карлово, събрах Мартин и Катя и за нула време прелетяхме през Козница, Пирдоп и Златица и кацнахме в Челопеч. По пътя ни валя дъжд, валя ни и сняг и ако сутринта бях тръгнал с едно на ум, вече имах две на ум. Възможно беше времето да се смарангяса много, ама това няма да ни спре, нали? Разлаяхме селските кучета в Челопеч. Докато Мартин си слагаше дъждовните гащи, към него се спусна един грамаден мишко-подобен звяр да го джафка. И след зверчето - баба. Ей, човек не може да си смени гащите на спокойствие на центъра на улицата без да събере тълпа от фенки :) Пътеката нагоре си беше цяла горска магистрала, стабилно подплатена с кал. Валеше ни мокър сняг, и това беше до някъде добре - размина ни се дъжда! Мъглицата беше закована стабилно и нямаше нито изгледи да се спусне, нито - да се вдигне. Вече имаше наченки на сняг, но съвсем бледи. Калта беше в изобилие. Покрай пътя бълбукаше бързо поточе, което беше увенчано от няколко баража. Разклонения хвърчаха наляво и надясно, а маркировка - йок! Но пък ние си носим в джоба космическата технология - тиктакането на атомните часовници и тридеменсионната тригонометрия (бе за GPS говоря! :) ) ни вкарваха в правия път. Няколко пъти прескачахме потоци. Ей, значи много ме е страх от потоците. Мразя да се чувствам мокър, та това да цопна в поток е сравнимо с трета световна война. За това обикновено се въртя като куче и обикалям да си намеря най-бабешкото местенце за пресичане. Иронично, но този път точно кучешките следи ми посочиха правилното местенце :) Взехме малко височина с няколко завоя и първата панорама която получихме днес беше доста доволна: Нашата пътека взе да става доста трънлива, а под дълбокия сняг се виждаше дебел слой треволяци. Тук лятото може би нямаше да е хич проходимо. Маркировката беше малко зле: Съвсем скоро се откри поглед към хижата. Изглеждаше като да е на една ръка разстояние, т.е. оставаха ни още може би час-два път :) По едно време Мартиновата космическа техника и моята космическа техника не можаха да постигнат консенсус за пътя. То имаше пътечки бол - и всичките водеха където трябва. Та аз и Катя хванахме по един кратък път, а той продължи по неговия трак, който може би правеше около 750 метра повече. Изкачихме се бързо до следващата горска магистрала и тук пресякохме няколко "подснежни" поточета. Тези са направо като капани. Гледаш снега отгоре - свеж и готин, а само 5 сантиметра под него изведнъж става кух и подкопан от река. Тук се майтапех на Катя да гледа къде ходи и както си щраках от страни изведнъж чух едно звучно "жльопц" и хоризонта ми се наклони. Нагазих до коляно в кал. Като ме хвана тая пущина, за малко да ми смъкне обувките :) Кракът, който измъкнах представляваше една цилиндрична кална колона. Имаше теглене на майни. Имаше проклятия и богохулства. За щастие гетата беше обрала всички щети. Шапка свалям на тия Алпини - бях сух отвътре!!! Покрай тея ни перипетии Мартин взел и ни изпреварил :) Гледаше ни сеира отгоре от хижата. Чекнахме се вътре... и какво да ви кажа за тая хижа. То направо си беше хотел. Всичко лъщи. Нови дограми, дървени ламперии. Не исках да влизам с обувките в столовата, да не изцапам! Нощувката е 10 лв в лъскавата част или 8 лв в старата част (3-тия етаж). Естествено Мартин и Катя си носеха спалнята с тях, така че мен ме настаниха в една стая единичка - стаята за инвалиди :) Сериозно. Хижо-хотела има стая за инвалиди. Трябва ли да говорим повече въобще? Пих една бърза бира за съживяване и надъхване докато Мартин и Катя отбиваха атаките на този звяр, опитващ се да изяде заслона им: Направихме един бърз разбор. Беше рано (около обяд), а