Хубавите неща започват в 4 часа сутринта. В последствие чух че останалите са имали проблеми със спането, но аз не мога да се оплача :) Събрах си багажа предната вечер (успях да забравя само един USB кабел), пуснах си Бързи и яростни, сипах си да дегустирам една нова ракийка и си легнах като пич към полунощ.
Буди ме някакъв звук, все едно дявола дращи с нокти по вратата ми. Ммм, това май ми е алармата? Добрее, след малко ставам... Дявола дращи все по-напорито. Добре де! Тоалетна, баня, кухня... няма време за кухнята. Будя Вера по телефона, а тя звучи все едно е изкарала безсънна нощ. Рано сутрин трафика в Пловдив е бонбон. Взимам Вера и кацаме на чекпойнта при останалите два члена на пловдивското крило на експедицията - Иво и Савина. Савина раздава банани, които са ми добре дошли. Иво от някъде измъкна огромен куфар, можещ да събере цял труп! :) Добре че ситроена е голяма кола :) Газ по магистралата и... проблем. Една кора под купето се била откачила от единия край и почна да шляпа от въздушната струя над 90 км/ч. При по-малки скорости беше добре. А пък магистралата се оказа че цялата е в ремонти и 90 беше ограничението на по-голямата част от нея. Бяхме си сложили добър резерв от време и тези неща не ме притесняваха особено. В София оставихме колата при сестрата и се натъпкахме в такси към летището. Аз отпред почти бях сложил сака на таблото, а отзад не знам как са я карали :) Не им се чуваше много гласа :) Чекинваме багажа за 2 минути и бичим седянка. На летището има машина за опаковане на багаж, така че ако чекинвате туристическа раница, да не се раздърпа и омаца от транспортните ленти. Пристигат последните два члена на експедицията - Мира и Рени. Носят още банани. Напъваме се да изядем всичко преди да минем през охраната. В самолета ни посреща класическа музика и червен килим, които да ни приготвят какво ни чака по-нататък :) Полетът продължава малко над час и ни раздават безплатни закуски и напитки. Austrian Airlines FTW! Няма ги пинизите на WizzAir от рода да си плащаш такса за място или за храна или за въздуха който дишаш. Или да ти мерят багажа с рулетката. Даже напротив - пилота каза, ако някой има ръчен багаж, който не се събира в отделението над главите, да му се обади и той лично ще го вкара в ремаркето отзад :) Времето във Виена е хладно и облачно - точно както го искам! Летището им е голямо и лъскаво. С двете си писти обслужва горе-долу по един полет на 2 минути. Имат Android app с който сканираш баркода от билета си, и ти дава информация за полета. Има доста варианти за транспорт до града. Навсякъде рекламират експресния CAT влак (City to Airport Transfer). Цената му е около €12 и е съвсем малко по-бърз от стандартната железница S-Bahn. Билетът за БДЖ-то се взима от едно единствено гише. Не видях машини за самообслужване. Цената на транспорта около Виена се образува според това колко зони ще пресече. Принципно целия град е в една зона, а летището попада във втора зона. Цената на зона е €2.20, т.е. от летището ни взимат €4.40 БДЖ-то им е като нашето. Къра през който минава им е като нашия. Минаваме покрай огромна рафинерия на OMV. Слизаме и се прехвърляме на трамвай. Билети се продават в магазините TABAK. В самите коли също има автомати за билети, но цената става €2.30. Билетите се "перфорират" като се поставят в машината и тя отпечатва отгоре им текущия час. Около обяд сме на нашето място, но настаняването става след 14 часа. Оставяме багажите и се пускаме из квартала, търсейки място да обядваме. Тук имаше две изненади. Първата беше една миризма, която бях забравил че съществува. Навсякъде се пуши. Някои от ресторантите им са лисичарници. Но повечето имат отделни зали за пушачи и непушачи. Втората изненада беше че извън туристическите места доста голяма част от персонала не говори английски. Но ние бяхме 6 човека и всеки подаваше по някоя дума и успяхме да си поръчаме тостери без да си навлечем боя :) Минахме през един супермаркет, да напазарим разни благини за хапване. Billa, Lidl, DM - веригите са същите като при нас. Цените са същите - само че пред цифрата не стои "лева", а "евро". Така бирата се движеше между €0.60 - €2. Интересен факт - пред магазините имат специално място, където да си вържеш кучето. Но въпреки това доста хора си го водеха вътре с тях. Разтоварихме се в