Устроихме си мега-уикенд в Родопите. С Мартин и Катя обройкахме както винаги хиляда места - Бачковския манастир, село Косово, Пампорово, Смолянския водопад и други смолянски забележителности, и стигнахме чак до транс-граничните села на Мугла и Чамла! :) Да гарнираме тортата с една черешка - къмпинг на отрицателни температури (успешен :) ) и получаваме перфектно балансираното ястие.

Село Чамла се намира близко до село Мугла в Смолянския край. Намира се на около 1600 метра надморска височина. Достъпът до него е труден - 25 км разбит асфалтов път от Смолян до Мугла и след това още 10 км горски път. По официални данни селото е възникнало в края на 19-ти век, когато е било част от мимолетната Тъмръшка република. В края на 70-те години е имало около 170 жители, след което запустява. Но историята на Чамла не спира тогава. През 2001-ва година фондация "Дестинация България" се опитва да превърне селото в "артистична резиденция и еко-селище“. Поради една или друга причина, идеята е изоставена. След тях - през 2004-та година французинът Оливие Люк се заселва там. Остава по-малко от година, но съвсем скоро след него испанецът Оскар Кореа повтаря опита. В последствие и той се маха. От там нататък сезонните дървосекачи използват оцелелите постройки за подслон през лятото, а през останалата част от времето селото е безлюдно. Преди няколко години се замисля около селото да се проведе музикален фестивал. Но идеята е отхвърлена поради причината че физически не можеш да закараш хиляда човека там :) Това са официалните данни, които могат да бъдат намерени в интернет. От тук нататък започваме една виртуална разходка из селото, подкрепена с личните ни впечатления, които на места се различават от официалната информация... В нета пише че селото не е било електроснабдено. Но на практика е имало трафопост, а в къщите се забелязваха следите от изкъртените ел-инсталации. Още от покрайнините му забелязваме допира на "арта" - йей, цветни тухлички. Посреща ни дълга двуетажна постройка. Малките стаички са скромно оборудвани със съвременни боклуци от живота на дърварите. Стените са изографисани с красиви надписи - "не барай", "Краси, остави го както искаш да го намериш", обещания за любов с женските роднини на въпросния Краси, автограф на грамотния "ЖNВКО" от Ракитово. Опаковки от сокчета Cappy, празни туби от масло за моторен трион и веригата на въпросния трион се въргалят навсякъде. Бачковско календарче от 2014-та дава някаква идея за датиране на находките. Следващата къща носи белези от "арт"-а, който се е вихрил в Чамла. Отляво имаме фреска с девойка-охлюв, която е бременна с извънземно. Отдясно имаме драсканица на крокозъбел. Половината къща е срутена. Стаичките са обзаведени в познатия стил "циганин-неглиже". Картони от яйца, консерви и свещи разнообразяват живота на обитателите. Следващата сграда обаче ми обра точките... Поглед отвън само леко намекваше на какво ще попаднем вътре. Шарении по дограмите, че даже и тук-таме оцелели стъкла? На вратата ни посреща много арт рисунка с мишки и гръмотевици. Някой е "тревясал" изкъртените ел-инсталации със зелен спрей, а за останалото нямам думи... Ако някой се е питал какво ще се случи с психодиспансера, ако душевноболните превземат мястото - сигурно нещо такова. Контрастът между стаите е голям. В коридора имаме цапаници в стил "детската градина", а по стаите - обори, заринати с тор, прогнили греди и изкъртена мазилка. На тая стена как само ще ѝ ходи една дъга! Все едно някой е решил да "разведри атмосферата" на мизерия и унищожение с една кофа боя. Излизаме, чудейки се дали не сме поели някое фатално мозъчно изкривяване... В страни от пътя седи единствения външен кенеф на селото. По къщите не намерихме нито тоалетни, нито кухни, нито бани. Все едно хората едно време нито са срали, нито са се къпали, нито са яли. Поредната пригодена къща. Три входа, всеки - водещ до 2-3 малки стаички. На вторите етажи не сме се качвали. Колкото и да сме ненормални, не ни се мре :) Виждат се останки от електрификация... Добре де - кой ще бие целия тоя път до тук, за да окраде жиците на 5 къщи? Само бензина дето би го изхабил и колата дето би я потрошил, ще му излязат по-скъпи от 10-те кила мед, които ще "набере"... И горе-долу това беше село Чамла. 5 къщи, които повече приличат на общежития. Официалните данни сочат че тук са живяли 170 човека. Не виждам къде биха се събрали и половината от това число. Не видяхме храм. Не видяхме мегдан, чешма или кладенец. Нямаше зидове на дворове, въпреки обилните равни площи наоколо. Къщите нямаха камини - тук-таме беше оставена дупка за кюмбета. Зимите тук биха били убийствени. За мен това не е толкова постоянно населено село, колкото летен дърварски лагер. Както явно продължава да се използва и в момента. Само че е малко поокрадено и малко поосрано. Но пък поне са минали онези арт-младежи, които са разведрили всичко?