още бяхме надъхани. Решихме да пробваме как е положението към връх Мургана, който беше недалеч от хижата. Чакаше ни около 300 метра денивелация с 2 километра хоризонтала. Речено сторено. Снежната покривка до тук влизаше в категория "поносима", но от хижата нагоре взе да се премества към категория "интересна" и дори в някои преспи влизаше в категория "Македония" :) Условията на билото не бяха точно перфектни. Мъглата стоеше точно колкото от единия кол да видиш следващия. Бялото на снега се сливаше с бялото на въздуха и нямаше ни хоризонт, ни небе, ни земя. За гледки да не говорим. Но все таяхме някаква надежда, че ще поеме ветрец и ще се разкъса някоя дупка като за нас. Вятър нямаше! Хем за добро, хем за зло. Затъването си имаше една добра страна - изчистих калта от гетите! :D Изкачването уж не беше много, но сериозно изплезих език. Снегът ми изцеждаше силите. На места затъвах до колене, на места беше хлъзгаво. По едно време взе да ме хваща едно предателско настроение и аха-аха да бия един шут на тая идея и да се прибера обратно в хижата :) Но GPS-а даваше много малко останало разстояние, та си рекох - Иване, стегни се! Издрапахме някак си горе, а Мартин вече беше тръгнал да слиза. А, не - върнахме го обратно да си направим тройно селфи на котата :) Нямаше изглед да получим някакви гледки, дори напротив - времето беше почнало да се смарангясва още повече. Изви се вятър, а мъглата се сгъсти, та рекохме да хващаме обратно. По пътя Катя раздаде Локумените Валфи на Победителите, та да не се чувстваме чак толкова капо ;) Минахме покрай една автобусна спирка: Надолу се вървеше доста по-леко и за нула време бяхме обратно на хижата. Вътре заварихме гледка за чудо и приказ. Преди нас се беше настанила огромна група от клуб по народни танци и си правеха репетиция в столовата! :) Изпратихме Катя да отсрами нашата група в сферата на хора и ръчениците, а с Мартин засмукахме чайове и бири. Беше станало 4 следобяд, та взехме да се оглеждаме за нещо за хапване. Хотелиерите ни отрязаха - голяма група имало, нямали възможност да направят нито супа, нито боб, нито нищо. Явно бяха много заети с четене на вестници и гледане на босфор ТВ (споменах ли 60-инчовата плазма?) или просто нямаха нужда да им вкараме някой леф... Както и да е! Ние пак си носехме хапване и мезе по количества - достатъчно да захрани малък полк, а по качества - да повдигне една вежда на някоя царска особа! Катя извади салатите, Мартин измъкна манерката със сърпа и чука и под аранжимента на равноделни хора - обявихме следобеда за открит! Но ако си мислехме, че ние си правихме гурме, то третата група, която се излюпи след час ни събра очите! Младежите от София се качили след нас и упражнили детективското изкуство по следите ни :) "Тук е имало един със снегоходки". "Тук е имало един с една щека". "Тук следите се разклоняват". "Тук някой е играл ръченица на един крак, докато е пушил пура и е рецитирал Шекспир" :D Та ако си мислихме че ние сме помъкнали ядене и пиене, те направо ни скриха шапката с една торба от Била и един чувал картофи. Ако фотото ми правеше видео, директно щях да продавам видео материала на "24 Kitchen" - как се приготвя картофена манджа от нищото на 1366 метра н.м.