Връх Мусала - първенецът на България, та и на целия Балкански полуостров, таванът на света, покрива на вселената и последния етаж в блока на цивилизацията. Това избрахме за дестинация този уикенд. Планът беше оформен със Сашо и Цвета, а по-късно щяха да се присъединят Димо и Гошо от София.
Петък вечерта след работа багажа беше стегнат и чаках Сашови да се появят. Тях пък ги бил подгонил як шибанит с колата, та кацнаха в Пловдив чак към 9 и нещо. От тук продължихме с моята кола и скоро бяхме на Костенец, където щяхме да спим тази нощ. Ресторантът на хотел "Езерото" точно затваряше, но успяхме да си откраднем по една бира. Имаше лека обърквация с резервацията, но дежурния на рецепцията оправи нещата и към 11 часа бяхме по леглата. Хотелската част нещо са я запуснали - напукана мазилка, извадени контакти, жици, стърчащи от тавана... Но пък ресторантът им предлага чудесни ястия и до сега колкото пъти сме спрели там за обяд, никога не сме били разочаровани. На сутринта мръднахме до водопада. Видяхме че са наляти някакви пари в местността - изградени са парапети, беседки, градинки... Да привличат хора за кебапчийниците отпред :) Газ към Самоков. Там правят голям ремонт по центъра и малко се затруднихме да стигнем до автогарата. Виждаш я - ама отвъд 50 метра непристъпен заграден ремонт на площада. За сметка на това точно до автогарата ядохме супер яки закуски, Сашо омете цели две кремвиршки :) Газ към Боровец. Оставихме колата на паркинга на хотела, където щяхме да спим тази вечер. На 200 метра от него се намираше долната лифтова станция, където чакахме на две опашки и се натоварихме и на лифта. Ако някой има нужда от тоалетна, препоръчвам там долу да отиде, понеже следващия половин час няма как... а пикочния мехур може да се окаже под напрежение от спиращите дъха отвеси под кабинката :) На връх Ястребец са кацнали една шепа кръчми и кафета. Тук някъде трябваше да бъде и хижа Ястребец, но не можах да я видя. От там напред се разкрива гледка към хижа Мусала, заслон Леденото езеро и самия връх Мусала. Пътят е ясен! Просто следвай безкрайната върволица от хилядите хора. Великото преселение на народите. От тук, чак до върха постоянно настъпваш чужди крака. През деня да сме се разминали с поне десет хиляди души... В началото се върви по широк черен път, който е относително равен. Наклонът напред е леко надолу. В ляво се вижда долината по северния склон на Мусала. В дясно над нас има един ръб, който е горната част на ски пистите. Пътят е пронизан напречно от 3-4 писти с прилежащите им влекове. Сега като се замисля, може би щеше да е по-интересно да се движим горе по ръба - GPS-а даваше пътека от там - през върховете Алеко и Безименен. Но пустия му стаден инстинкт за добро или за зло ни пусна по масовата пътека долу... Задминахме няколко сухи гьола. По едно време стигнахме до официозната пътека на природен парк Рила. Точно 1 час след лифта излязохме на хижа Мусала. Тук се вихри сериозен строеж. От ляво е малката стара хижа, а от дясно - нещо голямо и бяло, което някой ден ще стане новата хижа. Освен това в близката околност се виждаха още няколко постройки в различен стадий на недовършеност. Разтоварихме се и направихме една почивка. Точно под сградите се беше пльоснало седмото - най-долно от Мусаленските езера. Дълбоко е около метър и половина и въпреки забраните, всеки цопа в него :) Потърсих чешма да си налея вода. Навън не се виждаше такава. Питах вътре един чичка на лафката - "ей там, в ляво"... Намерих чешмата, ама греда - няма го кранчето! Къде е кранчето, ве? "Де да знам". Кой знае, ве? "Де да знам"... Греда! Другия път на хижа Мусала ще си ходим с клещите! От хижата нататък има две пътеки. Едната започва в дясно покрай езерото и се движи стръмно нагоре покрай склона. Другата, по която хванахме, тръгва покрай