Тази седмица беше супер натоварена и нямаше време да си направя план за уикенда. За това от ръкава измъкнах един маршрут, на който се канех от толкова много време, че ми беше станал фикс-идея. А именно - хижа Момина сълза, концлагера Гонда вода и хижа Безово. И трите обекта бяха изоставени от много време, така че можеше да се получи една сносна тематична разходка с търсене на призраци. Притеснявах се само дали ще ми стигнат силите, понеже последните няколко седмици не съм мърдал никъде и много съм се отпуснал. А маршрутът не беше от типа "следобедна разходка" - чакаха ме 10-на километра с около километър обща денивелация... Резервният план беше да спа на Момина сълза или Гонда вода, пък за Безово - ако стигнат силите. С хамака е лесно - спираш и разпъваш, няма големи изисквания към терена :)
Съботата тръгнах късно. Свърших една работа в града сутринта и в 10:30 бях на изоставения мотел "Високата пещ". От там тръгва черен път в дерето, което е точно срещу Асеновата крепост. Мотелът е в занемарен ремонт, а нагоре по дерето са се скрили руините на още няколко постройки. Имаше и две вързани кучета - да пазят да не откраднеш трите керемиди от покрива... Съвсем скоро пред мен се извиси голям, масивен мост. Я, че да не би горе да има толкова голям път, че да иска мост? Странно - на моята карта нямаше никакви широки пътища тук... Да видим... Точно отдолу му имаше червена и синя маркировка, която сочеше нагоре и настрани. Ясно, ще се качваме на пътя... Изкачих десетината метра и - изненада! Горе няма път! Има ... вода :) И това не е мост, ами акведукт! Проведох малко разследване след като се върнах и разбрах че това е каналът, захранващ с вода вецовете Асеница 1 и Асеница 2. През по-голямата си част се движи в тунел, но на места излиза в такива акведукти. Продължавам нагоре по стръмната пътека. Вият се серпентини. През клоните съзирам скалата на Анатемата, която се пада 200 метра по-високо от мен. Доста обзорно е там. Съвсем скоро трябва да наближа разклон за х. Момина сълза. Маркировката е перфектна - червена за Момина сълза и синя за Безово. На разклона имаше огнище и две бивши пейки с маса, които се бяха разпаднали с времето. Всички съоръжения които намерих днес бяха в подобен стадий на развала. Имах чувството че човек не е минавал тук от години. Пътеките бяха необичайно чисти, никъде не се виждаше ни боклуче, ни хартийка. Хващам дясната пътека за Момина сълза и от тук нататък следвам само червена маркировка. След 200 метра пътеката направи рязък завой на юг, а точно на завоя стърчеше една природна наблюдателница. Как да не се кача? :) А гледката отгоре... В нозете ми се виеше река Чая. Паралелно на нея бръмчаха колите по пътя за Смолян. В ляво от тях минаваше още един ВЕЦ-аджийски акведукт. В дясно стръчеше скалата на Асеновата крепост, с Асеновград зад нея. Навсякъде бяха разхвърляни параклиси-мохабетчийници. Ниска синкава мъглица се стелеше над цялото дере, а по-нависоко облаците изнасяха представление... Чудесната гледка ми изпълни душата и ме нахъса да продължа :) А то се оказа че има и още... Съвсем скоро пред мен изскочи парапет. Че защо им е парапет тук? Ааа, заради гледката :) От тук вече се виждаше цялата долина като на длан. Значи, винаги когато съм минавал по шосейния път долу съм се чудел - дали отгоре няма да върви някаква пътека, която да дава обзор надлъж и нашир? Е - това беше тази пътека :) Но парапетът свърши, а пътеката заби обратно в гората. От тук нататък тя ставаше значително по-обрасла. Шипки и клони се протягаха ниско, опитвайки да си върнат обратно, това което човекът беше взел от тях. На места трудно минавах с голямата раница, която се закачаше във всяка драка. С почивките свалях от себе си по един наръч съчки. От другия далечен рид на Лясково се чуваха ловци. Сериозно гърмяха, дори го избиваха на картечен огън. Това беше един от критериите да избера тази разходка днес - теренът беше труден, на километри наоколо беше абсурдно да припари джип и ловец. Скоро стигнах до още едно място за почивка. Пейките бяха в окаяно състояние, но масата поне стоеше. Чешмата беше пресъхнала. Наблизо беше отлято едно циментово блокче, върху което някога е имало паметна плоча. Следващия половин час се редяха серпентини с