в. Хапнахме, пийнахме, чукнахме лаф... Хореографската група не спираше да набива крак. Хладно беше в хижата, сега като се замисля така са се топлили. Имаше бързи хора и бавни хора. Може би всяко хоро си има температурен рейтинг - хоро за 5 градуса, хоро за 0 градуса... :) Към 10 часа окапахме и се разотидохме да спим. Народните танци не спряха до 3 сутринта и си припомних защо не обичам да спя по хижи. Още малко да се вдигнат температурите и нямам търпение да откря сезона за хамаците. Доста се повъртях тази нощ, а и споменах ли че беше студено? Лъскавите радиатори едвам излъчваха някаква топлина. От всичките дрехи които бях прострял да съхнат, единствено кърпата на главата ми изсъхна на 100% Сутрешната ни гледка нямаше нищо общо с предния ден. Облаците се бяха разнесли, мъглите се бяха сплескали долу под нас, слънцето огряваше на Рила главата... абе - красота! Всичките несгоди от предния ден избляднаха на фона на панорамата, която се откриваше. Мартин от вчера го беше засърбяло за гледки от билото и върховете и слизане по панорамния маршрут. Аз пък нямах никакво намерение да се връщам обратно горе, че и натоварен с раница. Та планът беше те да пробват да се качат нагоре и ако времето дава - да слязат през ридовете. Ако пък ли не - да се върнат до хижата и да го даваме заедно надолу. И в двата случая им давах час и нещо преднина и тръгвах надолу. Хапнах, прегледах маршрутите, почетох малко книжки. През това време танцувалната група малко по малко се будеше. Най-ранобудния им член беше заредил една огромна пещ с принцеси за печене. Ако си мислех че ние си правим гурмета, те направо си угаждаха. Пилета с картофи, мусаки, торти... Но то не е трудно да те докарат до горе с джипа и после да те свалят също по този начин. Да се насладиш на снега от терасата. Аз си свърших книжката, събрах си багажа и чао. Тръгнах по следите от Мартин както беше дошъл по обиколния път вчера. Хич не бързах и го давах супер лежерно. Отвориха се големи гледки надолу, почти счупих пръста от снимане :) Температурите бяха тръгнали нагоре, следователно и снежната граница - също. На много места се беше открила кал и още потоци бяха потекли. Доста тиня преджапах и по едно време почна сериозно да ми става влажно. Ручеите които прекосявахме вчера, днес се бяха наляли с вода и представяха интересни възможности за гаден финал на експедицията. По едно време Мартин звънна че слизали, но били на около два часа зад мен. Тамън като за една разходка до язовир Душанци. За нула време се изстрелях до там. Нямаше нещо кой знае колко интересно. Язовира си преливаше тихо и мирно. Защо го държат на максимално ниво... при положение че след ден-два целия тоя сняг отгоре ще започне да се топи много сериозно. Май ще имаме пак пролет на потопени села и бедствени положения. Остана само финала, а хич не обичам да пиша финали. Физическата равносметка по GPS е 16 км общо с ~1000 метра изкачване и пак толкова слизане. Хижа Мургана е доста лесно достъпна, особено за джип-туристи. От една страна става за лятна дестинация за хора, които се чудят къде да идат с колата та да закачат малко балкан. От друга пък, точно този факт за мен си означава че тогава ще е пълно с местни селски бекове миньори. Мисля че няма да повторя там. Времето което хванахме не беше точно перфектно. Но така редките гледки бяха още повече ценени. Интересно беше.

Този уикенд съботата беше работна. Та никак не е чудно че съгласно всички закони на Мърфи, това беше първата събота с хубаво време от 147 години насам :) Комбинирай с истински пролетното време цяла седмица и съвсем лесно ще разбереш как мозъка ми щракаше на вълна "навън". Щракането дори заплашваше да се превърне в превъртане на механизма, та едвам издържах да свърши работния ден :) Паралелно вървяха няколко плана, които се развалиха поради различни причини, но имах в ръкава една скрита дестинация-коз - Устинския водопад. Намира се наблизко до Пловдив, лесно достъпен водопад е, и хич не толкова известен. На бегом до вкъщи - стегнах багажа и хванах пътя.