квартирата и без да губим време се изстреляхме обратно навън. Трамвай 1 до центъра. Историческия център е опасан от широк булевард като околовръстен път. Нямахме особен план, та се движехме където ни видят очите. Вкарахме се в парка Burggarten, където ни посрещна статуя на Моцарт с китни градинки. От всички страни ни заобикаляха внушителни древни сгради. Парламенти, музеи, галерии, театри, опери и ботанически градини... лудницата беше пълна! Но за сега само обикаляхме без да влизаме никъде. Набелязвахме разни обекти, с които да почнем утре. Бяхме взели Vienna Pass - карта, която ни дава 3 дни безплатен достъп до повечето забележителности и безплатен градски транспорт. Тук-таме бяха пръснати будки за хот-дози и дюнери. Цената вървеше около €3-€4, а народът беше гладен: Неусетно се озовахме на нещо като Витошка с магазините и тълпите. Групата ни екзалтирано се юрна по магазините, а аз си останах да клеча отвън :) Не сте виждали три редици мъже да чакат тъпо пред магазин? Заповядайте :) 300-та метра до площад Св. Стефан ги вървяхме около 15 часа, но стигнахме! От едната страна на катедралата има паркинг за каляски, а от другата - паркинг за колелета. Интересна работа - пускаш стотинка (не видях точно каква е тарифата) и това ти пуска колело. Което после връщаш на някоя друга станция. Южната кула на Св. Стефан се извисява на 135 метра височина. Строежът и е траял 65 години. По време на обсадата на Виена от турците, кулата е служела за основен наблюдателен и команден пост за защитата на града. В днешни дни кулата е туристическа атракция, до която може да се доберете след като заплатите вход от €4.50 и изкачите около 300 стъпала. Аз си мислех че съм свикнал на стълби, но тук коленете ми омекнаха! :) Стълбището е тясно и вито, трудно се разминават двама човека. Изкачването до горе ми се стори безкрайно. Горе ме чакаше магазин за сувенири (не му блазя на продавача) и 3 тесни прозорчета, от които се разкриваше страхотна гледка към целия град. Лудницата на площада изглеждаше толкова далече. На слизане докато си търсех моите хора, минах на бързо и през самата катедрала. Седнахме да починем с кафета и сладоледи. Вече минаваше 7-8 часа и малко ни се бяха стопили лагерите. Надигна се ропот да се прибираме и направихме бърза справка с логистиката. Най-близката спирка на 1-цата беше на дунавския канал, който беше малко по-нататък в същата посока. Групата, щастливо очакваща трамвая, без да подозира какво ще и се случи след малко :) А то си беше направо приключение :) Качихме се на трамвая и едвам се държахме да не заспим. След малко обаче трамвая направи обратен завой и някакъв глас на немски почна да намила нещо по говорителите. А? И трамвая тръгна на обратно. Опа? Я, да почакаме, може да има променен маршрут и да свие в правилната посока след малко... Не сви :) Върна се до спирката от която се бяхме качили и директно се заби към обръщалото на Пратера, което беше на светлинни години от мястото където ни трябваше. Имаше шаш и паника :) Оказа се че на 2-ри май на някаква си улица имало парад и поради това маршрутът на 1-цата е прекъснат там следобеда, а ние бяхме от грешната страна на парада. Те даже хората са си го написали на спирките, но само на немски - кой да ти го прочете. Хванахме обратната 1-ца, която ни върна обратно до спирката от която беше започнало приключението. Смяна с метро, друг трамвай и към 11 часа бяхме вкъщи. Размазахме се да спим, че някои от нас почти бяха изкарали 24-часов ден... Силно започнахме екскурзията :) Напред към Ден 2

Другите деца едно време се плашеха с Торбалан, а ние се плашехме с хижа Рай :) Далече било, изкъртващо било - почти виждаш ли... невъзможно! :) 10 часа ходене имало. Не че не изръшквахме града от горе до долу по цял ден. Но 10 часа на майната си... звучеше нечовешко. Пък и какво е това име - "Рай", звучи като зле измислена захаросана примамка. И в същото време пък местността "Джендема" - демек "ад". Цялата работа беше обвита в яка мистика и така с течение на времето си създадох един магнетизъм към това място. През последните години постоянно си поставях за цел да ида там, и постоянно нещо изникваше. Можеби подсъзнателно всъщност съм искал да не развалям мистиката. Всяка година имаше "това лято ще идем на Рай" и естествено никое лято това не стана :)
До онзи ден.