левия бряг на езерото. Пресича малко отточно поточе и минава между две други езера. По-голямото е Каракашевото езеро и е дълбоко 6.6 метра. От там пътеката хваща не много остро нагоре през камъни и морени. Съвсем скоро стигнахме до една благодатна чешма. Тя представляваше каптаж с тръба. Дебитът беше страхотен и пълнеше малко шише за половин секунда :) Взимахме височина и по време на почивките съзряхме назад язовир Искър. От това разстояние изглеждаше малък и скромен. С един последен напън излязохме на Алековото езеро (14 метра дълбочина), което се намира в подножието на връх Алеко. Тук нашата пътека се съединява с другата пътека, идваща от хижа Мусала. Пътят естествено е един - напред и нагоре! :) Растителността рядко оредяваше. Вече нямаше и клек, а дори и рехавите тревички бяха започнали да се отказват. Изкачването беше сравнително полегато и се редуваше с дълги равни участъци. След поредната серпентина, пред нас грейна като скъпоценен камък заслон Леденото езеро. До сега ни печеше слабо слънце, но за да ни стане по-интересно над нас се заформиха едни фотогенични облачета... На заслона мерака в групата рязко падна, и за малко да изгубим хора :) Но с всеобщо окуражаване всички продължихме напред. Срещу заслона се намира Леденото езеро - най-високото от Мусаленските езера и може би най-високото и на Балканския полуостров. То е и най-дълбокото - 16 метра. От там започваше финалния напън нагоре. Върволицата от човеци беше разделена на две. Лятната пътека подсичаше като змия склона и постепенно се набираше нагоре. Зимната колова маркировка цепеше право нагоре по каменистото ребро, като за улеснение по коловете беше прокарано и стоманено въже. Имаше някои екземпляри на които им беше скучно по нормалната пътека и минаваха от там :) Взимахме стабилно височина и гледките ставаха все по-страхотни с всяка измината крачка. Имаше етапи на които с един поглед се обхващаха 5 езера, 3 хижи и заслон :) 7-те рилски езера ряпа да ядат! :) Преминавайки през реброто със зимната пътека се откриваше гледка и към западна Рила - като гребен се бяха наредили върхове, които не познавах. Неусетно зад последния завой се оказа че сме на върха :) Той представлява неголямо плато с няколко постройки - метерологична станция, екологична обсерватория на БАН, частен лифт за нуждите на персонала, няколко антени и т.н. Вода пак нямаше. "Най-близо - долу на заслона" рече чичката на лафката. Заслонът пък изглеждаше толкова далече - все едно се намира на долната земя. На север долу където се събираха планинските склонове се виждаше част от язовир Бели Искър. Пак на север се виждаха и Маричните езера, които даваха началото на река Марица. С това ще запомня тази разходка - че на където и да се обърнеш, изскачаха изневиделица езера :) Помотахме се малко на върха и за съжаление трябваше да се връщаме. Времето беше доста напреднало, а лифта работеше до 18 часа. Той се виждаше ей там в далечината, все едно не ни чакаха 3 часа път до него :) На слизане рекохме да пробваме зимната пътека с въжето, ама... още на първия сегмент щях да се насера и си рекох че това не е за мен :) За двайсет минути бяхме на Леденото езеро, от където заредихме малко вода и си налегнахме парцалите надолу. Часовникът тиктакаше и трябваше да побързаме. Поради това снимки липсват, а точно сега беше моментът за тях! Светлината беше тръгнала да се златосва. Хората се бяха изнизали. Само тук-таме се виждаха откъснати групички и бяхме на прага на часа в който планината можеше да стане само наша... Претупахме слизането, като почти го обърнахме в бягане :) Но си струваше - хванахме опашката на лифта 5 минути преди края на работното време. От там нататък последва слизане в Боровец, ядене и пиене. Интересна разходка се получи. Мусаленския циркус е осеян с езера. Зад всеки ъгъл дебене гьол. Видяхме малко снежец. Теренът е приятен, без изкачвания-душегубки. Сянка няма, но защо са ни дървета да ни скриват гледките? :)