Как да познаеш че те очаква един супер уикенд? Когато видиш нещо, което не се вижда всеки ден! Поне от Стара Загора. Имало полза от жълти кодове за ветрове - да издухат мръсотията от въздуха и да открият 40 км видимост до Раднево и Гълъбово:
В този момент от съвсем обикновена улица в града виждах три ТЕЦ-а на един и същ хоризонт Fast forward с няколко часа напред - кацам в град Шипка и комбинираме 2 коли в 1 - засичаме се с Таня и Мира. Прохода нагоре беше леко побелял, което трябваше да ни говори какво ни чака за нататък. Паркингът на кебапчийниците беше окупиран от снегорини и опесъчители. Колите които слизаха срещу нас от Габрово имаха вид на сибирски танкове. 30 санта сняг на покрива и от предното стъкло е почистена само една амбразура, колкото да се подават две очи :) Айде да пробваме как е тоя сняг с една разходка до паметника. Стълбите бяха много затрупани, но пък задния път за колите изглеждаше разчистен. Дай да пробваме от там. Опа, грешка - разчистен е пътя за Бузлуджа :) Бариерата за паметника е спусната и само педя под нея започва снежната покривка. Ами добре... да видим все пак стълбите!... ...Не можахме да ги видим! Бувално :) Всяка крачка е затъване до коляно, без да уцелиш твърд камък отдолу. Еми добре, и така можем :) Издрапахме до горе за рекордно бавно време. Естествено на откритото ни подхвана як вятър със снеговалеж. За секунди пуснах висулки по миглите. Влязохме в паметника да се скрием малко от халата от вън, пък и който не е идвал - да се нарадва на музея. По-смелите се качиха и на площадката на върха, а аз теглих няколко абсурда и ги изчаках вътре. На слизане се пуснах по гъз надолу. Забавно беше, много бързо слязох, само дето ми влезе сняг в гъза :) Мира пък се пусна пингвинската: Като се изтърколихме до долу дадохме газ към Узана. Асфалта беше разчистен почти до самата хижа, без последните 300 метра до нея. На предпоследния завой имаше опашка от 2-3 коли, където си изчакахме реда, за да закъсаме и ние. Ми добре, мятаме веригите и за 10 минути сме горе. Да отбележа майстора по веригите: Планът беше да хапнем лекичко на обяд (2 следобед все още се води обяд, нали?) и да мръднем до връх Исполин. Оказа се че нагоре никой не е ходил и ни чака девствен сняг дълбок до коляно. По баира правех две крачки напред и се хлъзгах една назад. Стигнахме до някъде, но времето много взе да напредва, а и пресния сняг ни изсмукваше силите. Споменах ли мъглата и вятъра? :) Програмата беше пълна! Малко преди да решим да бием mission abort-а времето се откри и ни даде една готина гледка към Мазалат. И до там за днес - обратно в хижата на ядене и пиене. Там пък се случи нещо, от което ми падна ченето. Хижарката направи официално посрещане на групите, облечена в народна носия черпи ни хляб и сол и дръпна реч за живота. Такова нещо до сега не бях виждал! Остатъка от вечерта ще си остане само за присъстващите там :) Няма да ви разправям как най-добрия начин да вземеш телефона на момиче е да го залееш с вино :) Тези неща ще си останат за присъствалите в строя. Заранта ядохме супер вкусни банички - местно производство. Планът за деня се оформи с втори дубъл към връх Исполин. На теория сега би трябвало да ни е по-лесно с пъртината, която бяхме издълбали предната нощ. Така си и беше. Видяхме и доста следи от животни, които ги нямаше снощи. Над нас виеше кръгчета една гарга и си грачихме отвреме-навреме. Мъглата я нямаше и дори тук-таме се откриваше синьо небе. Видяхме върха, който ни се стори на една педя от мястото, до което стигнахме предната нощ. Цялата пътека до върха бих си я разделил условно на три части.

• Първата част е излизането от пътя през гората до кошарите. Завет, топло, взима се височина, във врата влиза сняг от бутнати клонки. Тук някъде се сетих за песента на Хиподил - "Боли ме гъза" и как хубаво би се римувала със "Сняг във врата"! До тук стигнахме предната вечер.
• Втората част започва от подножието на върха и се ходи на открито по западния му склон. Тук започна да вали лек сняг, но истинския вятър излезе в третата част.
• Третата част е билото между двата баира. Вятъра шиба здраво, но това е и хубаво нещо - снегът не може да се задържи и преспи почти няма :) Ходенето без затъване е като песен и за 10 минути сме на финала.