Очертаваха се 4 почивни Великденски дни, а какво са 4 почивни дни без поне една хубава разходка? Предния път като ходих до Винишкия камък, очите ми останаха там и се зарекох че ще се върна. Дойде и време и на тази заръка да се изпълни.
Планът беше да се кача до Винишкия камък. От там да намеря някаква пътека до връх Попак. По пътя да си харесам място, където да прекарам ноща. На следващата сутрин да се прибера и да започнем с Великденските трапези. Старите карти показваха няколко варианта за пътеки нагоре, а и до колкото помня - имаше някаква маркировка. Все пак си сложих доста време за ориентиране и още толкова за почивки. Изкачването не беше малко - идваше около 700 метра от кота 500 на Мъглижкия манастир до кота 1200 на върха. Взех си повече вода - до колкото помня предния път там нямаше почти никаква вода. По този показател се издъних, но за това - по-късно. Предните няколко дни имаше продължителен (снего)валеж и балкана над Карлово се виждаше обилна покривка. Дори и главата на Средна Гора беше понапудрена. Те ти сняг за Великден :) Когато наближих Мъглиж, от пътя се отвори страхотна гледка към двете дестинации. Винишкия камък беше щръкнал, все едно се опитваше да съдере небето, а връх Попак отзад беше най-високото нещо наоколо. Очертаваха се страхотни гледки! Самия град кипеше от живот. Рекох си че по пътеките ще е фраш от хора и че въздухът ще е тежък от всички барбекюта, които ще се пекат. Друг път! Нагоре не срещнах ни жив човек. Цялото надмъглижие (дали това е правилната дума?) беше само за мен, муахахаха! В 10 и нещо часа бях на паркинга на манастира. Задължителната снимка, която да отразява процеса на ръждясване на табелата във времето: Преди изкачването ми се струваше стабилно, но вече не беше толкова неизвестно и се минаваше лесно. Табелката казваше че 200 метра денивелация за 1 километър се взимат за час. Аз ги измаах за 40 минути с всички почивки и 15-те кила багаж :) Горе естествено стабилно се размазах като гущер на припек. Но преди това бях изненадан - Винишкия камък беше получил ъпгрейд - тенекиено барбекю. От тук нататък го давах много лежерно - с помайване, чекнене на всеки камък и припек на слънцето. Като се върнах носът ми се обели три пъти, така че някой да не си помисли че се майтапя за припека :) Пролетта беше издухала зимата от боксовия ринг. Всичко цъфтеше. Всичко жужеше. Всичко пълзеше. Сняг се виждаше само надалече по по-високия гребен на Стара Планина. Хапнах едно леко Corny за обяд и хванах пак нагоре. Пътеката свърши на едно разклонение както и предния път. Точно на разклона имаше скала-трон, от която се откриваше яка гледка надолу: Тук маркировката продължава наляво, но... Много е стара, много обрасла, и изчезва след още един знак. Ако въобще сте видели и последния. Тя и пътеката много не я бива. Даже хич. На практика до върха няма чиста и маркирана пътека. Има два начина да стигнете до връх Попак - с GPS по пътеката, която трасирах, или като отперете право нагоре по наклона на баира :) Аз така направих в последствие и се опитах да се върна по някаква маркировка, но такава нямаше. Но едно по едно. След обърканото разклонение продължих напред и минах покрай един величествен гребен, който на друго място би бил наречен за индианско убежище. Тук все още се движех по що-годе видима просека. Преди много много време това е било горски път между Мъглиж и Селце. Личи си че е създаван от човешка ръка, виждаха се и вложени камъни в основата му. Родопите бяха отнесли доста щети от февруарските бури, когато някои селища останаха бедстващи и откъснати от цивилизацията в продължение на седмици. Състоянието на тази гора беше подобно, макар и не чак толкова зле. Паднали дървета, изкоренени букове... гледката беше като в зловеща приказка на Братя Грим. От онези които не свършват с хепи енд. Съвсем скоро пътеката изчезна под туфи трева. Излязох на широка поляна, която беше... точната противоположност на това настроение! :) Гледката надолу беше силно панорамна. Стъпвах по мек килим от дъхави билки и всяка крачка вдигаше опияняващи аромати във въздуха. Слънцето надничаше иззад клоните точно толкова колкото