Връх Момини Гърди се намира над Старозагорските минерални бани. Името му произлиза точно от външния вид на терена, погледнат от Баните :)
От доста време гледахме за една разходка на там. Преди няколко месеца имахме един опит за изследване в тази посока, който беше осуетен поради непристъпната джунгла. Бяхме тръгнали в едно кално и мокро време и това също малко допринесе до неуспешния край. Събота се очертаваше същия валежен климат, но хъса ни беше повече :) А и имахме идея да заходим от към Сулица - по друга пътека от друга карта. В Сулица ни посрещна лек ръмеж. Имахме около километър кърски път. Почвата беше глинеста и се лепеше по обувките. Порастнах поне 20 сантиметра височина. Онзи деншните изпепеляващи жеги ми се струваха абстрактно понятие на фона на лекия дъждец, който ни миеше физиономиите. След половин час излязохме на поляна с ловджийско чакало и хранилка. От тук пътеката трябваше да направи чупка и да влезе в гората. Само че пътека - йок :) Обследвахме линията на дърветата. Тук-таме като че ли се виждаха малки пътечки, по които са минавали животните. Но всичките тези се разсейваха и изчезваха след няколко метра навътре. Почти се бяхме отказали, но с един напън успяхме да пробием храсталака. Влязохме в борова горичка, през която се вървеше малко по-лесно. Почти успяхме да си върнем надеждата, когато след 20 метра се озовахме в поредната джунгла. Дъждът беше спрял, но мачетето на Сашо изтърсваше двойно повече вода от дърветата :) Следващите 500 метра бяха мъка. М-Ъ-К-А. Взехме ги за час и нещо. Имаше акробатика. Имаше патешко ходене. Имаше псуване. Имаше трески забити в пръсти. Само пътека нямаше. Опитвахме се да следваме следата от картата, надявайки се че все някъде ще намерим по-проходима част от нея. Такава нямаше. Явно картата беше стара. От тук човек не беше минавал с години и природата си беше взела всичко обратно. Няколко пъти си мислехме да се откажем. По нас нямаше сухо място. Тъч скрийна на GPS-а ми вече отказваше от влагата, която се беше събрала по него. Но да оставим резултата 2:0 за Момини Гърди? Не :) Тук-таме намирахме малки полянки с отсечени пънчета. Имало е човешка дейност тук. Но съдейки по мъха върху пъновете, който беше дебел два пръста - не е било хич скоро. По едно време наклонът се успокои и вече ходехме почти по равно. Стигнахме малка поляна с много старо огнище. Намираха се няколко шишета. Стъклени! На дъното на едното успяхме да разчетем "БДС 1987". Чувствахме се като археолози :) Вече си мислехме да наречем това "върха", да му теглим 10 майни и да си ходим. Но като че ли видяхме лека пролука напред. Почти като тунелче в храсталака. Хванахме го така на майтап и - о, чудо! - след 10 метра стигнахме нещо, което не очаквах да намерим - котата!:) Вече съвсем бях отписал това начинание, но все едно пресякохме финиша с гордо вдигнати глави :) И точно до котата намерихме и единствената туристическа маркировка, която видяхме за деня. Някой ако не вярва - ей на :) Последва час храстолазене обратно. Като се върнахме Сашо си е пуснал трите части на Рамбо. Гледал ги и вика че Рамбо ряпа да яде с неговата скромна джунгличка, в сравнение с нашата :) Имаше известна доза кеф, че намерихме това, за което бяхме тръгнали. Разбирам какво се е случило с пътеката - гледки от върха няма, районът не е особено атрактивен. Няма данни за крепости, които да привличат иманяри. Няма хорски мерак и всичко се връща обратно към дивото състояние. Което не е зле, ако сте тръгнали за по-непосещавани местенца. Имаше елементи от типа "blast from the past" с находките, които се намират горе. Усещането че ходиш по места, по които човешки крак не е стъпвал от години е доволно.