Гледката от върха при хубаво време може би ще е яка. Ние имахме това: Нагледахме му се за 2 минути и свирихме обратен завой. Надолу беше лесно. Един скиор се хлъзна покрай нас и ме накара да му завидя за момент. Нататък пресрещнахме няколко орди младежи и не толкова младежи тръгнали нагоре. Колко има още? А, пет минути бе! Слизането беше кратко, след което скочихме по колите и сложихме край на прекрасния уикенд. Доста се поразглобих и тая вечер ще спа като къпан. Утре може да измисля по-готино заключение на историята :)

View Larger Map Още на паркинга на манастира срещам табелка, която ми казва, че на където и да потегля - все ще стигна до камъка. При условие че ми стигне силата и не издъхна от стръмното. Хванах по изпитаната пътечка зад манастира. Първите двеста метра манастирския Мурджо ми правеше компания. Но като разбра че няма да му давам нищо, се фръцна и се прибра у тях си. Аз започнах с почивките, понеже първите 500 метра ми стопиха лагерите. Гората беше плътна, но тук-таме се откриваше гледка към великанските скали от другата страна на дефилето. Пътечката направи няколко серпентини в гората като през цялото време беше добре маркирана с жълт цвят. По едно време получих бонус маркировка - някой беше посял каменни пирамидки на всеки две крачки. Това продължи още малко, докато не се оказа че драпам вертикално нагоре по баира. Всяка възможност за почивка беше добре оползотворена. Видях жълти минзухари и това си беше извинение вече сериозно да си поема дъх. Покрай този екземпляр бая се въртях и суках. Правех му постановки и прически с тревички. Къде ти минзухари по това време? А се оказа че нагоре има хиляди :) Цели поляни обагрени в жълто, направо да те е страх къде да стъпиш, за да не ги размажеш. Хопала и бях горе! Оказа се че не е чак толкова нагорно. Данните от GPS-а до тук казваха, че съм изминал 1 км за около час, което беше доста по-оптимистично от табелката долу. Денивелацията беше 260 метра, което правеше наклон около 4:1 - сериозна работа! Намирах се в много уютна седловина между две огромни скали. Явно и някой друг беше помислил така, ако съдя по огнището. Определено бих си направил едно бедстване с пържоли тук... На върха на Винишкия камък някой беше курдисал кръст. Но не можах да намеря никакъв начин да стигна до там пеша. Работата си отиваше към алпинизъм за кози, а на мен си ми беше добре да съм жив и без счупени крака :) По табелата долу бях останал с впечатлението че маршрутът описва примка и мога да се върна по друга пътека. Но нещо не можах да намеря слизаща такава. Вместо това видях още малко жълта боя нагоре с табелка за "Връх Попък - погледно място". А, що пък не? Дай да го видим. Качих се над още няколко поляни отрупани с минзухарко-братко. Гледката назад ме радваше на всяка почивка. В по-ясно време от тук може би щеше да се вижда и над Средна Гора. След няколко завоя нещо ми се стори че или не се движа където трябва, или този връх Попък е по-далече от колкото си мислех. Всъщност после като го проверих на картата излезе че съм имал още доста път до там, така че това определено е дестинация, към която може да се върна някой ден. За сега си намерих поредната скала с хубава гледка. Поглед нагоре показваше последни остатъци от снеговете по баирите. Долу в манастира пък бяха сложили пържолите. Като слязах паркинга беше фрашкан от коли. Тук някъде видях от близко останка от снега. За момент се замислих дали да си оставя отпечатъка от обувката вътре. Но си рекох че ще е грехота да унищожа този артефакт :) Повъртях се малко, пък реших да слизам. Бях тръгнал на бързо за една предиобедна разходка. Мястото определено има потенциал за нещо повече. Каних се да слизам по същия път, но от горе успях да видя другата част от маршрута. От новата перспектива ясно си личеше новата непозната пътека надолу. Нямах я на картата, но това си беше бонус - щях да разкрия малко fog of war :) От тук определено беше по-полегато. Пътечката се виеше по-дълго и няколко пъти пресече големи черни пътища. На един такъв се разминахме с група джип-туристи. GPS-а каза че пътеката е дълга около 2 км, които съм взел за 45 минути. Замислих се дали няма да е по-удобно изкачване от тук? Но не, така би се изгубил вертикалния чар на разходката :)