трябва за да не е нито студено, нито прегарящо. Абе, идилия отвсякъде! Тая поляна си плачи за кърски секс! Координатите ги давам само на доверени хора! :) На хоризонта се виждаше нещо интересно. Напреки на Средна Гора се беше проснало туловището на гигантска сребърна змия, както все едно дракон пази съкровището си. Това не беше нищо друго освен Змеевския проход - пътя за Стара Загора. Като ми досаклетя от седене, хванах отново пътя. Въпросът беше дали да се върна до голямото разклонение и да хвана другия ръкав (който не беше ясно дали ще ме изкара до върха), или пък да не го дръпна вертикално нагоре? Най-високата точка на моя рид беше връх Попак, така че докато се движех нагоре, бях на прав път :) Така и направих. Километър и нещо през гората... естествено стабилно подплатени с почивки и прозявки. Намерих още няколко интересни скали, които гледаха надолу. Беше ме страх че върхът ще се окаже скалист, понеже аз алпинистки изпълнения не правя. Но вместо това той се оказа доста плосък във формата на обърната купа за плодове. И точно на върха ме чакаха няколко "гьола" от последния сняг, които хващах може би точно на края на съществуването им. Направих интересно наблюдение. По целия път от Винишкия камък насам имаше жълти минзухари. Но тези долу бяха прецъфтели и вече си отиваха, докато тези горе бяха по-свежи, и някои дори току-що пробили снега. Гледката надолу беше силна, макар и да бях подготвен от многобройните погледни места по пътя. Пресевните на Шаново и Юлиево, с една изненада отзад... Отвъд Средна Гора се вижда се пушека от някой от радневските ТЕЦ-ове. Сега като сложа нещата на картата и излиза може би AES-а, който отстои на цели 62 километра от мястото на снимката. Гърбът на Стара Планина беше яко заснежен. Змеевския проход се виждаше там отсреща на малкото баирче, което представлява Средна Гора погледната от Попак. Мъглиж се сливаше по изглед с околните села. Докато се наслаждавах на гледката, Балканът зарева на север. От Габрово насам се носеше мощен хайдушки стон, който планината постепенно усмиряваше за да се превърне в "просто" вятър, който слиза на юг към долината на розите. Чувствах се като застанал на ръба на света. На север - все едно триста хали виеха изпод снежната наметка на Балкана. На юг - слънцето, птичките и пчеличките. Това беше от онези моменти в които на човек му става густо да се почувства незначителен и в същия момент - Избран, като рядък екземпляр, на който му е позволено да се полюбува на всичко това. На това му викам аз зареждане :) След малко обаче си наложих да се върна обратно на земята. Водата беше на привършване, а хем бях взел повече. Но последното нагорнище, което взех напряко по баира ми беше стопило радиатора. Никъде по пътя нямаше вода. Долу в ниското имаше 2 малки поточета, извиращи от деретата. Но бяха на практика на височината на Винишкия камък, а аз бях прекалено разглобен да правя тигели нагоре-надолу. Другото нещо, което ме човъркаше беше как си разчетох времето. Бях сметнал целия следобед да търся върха, а в момента едвам минаваше 14 часа. Като сложих нещата на кантара, реших да зарежа първоначалния план и да се прибера в Стара Загора. При биричките и пържолите :) Слизането надолу тръгна добре. От котата на върха тръгваше тясна изровена пътечка надолу. Мернах няколко моторджийски маркировки и тамън си рекох, че пътя надолу е ясен, когато и те изчезнаха. Цепих си надолу през гората по маршрут подобен на изкачващия се, когато внезапно на 20 метра от мен подскочи и избяга един заек. Грамаден на размери - като малко пони :) Няма шега - направо си настъпваше ушите! :) Развеселен от тази случка стигнах до друга камениста поляна. Тази беше по-открита и беше покрита от река от четвъртити камъни. Възможно е тук да е имало крепост, или манастир. Сигурен съм че историците има по какво да спорят - районът е пълен със стари зидове и останки. Тук врътнах няколко разговора по телефона и тамън се канех да продължавам надолу, когато пред краката ми се шмугна една лисица! Много ми вървеше на животни последните няколко седмици. Бях на Марково по-миналата седмица когато с едно сърне взаимно си изкарахме