Крепостта Козник се намира в местността Кечи Кая близко до Рудозем. Около 14-ти век е охранявала пътя от Беломорска тракия към Горнотракийската низина. В настоящето не е останало много от крепостта. Все пак изцяло разкрит е поне един каменен зид, широк 2 метра. Доста от "крепостите" и толкова нямат :) Според легендите Ерим Папа е пазел там безчетни златни съкровища, и следователно - всичко е изръшкано от иманярите. Въпреки това разходката до там беше много доволна - предоставяше много гледки и места за почивки.
Организацията започна отдавна, когато Сашо вкара идеята да направим един уикенд на вила "Козник". Тя се намира в подножието на Кечи Кая и щеше да е идеалната база за разходки нагоре с разпивки надолу. По пътя ни валя страхотен дъжд, където субаруто на Антон за малко да демонстрира как се трансформира в подводница :) Освен това от всичките дни в годината уцелихме точно някаква Богородица, та около Бачковския манастир имаше 10 километра задръстване. Така е, нали християнската религия се проявява по празници... Потопът който ни изпра след Чепеларе успя да вдигне няколко апетитни мъглички, заради които спирахме неведнъж. Към 15:30 след половин час як офроуд бяхме на вила "Козник". Там черния път свършва в беседка с чешмичка и нагоре почва туристическия маршрут. Тук още не беше валяло, но зад баирите се чуваха гръмотевици. Рекохме да хванем пътеката, докато не се е отворило небето. Схемата на маршрута даваше някаква представа, но... не можаха ли да принтират по-сносно изображение? Нагоре маркировката беше в подобно състояние. Къде я има - надраскани зелени стрелки със спрей. Тук-таме - табелка. Табелките обаче сочат няколко обекта, а пътеката е една. Разположението им беше по места, които не се забелязват от посоката на движение. Един път уцелихме разклонение за село Върба (маркирано!) и когато се зачудихме и взехме да се връщаме, чак тогава от този ъгъл видяхме следващата табелка за Козник. Въобще - за реализацията на пътеката им пиша Среден, а за ентусиазма - Добър! :) Най-добрата маркировка, която можете да хванете е един черен електрически кабел. Движи се по пътеката през цялото време, чак до края, където стига до една... лампа :) Някой е прекарал 2 километра кабел по дърветата за да захрани една крушка, осветяваща скалата. Среден за реализацията и Добър за ентусиазма! :) По маршрута нагоре има 4 беседки. Единствената вода обаче е долу на паркинга. Всяка беседка е сложена на място с добра гледка към долните ридове, към Рибница и Рудозем. Дължината на пътеката е около 1 км, а денивелацията - около 250 метра. Наклонът си е стабилен, ходи се в предимно широколистна гора на сянка. От погледните места на далечните била се съзират кацнали други беседки, явно части от други маршрути? След половин-един час разходка успяхме да изгубим половината група от пушачите :) Със Сашо и Живо излязохме горе - на Двата Братя - две скали, застанали като стражите на Родопите. В скалите имаше няколко естествени скални ниши. Някои от тях даваха началата на малки пещери. Едната изглеждаше много любопитно, все едно скалата е куха. И тук започват изкопите на иманярите. Дупки имаше навсякъде. Части от инструменти бяха захвърлени по скалните ниши. Наблизо беше беседка №4 и откритата част от каменния зид. Не ми се видя особено впечатляващо, на фона на красотите които ни заобикаляха. Слязохме до вилата за да изпълним втората част от плана - а именно, стабилното хапване и пийване :) За да не ви дразня - ще ви спестя гледки и описания на деликатесите, които се извадиха. И на огромната оранжева котарана, придаваща цвят на мястото :) Другата сутрин точно бяхме влезли в режим на мързел. Въобще не ни се тръгваше, но... седмицата се върти. Слязохме до Рудозем да видим има ли нещо останало от празника. Вчера имали празник на града с панаир и скара-бира и всичко както си му е реда. Заради него бяха