газене в шума, когато внезапно пред мен изскочи хижа Момина сълза. Миришеше ми на пушек, да не би хижата да работи?... Не. На простора висеше пране на един човек. В дръвника бяха нахвърляни един кубик дърва. Единия комин димеше - някой може би живееше тук? Всичко беше в окаяно състояние. Тоалетните бяха полусрутени, а самата сграда на хижата беше на ръба на разпада. Параклиса "Св. Никола" изглеждаше здрав отвън, и кой знае как от вътре. Хижата е изоставена от поне 10 години. Преди това е имала ток и вода. В още по-далечното минало се е наричала "Св. Никола" и е била женски концлагер. Тук е била заточена Цола Драгойчева през 1941г. Чешмата в дерето течеше - но не от чучура. Поне отвън пейките бяха наред, та седнах да почина малко. Наближаваше обяд, та обмислях да разпъна една подкрепителна софра. По едно време се разминахме с чичката, който живееше тук. Мина на 2 метра покрай мен и все едно въобще не ме видя. Дали не бях срещнал Родопския призрак? Отказах се да ям тук :) Събрах си багажа и газ към Гонда вода и Безово. Пътеката за Безово е маркирана с червено и започва до трафопоста на Момина сълза. От там се движи стръмно нагоре успоредно на електропровода. Тук се изви страхотен вятър, който люлееше върховете на дърветата. При мен долу беше относителен завет, но есента си показа леко зъбките... След 40 минути съм взел близо 300 метра височина и излизам на разклон. Табелите са леко подвеждащи - тази за Безово сочи нагоре по протежението на електропровода. Там и да е имало пътека някога, сега положението е друго. Реалната пътека подсича склона на 90 градуса отляво. Аз направих един шорткът по склона, който ми костваше към 20 почивки :) Трябваше да хапна на Момина сълза... сега това решение ми излизаше през носа. Прималяваше ми, на всяка трета крачка се спирах и не можех да тръгна. Но вече виждах масивните постройки горе, та впрегнах се и успях да се кача. Още с първите крачки и пак ми замириса на дим. Е, и тук ли? Освен това едната сграда беше боядисана и почти изглеждаше като обитаема... Гонда вода е концлагер за политически затворници, създаден през 1941 г. Просъществува в това си положение около 2-3 години, а след 9-ти септември е бил преустроен в пионерски лагер. Сега някой там живее и си гледа домати и магаре. Параклисът "Св. Илия" почти прилича на параклис. Направих една почитна обиколка и се чудех какво да правя с Безово. Коремът ми вече сериозно стържеше и прогонваше всякакви горски животни. Бях капнал и всякакво желание за разузнаване ми се беше стопило. Рекох си - хапвам и си тръгвам. До обитаемата сграда имаше една здрава масичка с пейки и се разпънах там. Имах материал да вдигна малък банкет, но за обяда си избрах лека диетка от две пакетчета бисквити Белвита и едно Корни. Докато хапвам се чу едно бръмчене и от нищото изкочиха група моторджии. Те бяха първите човешки същества които виждах днес, с изключение на Родопския призрак. Вързахме лек лаф, оправихме посоките. Искаха да слизат към Високата пещ през Момина сълза и категорично не ми повярваха че пътеката е джунглясала отвсякъде :) Те бяха бронирани от глава до пети, та ако не друго - поне ще прокарат пътека :) С хапването възстанових нормалната кръвна захар, силата ми се върна и вече гледах съвсем друго на света. Часът беше към 15. Все още имах много дневна светлина пред мен, а и не си бях харесал място за спане. Това имаше само едно логично развитие - към Безово! :) А тази хижа се оказа че се намира на по-малко от 15 минути от Гонда вода, по почти равен път. На Безово се вихри ремонт. Истински - такъв чрез който наистина се прави нещо. Не просто да е опъната лента с табелка, която да стои до края на света. Трима души боядисваха и чистеха. И с това ми пропадна и последната надежда да намеря диво и призрачно местенце. От Безово тръгваше червена маркировка за Марциганица. Но тя вече е частна вила и там нямаше какво да правя, та си бих кръгома и тръгнах да слизам. Хванах възможността за едно леко отклонение нагоре, от което се разкриха гледки към Мулдавския рид: От там на Гонда вода бях за нула време, от където слизах директно към Високата пещ по синя маркировка. Нямаше да минавам по същия път през Момина сълза. Последва час и половина газене през шума, дълбока до средата на пищяла. Естествено с камъни и всякакви изненади отдолу. Поне пътеката беше широка, минаваше през вековна букова гора. Нямаше джунглести елементи.  