акълите :) Последен поглед към Винишкия камък и слизане надолу по обиколния маршрут. Голям кеф ми направи че за цялата разхода почти не повторих пътека за качване и слизане. Получи се почти идеален кръгов маршрут. Един последен поглед от паркинга нагоре и си дадох сметка, че може би съм обиколил всички скални формации, които се виждаха отдолу :) Кеф! Готина разходка се получи - 7+км със 700м денивелация по GPS. Единствения проблем е този с водата - много е оскъдна. С цялото снеготопене и единствената влага беше в две изворчета избили по средата на случайни дерета. Нямах реална пътека, но благодарение на това открих много интересни местенца. Винишкия камък е получил поне 2 звезди ъпгрейд с новото барбекю. Както разбрах - качване с 15 кила багаж (апропо - мръвки) е напълно постижимо, така че съм отворен към идеи за бедстване с пържоли там :)

Този уикенд съботата беше работна. Та никак не е чудно че съгласно всички закони на Мърфи, това беше първата събота с хубаво време от 147 години насам :) Комбинирай с истински пролетното време цяла седмица и съвсем лесно ще разбереш как мозъка ми щракаше на вълна "навън". Щракането дори заплашваше да се превърне в превъртане на механизма, та едвам издържах да свърши работния ден :) Паралелно вървяха няколко плана, които се развалиха поради различни причини, но имах в ръкава една скрита дестинация-коз - Устинския водопад. Намира се наблизко до Пловдив, лесно достъпен водопад е, и хич не толкова известен. На бегом до вкъщи - стегнах багажа и хванах пътя.

Подготовката за този уикенд почна още около сряда, когато Мартин ми обеща една "айляшка разходка". В последствие обаче дестинацията и състава на групата се смениха около 15 пъти, но да речем че "айляшкия" статус остана :)
Бърз поглед към събота сутринта. Събуждането - трудно! Предната вечер дегустирах едно ново вино, дори май съм го дегустирал доста усилено... Но пък печените принцеси станаха от раз и дори се получиха перфектни. Това трябваше да ми вкара едно на ум, понеже имам един закон - "качеството на разходката е правопропорционално на количеството изтеглени майни по съботните принцеси". С две думи - ако няма фейл сутринта, ще има по-късно :) Офучах през Карлово, събрах Мартин и Катя и за нула време прелетяхме през Козница, Пирдоп и Златица и кацнахме в Челопеч. По пътя ни валя дъжд, валя ни и сняг и ако сутринта бях тръгнал с едно на ум, вече имах две на ум. Възможно беше времето да се смарангяса много, ама това няма да ни спре, нали? Разлаяхме селските кучета в Челопеч. Докато Мартин си слагаше дъждовните гащи, към него се спусна един грамаден мишко-подобен звяр да го джафка. И след зверчето - баба. Ей, човек не може да си смени гащите на спокойствие на центъра на улицата без да събере тълпа от фенки :) Пътеката нагоре си беше цяла горска магистрала, стабилно подплатена с кал. Валеше ни мокър сняг, и това беше до някъде добре - размина ни се дъжда! Мъглицата беше закована стабилно и нямаше нито изгледи да се спусне, нито - да се вдигне. Вече имаше наченки на сняг, но съвсем бледи. Калта беше в изобилие. Покрай пътя бълбукаше бързо поточе, което беше увенчано от няколко баража. Разклонения хвърчаха наляво и надясно, а маркировка - йок! Но пък ние си носим в джоба космическата технология - тиктакането на атомните часовници и тридеменсионната тригонометрия (бе за GPS говоря! :) ) ни вкарваха в правия път. Няколко пъти прескачахме потоци. Ей, значи много ме е страх от потоците. Мразя да се чувствам мокър, та това да цопна в поток е сравнимо с трета световна война. За това обикновено се въртя като куче и обикалям да си намеря най-бабешкото местенце за пресичане. Иронично, но този път точно кучешките следи ми посочиха правилното местенце :) Взехме малко височина с няколко завоя и първата панорама която получихме днес беше доста доволна: Нашата пътека взе да става доста трънлива, а под дълбокия сняг се виждаше дебел слой треволяци. Тук лятото може би нямаше да е хич проходимо. Маркировката беше малко зле: Съвсем скоро се откри поглед към хижата. Изглеждаше като да е на една ръка разстояние, т.