отцепили някои улици, заради което отцепване пък бяхме минали през една фабрика. Тя много ни хвана окото, та по-добре да покажа: Все едно машината на времето ни беше оставила по погрешка в 1960-та година. Рудозем има индустриален облик. Дори сградите около общината са едни такива - широки, ниски, с обширни пространства помежду им - все едно бивши производствени цехове :) Въпреки лудницата покрай вдигането на панаира, имаше една нотка на спокойствие, която много отчетливо се усеща когато дойдеш от големия град. Тук пътищата ни със старозагорската група се разделиха. Тяхната логистика щеше да ги прекара през Кърджали (и за по-напряко - през Златоград :D ), а пък аз реших да се върна по почти същия път. Гергана ми беше препоръчала пътя през Полковник Серафимово за Смолян. А и аз исках там да видя едно място, известно като "Родопската Шипка". На връх Средногорец през 1912-та година (Първата балканска война) е била проведена решителната битка, която е освободила родопите от османско иго. В памет на жертвите на върха е издигнат паметник и мавзолей, до който се достига през кратък пасаж от стъпала. Мястото беше почти безлюдно. Плочките бяха обрасли с дебел зелен килим, който вдигаше свежи аромати на всяка крачка. На четирите стени на паметника имаше плочи с кратки текстове. "Не забравяйте идеала на българския народ -обединение на племето ни-". Хубав завет, който май не е достигнал до много хора... Костите в мавзолея сигурно биха се въртяли като пумпали в гроба, ако можеха да видят какво става с България, за която са дали животите си. За мен последва два часа прибиране през китните родопски пътчета. Ако не знаете, в село Фатово имат - цитирам табелата - "ЧАСТЕН АГРО-ФИТНЕС КЛУБ"! :D Сега съжалявам че не спрях да го щракна :D Спретнахме си чудесна разходка под наслов "непознатата България". Много такива места има, и винаги е кеф да намериш нови.

Със Сашо отдавна замисляхме една разходка. Все нещо изникваше и тя няколко пъти се отлагаше, до този момент:
[11:19:05] Freki: Planina sybota [11:19:10] Freki: ? [11:19:49] Ivan Petrushev: да! [11:19:54] Ivan Petrushev: къде [11:20:09] Freki: Botew ot sewer [11:20:11] Freki: ? [11:20:20] Ivan Petrushev: приема се И така започна една организация. Аз през цялото време си мислех че идеята е наистина да отидем до Ботев през хижа Плевен, а пък Сашо ме сюрпризира че имал предвид през хижа Тъжа. Това надигна много вежди от моя страна, понеже километрите там минават в големите двуцифрени числа. Но той беше твърдо на идеята, че през Плевен ще ни е прекалено лесно и няма да ни е интересно :) Ентусиазмът беше голям, но реалистично го виждах да идем най-много до Марагидика и да слезем от там пречукани. Което пак щеше да е готина разходка и така се получи в крайна сметка :)

От известно време медиите гъчеха яка реклама на Фестивала на боровинките на хижа Амбарица. Аз принципно не си падам много по културно-масовите дейности. Обаче нямах по-добра идея за уикенда, а и се оказа че и други приятели ще ходят. До последния момент бях на кантар, когато с Краси успяхме да се навием взаимно. Чатът във фейсбук имаше следния вид :)

KK> реши ли къде ще ходиш събота и неделя Ivan> миии май на Амбарица, ама за сега се клати работата KK> :) хижа ли беше това Ivan> да, ще има някакъв фестивал с някакви боровинки KK> къде се намира Ivan> между Сопот и Троян KK> аре да ходим :) Ivan> идваш ли :D KK> ми да, що да не :) разбрахме се

Главната част от човекопотока към Амбарица щеше да се качва от към Троян, от където пътя е по-лесен. Ние решихме да избягаме от тълпите хора през сопотския лифт и хижа Добрила. От там нагоре трябваше да отсеем и последния 1% от масовката през връх Левски и от там да се спуснем към хижа Амбарица. Не много лек маршрут с дължина около 10 км и на места наклони до 25-30%. Но и също така несравнимо по-зрелищен и възнаграждаващ от алтернативите :)