Дерето беше в задушен завет. Минах през една работеща чешма, която си беше изненада. До тук единствената вода за над 10 км обикаляне беше на Момина сълза и едно кранче на Гонда вода... Разби ми се представата за Родопите с чешми на всеки завой... От тук надолу влагата рязко промени пейзажа и докара лиани и ниски храсталаци, които правеха ходенето малко по-трудно. На няколко места имаше лимбо под паднали дървета. Към 18 часа бях долу на Високата пещ, а към 19 часа вече пиех втората бира вкъщи :) Не можах да си намеря местенце да се опъна в гората - уж диво, уж изоставено, и все пак - пренаселено. Маркировките бяха адекватни и освежени. Получи се готина разходка - GPS-а казва че съм взел около 13 км с обща денивелация от 1000 метра. Краката ми издържаха, но аз тайно ги тренирах през седмицата - адските задръствания в Пловдив ме свалиха от колата и съм навъртял сумарно около 30 км градско :) Имаше невероятни гледки към долината на река Чая, и от там видях идеи за още 5-6 разходки. Посетих исторически и непознати места. Доволен съм.

Есента тази година беше особено продължителна и благодатна. Колкото и да се правя и мръщя, реалността е че до тук много се изкефих от репертоара на сезона. Хищни, протягащи се мъгли, ясни, слънчеви дни, обливащи склоновете в топли багри - до тук имахме всичко! За това рекохме да продължим с есенната серия и се събрахме сериозна компания - Димо, Краси, Рая и малкия Иво. За малко Мартин и Катя да дойдат и те, но коварен вирус ги повалил още предната вечер.

Тази есен още не мога да случа на разходка, която да ми изпълни душата. Има планове това скоро да се промени, но до тогава имам да наваксвам в блога с три по-кратки разходки. Две в Родопите и една в Средна гора. Две преминали под влажното було на есенните мъгли, и една, която от всичкото слънце се чудеше в кой сезон е изпълнена :)
Експедиция Чудните мостове и село Забърдо съвсем спокойно може да се запише под наслов "Взехме изпита от поправителната сесия" ;) Първия ден проведох едно проучване на маршрута от Чудните мостове към Забърдо - оказа се че маркираната пътека е тотален аут в това време. Нападали дървета, треви до гърдите, калотия до шия - за нула време станах целия мокър. Мъглите които бяха погълнали всичко имаха качествата като за холивудски филм. Тук-таме изплуваха пейзажи, които в по-хубаво време биха кичели пощенски картички. От там на връщане свърнах през село Косово, което е превзето от китни архитектурни паметници, накацали по всяко склонче. Къщи, излезли от древността - и не просто онези напудрени хотели, срещащи се по родопските селца, а истински необитаеми домове смазани от тежестта на времето. Поправителната сесия беше на другия ден, когато обърнахме аудиторията на ядене и пиене :) Мръднахме към крепостта Заград, но в тая мъгла и носовете си не можахме да видим... Маршрутът към Заград започва малко преди Забърдо. Оставихме колата на една удобна площадка, и нататък продължихме по ясен черен път. Още в началото получихме мощен прилив от наслоени мъгли, превръщащи пейзажа в нещо излязло от Толкински разказ... Полека-лека взимахме височина и мъглата започваше да ни обгръща като с мантия-невидимка. По едно време стигнахме до самотна беседка на един превал. Уж някъде тук трябваше да се намират останките от крепостта Заград, но... Едно ясно време би разкрило гледки, за които не можехме и да мечтаем в момента. Водните изпарения започнаха да се сгъстяват прекалено заплашително, дори прокапващо над главите ни. Така че прекратихме тук и се върнахме долу, където да изгоним влагата от костите с огнената вода... Ще ви спестя гледките от барбекютата и пищните зелени и червени пържоли от Риц-а, че знам ли - може да има някой читател със слабо сърце ;) Втората съществена разходка я проведохме със Сашо в Средна Гора над Стара Загора. Тръгнахме от дълбошката хижа към връх Морулей. Прогнозите за времето го даваха облачно с изчистване към слънце... Какво ти изчистване - да бяхме взели по едно сапунче и един прах за пране ;) Пътеката за върха започва от хижата. За самата хижа не знам дали все