Разходката до Рилските езера вчера ми се стори малко постна, така че очите ми светнаха щом Вера предложи да направим един тигел от Бачково до Марциганица. Идеята с връщане обратно беше прекалено смела за еднодневка, но принципът щеше да е "да тръгнем, па да видим до къде ще стигнем". Хижа Марциганица отдавна работи само за частни партита, така че спане там беше извън плана. Пътят до там беше доста и денивелацията беше значителна. В бонус към това - от хора съм чувал че теренът е доста изкъртващ. Точно нещо такова ми трябваше да ми доначеше крастата след вчерашните езера :)
За черешка на тортата - прогнозата за времето обещаваше дъждове и гръмотевици следобед. Ако не друго, това гарантираше че цялата планина ще е само за нас - кеф! :) Към 9:30 бяхме с Вера и Стоян на паркинга на Бачковския манастир. За първи път виждах паркингите и улиците на пътя празни. Часът не ми се струваше особено рано, но някои кебапчийници току-що отваряха. Надявах се че лошата прогноза за времето е уплашила масовката от хора. За половин час дръпнахме до края на дългата поляна. Подминахме един циганин на края на асфалта, който се опитваше да ни пробута семки - "Нагоре никой не продава!" Странно, имаме ли вид на хора, които се ловят на нещо по-малко от вратна пържола? След още малко стигнахме портата на резерват "Червена стена". Я, от кога има порта? Тук последно съм идвал преди години, но спомените ми са свързани главно с едно пушещо барбекю. Е... пътят е напред и нагоре! Почти веднага след портата пътеката започна да се движи по руслото на една суха река. Гледахме си в острите камъни по които стъпвахме, когато срещу нас се изправи желязна стълба. Мммдобре... За да е пълна картинката, имаше и заковано стоманено въже за самопомощ. То много добре влизаше в употреба, противодействайки на влажните камъни под краката ти, които се опитват да те подхлъзнат. Идилията беше пълна, докато това не се повтори N на брой пъти. Ушите ми бяха погалени от много нецензурни думички :) След милион километра се измъкнахме от каньона в който лазехме до сега. Пътеката стана по-горска, но това беше измамно. След много кратко време стигнахме до една предвидливено забучена пейка с масички. Защо предвидливо ли? Защото след нея под ъгъл от 45 градуса нагоре тръгваше пътеката, която трябваше да ни изкара от дерето, в което се мотаехме до сега :) Е... почивка за сандвичи с вратни пържоли :) И наместване на инвентар, разкачане на крачоли и стягане на коланите. С тоя баир направихме солидно изкачване, но това беше само капка в морето от 1000-та метра обща денивелация по маршрута. Следващото Одисеево препетяствие бяха падналите дървета. Родопите бяха стабилно изчукани от бурите в началото на годината. Всеки втори бор беше съборен върху пътеката. Тук-таме имаше опити за разчистване и премахване на останките. Но за съжаление още в първите 500 метра на горския му беше свършил бензина за моторната резачка. Доста се забавихме в търсене на обиколни пътеки и газене на умрели иглолистни. Това доста ми бутна морала. Не бяхме стигнали още средата, а по план това същото трябваше да го връщаме и на обратно. Над главите ни все още тегнеше и прогнозата за весел дъжд с гръмотевици. Към 12 часа попаднахме на следващата масичка с грубо сковани пейки. Проведохме бързо съвещание за съдбата на експедицията, което беше брутално прекъснато от облак нападащи комари. Решихме да караме още един час напред и след това да се връщаме. Машала на Стоян, който някак си изтърпя грубото ми мрънкане, което отиваше към натискане на голямото червено копче за аварийно спиране на машината. Подкарахме я напред и след малко ни се откриха първите съществени гледки по маршрута. До тук се движехме изключително в дерета, изкачвайки се в дерета и попадайки в други дерета. (Вера - "Баси, уж все се изкачваме, а все се оказваме отдолу!" :D ) Малко след това балкана ни проговори. С онзи мощен бас и тътен, който беше плашил хората още от древни времена. На нас казваше - "Стягайте си гащите, че ей сега ви видях сметката!". Баирите, които се виждаха тук-таме бяха забулени от облаци, а панорамните гледки към пътя назад обещаваха кофи с вода изсипващи се по нас. Направихме бърза оперативка. Намирахме се на не повече от километър-два от Марциганица. Да се връщаме назад както беше плана, щеше да бъде безумие. Напред ни оставаше по-малко път, а и ... не изгарях от желание да играя на кънки по мокрите камъни от началото със стоманеното въже :) Ползвахме жокер - обади се на приятел. Вера намери кой да