е. оставаха ни още може би час-два път :) По едно време Мартиновата космическа техника и моята космическа техника не можаха да постигнат консенсус за пътя. То имаше пътечки бол - и всичките водеха където трябва. Та аз и Катя хванахме по един кратък път, а той продължи по неговия трак, който може би правеше около 750 метра повече. Изкачихме се бързо до следващата горска магистрала и тук пресякохме няколко "подснежни" поточета. Тези са направо като капани. Гледаш снега отгоре - свеж и готин, а само 5 сантиметра под него изведнъж става кух и подкопан от река. Тук се майтапех на Катя да гледа къде ходи и както си щраках от страни изведнъж чух едно звучно "жльопц" и хоризонта ми се наклони. Нагазих до коляно в кал. Като ме хвана тая пущина, за малко да ми смъкне обувките :) Кракът, който измъкнах представляваше една цилиндрична кална колона. Имаше теглене на майни. Имаше проклятия и богохулства. За щастие гетата беше обрала всички щети. Шапка свалям на тия Алпини - бях сух отвътре!!! Покрай тея ни перипетии Мартин взел и ни изпреварил :) Гледаше ни сеира отгоре от хижата. Чекнахме се вътре... и какво да ви кажа за тая хижа. То направо си беше хотел. Всичко лъщи. Нови дограми, дървени ламперии. Не исках да влизам с обувките в столовата, да не изцапам! Нощувката е 10 лв в лъскавата част или 8 лв в старата част (3-тия етаж). Естествено Мартин и Катя си носеха спалнята с тях, така че мен ме настаниха в една стая единичка - стаята за инвалиди :) Сериозно. Хижо-хотела има стая за инвалиди. Трябва ли да говорим повече въобще? Пих една бърза бира за съживяване и надъхване докато Мартин и Катя отбиваха атаките на този звяр, опитващ се да изяде заслона им: Направихме един бърз разбор. Беше рано (около обяд), а още бяхме надъхани. Решихме да пробваме как е положението към връх Мургана, който беше недалеч от хижата. Чакаше ни около 300 метра денивелация с 2 километра хоризонтала. Речено сторено. Снежната покривка до тук влизаше в категория "поносима", но от хижата нагоре взе да се премества към категория "интересна" и дори в някои преспи влизаше в категория "Македония" :) Условията на билото не бяха точно перфектни. Мъглата стоеше точно колкото от единия кол да видиш следващия. Бялото на снега се сливаше с бялото на въздуха и нямаше ни хоризонт, ни небе, ни земя. За гледки да не говорим. Но все таяхме някаква надежда, че ще поеме ветрец и ще се разкъса някоя дупка като за нас. Вятър нямаше! Хем за добро, хем за зло. Затъването си имаше една добра страна - изчистих калта от гетите! :D Изкачването уж не беше много, но сериозно изплезих език. Снегът ми изцеждаше силите. На места затъвах до колене, на места беше хлъзгаво. По едно време взе да ме хваща едно предателско настроение и аха-аха да бия един шут на тая идея и да се прибера обратно в хижата :) Но GPS-а даваше много малко останало разстояние, та си рекох - Иване, стегни се! Издрапахме някак си горе, а Мартин вече беше тръгнал да слиза. А, не - върнахме го обратно да си направим тройно селфи на котата :) Нямаше изглед да получим някакви гледки, дори напротив - времето беше почнало да се смарангясва още повече. Изви се вятър, а мъглата се сгъсти, та рекохме да хващаме обратно. По пътя Катя раздаде Локумените Валфи на Победителите, та да не се чувстваме чак толкова капо ;) Минахме покрай една автобусна спирка: Надолу се вървеше доста по-леко и за нула време бяхме обратно на хижата. Вътре заварихме гледка за чудо и приказ. Преди нас се беше настанила огромна група от клуб по народни танци и си правеха репетиция в столовата! :) Изпратихме Катя да отсрами нашата група в сферата на хора и ръчениците, а с Мартин засмукахме чайове и бири. Беше станало 4 следобяд, та взехме да се оглеждаме за нещо за хапване. Хотелиерите ни отрязаха - голяма група имало, нямали възможност да направят нито супа, нито боб, нито нищо. Явно бяха много заети с четене на вестници и гледане на босфор ТВ (споменах ли 60-инчовата плазма?) или просто нямаха нужда да им вкараме някой леф... Както и да е! Ние пак си носехме хапване и мезе по количества - достатъчно да захрани малък полк, а по качества - да повдигне една вежда на някоя царска особа! Катя извади