още е хижа. Последно научих че е взета от частник. В двора и бяха паркирали няколко автомобила, а самия двор беше заключен - така че може и това вече да е "къща за гости"... Маркировката е жълта и тръгва на север, като в началото се движи на едно със синята за село Колена. Но още в първите 200 метра се стига до един бетонен стълб, нашарен с всякакви символи от въобръжението на маркировачите... там се свива в дясно. След това жълтата маркировка е ясна и нова и няма начин да се заблудите. Разстоянието до горе го взехме за малко под час и половина с всичкото мотаене по снимане на капки, листа и шишарки :) Росата добавяше доза очарование, към обикновените неща. Слава богу, есента скоро ни забули с нейния си воал и ни накра да побързаме :) Върхът е обвит в гъсти гори и нямаше далекобойни гледки. Дори самия връх се намира на територията на военно поделение и е недостъпно за обикновения турист. За туриста са хвърлили една кота малко по в страни на едно леко баирче, където да се чекне :) Тук някъде се оказа че обувките ми са се скапали тотално - вътре в тях имаше повече вода от колкото извън тях. Да ви кажа че джваках - няма да излъжа... Две седмици по-късно стелките още не са изсъхнали... Та това е историята как се простих с втория си чифт обувки. Третата разходка беше под въпрос. Имах на ум няколко маршрута, но цяла седмица ме дразнеха по фейсбука със снимки от Червената стена плувнала в море от мъгли, та си рекох - там ще е! :) Събрахме се с Радо и Венета и се изстреляхме отново в Родопите. И.. не случихме на време. Ама въобще :) Още от сутринта се оказа че апетитните мъгли са духнали да мъглясват някъде другаде и ни опече яко слънце. До момента в който паркирахме пред хижа Марциганица (отново "хижа" в кавички!) небето се покри с драматични черни вълнени облаци. Почти си върнахме малко надеждите, но се оказа че прогнозата няма да претърпи никакво развитие, или поне не към по-добро... От Марциганица тръгнахме към пещерата Добростански бисер. Бях чувал че са я облагородили доста добре като за кашкавал туристи, с единствената забележка че няма осветление. Ние пък имахме фенерчета, та бяхме я зарекли за първата дестинация през деня. Пътеката минава край сградата на бившата хижа, която в момента е заградена с бариери и злобни табели свързани с частни собствености и стреляне на месо... В гората тук попаднахме на първите гъбки, които виждах този сезон. И не просто гъбки, ами цяла гъбена плантация :) Малко преди Добростанския бисер се откри гледка към отсрещния рид и връх Попа. Стигнахме пещерата и... изненада! На входа има тлъста решетка с катинар и камера. Е... разочарование. Повъртяхме се малко, хващайки няколко слънчеви лъча. Облаците бяха пробити за малко, но всички интересни явления престанаха още преди да успеем да се въодушевим. От там врътнахме обратно към колата и хванахме нагоре към заветния връх Червената стена. Отново маршрута започва покрай поредното мутренско имение, поредните бариери и поредните табели обещаващи съд, кучета-човекояди и разстрел на място. Всеки гледа да заграби парченце от Родопите, апетитно е там... Единственото широколистно дърво по пътя :) Гората в района е предимно иглолистна, не можахме да се насладим пълно на есенните шарки. Ако сложим и съмнителното слънце, може да кажем че бяхме объркали сезона. От мутренското имение до върха са около 3 км и ние ги взехме за около час и половина. Някъде около нас се чуваше лай на гончета и гвоздея на програмата им беше този приятел с GPS нашийник: Гледката от самия връх е всеобятна... Мисля че от снимка, не може да се получи впечатление каква шир лежи в краката ти... На заден план са полегнали безброй катове все Родопи. Дори с ужасното време което хванахме, успях да се размажа от кеф. Скалата под нас беше като излязла от "Царя лъв" :) Долу под нас бяха червените керемиди на Бачково, манастира и поляните, които при по-хубаво време щяха да са опушени от печащите се там пържоли :) В далечината сивееше Асеновград с пловдивското летище. Самотен слънчев лъч огря Пловдив и за момент панелките грейнаха в розово. Много доволна гледка... Само че не сега :) Бяхме тръгнали за мъгли, страхотии и ужасии, а това гадно слънце само ни разваляше рахата :) Нищо - другия път повече.