салатите, Мартин измъкна манерката със сърпа и чука и под аранжимента на равноделни хора - обявихме следобеда за открит! Но ако си мислехме, че ние си правихме гурме, то третата група, която се излюпи след час ни събра очите! Младежите от София се качили след нас и упражнили детективското изкуство по следите ни :) "Тук е имало един със снегоходки". "Тук е имало един с една щека". "Тук следите се разклоняват". "Тук някой е играл ръченица на един крак, докато е пушил пура и е рецитирал Шекспир" :D Та ако си мислихме че ние сме помъкнали ядене и пиене, те направо ни скриха шапката с една торба от Била и един чувал картофи. Ако фотото ми правеше видео, директно щях да продавам видео материала на "24 Kitchen" - как се приготвя картофена манджа от нищото на 1366 метра н.м.в. Хапнахме, пийнахме, чукнахме лаф... Хореографската група не спираше да набива крак. Хладно беше в хижата, сега като се замисля така са се топлили. Имаше бързи хора и бавни хора. Може би всяко хоро си има температурен рейтинг - хоро за 5 градуса, хоро за 0 градуса... :) Към 10 часа окапахме и се разотидохме да спим. Народните танци не спряха до 3 сутринта и си припомних защо не обичам да спя по хижи. Още малко да се вдигнат температурите и нямам търпение да откря сезона за хамаците. Доста се повъртях тази нощ, а и споменах ли че беше студено? Лъскавите радиатори едвам излъчваха някаква топлина. От всичките дрехи които бях прострял да съхнат, единствено кърпата на главата ми изсъхна на 100% Сутрешната ни гледка нямаше нищо общо с предния ден. Облаците се бяха разнесли, мъглите се бяха сплескали долу под нас, слънцето огряваше на Рила главата... абе - красота! Всичките несгоди от предния ден избляднаха на фона на панорамата, която се откриваше. Мартин от вчера го беше засърбяло за гледки от билото и върховете и слизане по панорамния маршрут. Аз пък нямах никакво намерение да се връщам обратно горе, че и натоварен с раница. Та планът беше те да пробват да се качат нагоре и ако времето дава - да слязат през ридовете. Ако пък ли не - да се върнат до хижата и да го даваме заедно надолу. И в двата случая им давах час и нещо преднина и тръгвах надолу. Хапнах, прегледах маршрутите, почетох малко книжки. През това време танцувалната група малко по малко се будеше. Най-ранобудния им член беше заредил една огромна пещ с принцеси за печене. Ако си мислех че ние си правим гурмета, те направо си угаждаха. Пилета с картофи, мусаки, торти... Но то не е трудно да те докарат до горе с джипа и после да те свалят също по този начин. Да се насладиш на снега от терасата. Аз си свърших книжката, събрах си багажа и чао. Тръгнах по следите от Мартин както беше дошъл по обиколния път вчера. Хич не бързах и го давах супер лежерно. Отвориха се големи гледки надолу, почти счупих пръста от снимане :) Температурите бяха тръгнали нагоре, следователно и снежната граница - също. На много места се беше открила кал и още потоци бяха потекли. Доста тиня преджапах и по едно време почна сериозно да ми става влажно. Ручеите които прекосявахме вчера, днес се бяха наляли с вода и представяха интересни възможности за гаден финал на експедицията. По едно време Мартин звънна че слизали, но били на около два часа зад мен. Тамън като за една разходка до язовир Душанци. За нула време се изстрелях до там. Нямаше нещо кой знае колко интересно. Язовира си преливаше тихо и мирно. Защо го държат на максимално ниво... при положение че след ден-два целия тоя сняг отгоре ще започне да се топи много сериозно. Май ще имаме пак пролет на потопени села и бедствени положения. Остана само финала, а хич не обичам да пиша финали. Физическата равносметка по GPS е 16 км общо с ~1000 метра изкачване и пак толкова слизане. Хижа Мургана е доста лесно достъпна, особено за джип-туристи. От една страна става за лятна дестинация за хора, които се чудят къде да идат с колата та да закачат малко балкан. От друга пък, точно този факт за мен си означава че тогава ще е пълно с местни селски бекове миньори. Мисля че няма да повторя там. Времето което хванахме не беше точно перфектно. Но така редките гледки бяха още повече ценени. Интересно беше.