ни вземе с кола от Марциганица. И горе-долу в същото време ни заплющя бурята. Дъждецът започна скромно бъдейки омекотяван от стотиците листа над главите ни. Но много скоро тръгна с ряз, който ни накара да изкараме кой каквато защита има. Последния километър го взехме неочаквано бързо и експедитивно :) Съвсем скоро излязохме от деретата и гората и пътеката се разстели през обширни поляни. Без грам завет и стряха. Това не ни попречи съвсем спокойно да си сипем блага водица от чешмицата преди мутренската вила. Няколко крачки още и излязохме на асфалт. Раз-два и бяхме на беседката на разклона за Марциганица, където беше чекпойнта с превоза ни. Засякохме едни колеги, които се били качили до Червената стена. Те приятелски ни отстъпиха заслона и се изнесоха. Проснахме мокрите дрехи и се заехме да доунищожим хранителните запаси. На мен нещо доста ми се услажда новата млечна серия на Corny. По такива места съм пълен със сладкотии, така че съм пробвал доста. Но определено Corny-то влиза доста добре когато си обезводнен, студен и силно се нуждаеш от бързи калории. Борис, който ни беше жокера, пристигна съвсем скоро и навреме да ни прибере. Преди това упътихме около 12345 голфа, които спряха до беседката да ни питат на къде е Марциганица и защо има табела "Частна собственост". Каква е тая мания за там - не знам :) Равносметката по GPS накрая е около 9км ходене, което взехме за около 4 часа. Денивелацията е стабилна - над километър. На практика равно почти нямаше, освен последната част (относително казано). Теренът е много труден след последните бури. След "100" спрях да броя падналите дървета, които искаха заобикаляне или прекрачване. Дъждът прибави добра доза мазохизъм, който ми влезе като кокаин във вените :) Много добре ми дойде разходката и успя да ми проветри бубите в главата :) Дано Вера и Стоян да се прибрали със същия оптимизъм, с който се движеха нагоре - те могат да ходят до края на света и там ще питат - "E, няма ли още?" :D

Рилските езера ми попадаха на мерника от много време, но все не им идваше реда до сега. Този уикенд се оказа малко празен, а на нас с Димо не ни трябва много - "Айде на езерата!" рече той, и съдбата беше решена :)
Станах с успиване. Това взема да ми става коронен номер напоследък. Снощи уж си правих алармата, а се оказа че съм заспал с телефон в ръка и без аларма :) Няма време за закуска, но бърза координация по телефона уточнява че Димо е взел баници Не ми трябва много и запалих гумите за Самоков, от където да го пресрещна. Пътят Ихтиман - Самоков е страшно зле. Дупки, в които се вижда геоложка карта на всички слоеве на шосето... а отдолу те гледа долната земя. Натоварено движение от тирове в двете посоки. Местни джигити, които си мислят че господ им е навигатор. Всеки път се заклевам повече никога да не минавам по този път. Но с леко закъснение към 9 часа бях на автогарата в Самоков, където направихме последен магазин. Взехме кроасани, да видим колко ще се надуят :) Газ към Сапарева Баня. И още една "приятна" шосейна изненада - пътят до Паничище е в ремонт. Ама такъв ремонт, че с огромните камиони и багери се разминаваме на една боя разстояние. Грозна работа, но след само 20 такива километра и бяхме горе. Актуалната синоптична информация е оптимистична: На лифта нямаше джан-джун човек и след 20 минути люлеене бяхме горе. Скочихме от седалката и пред нас се откри една гледка, която много добре познаваме. Уеб камерите се следяха в продължение на мнооогоо време :) Първо впечатление - лилавите минзухари! Ако си мислех че на Рай имаше минзухари, то тук им беше разсадника! :) Цветния килим лилавееше до края на света. Второ впечатление - въх, има сняг! Аз никакво домашно не си бях написал за района и идвах за първи път. На уеб камерата се виждаше малко останал снежец, но нагоре си имаше и преспи. Запознатите хора се качваха със ските и бордовете. Имаше материал за мазохизъм от наша страна. Но пък покрай нас перяха нагоре и кифли обути в... някаква обувка, нещо средно между пантофки за балет и маратонки. Да го наречем - балетонка. За тях имаше още повече мазохизъм. Пътеката по която хванахме се движеше в дясно от лифта и хижо-хотела. В началото взе една хубава височина и от нея ни предостави супер панорамна гледка надолу. Снеготопенето беше придало стабилна доза калчица към преживяването. Езерата са 7 и никога не мога да им запомня имената. Най-долу се намира Долното. Единствено то от всичките беше в течно агрегатно състояние. Останалите бяха сковани от тежкия зимен лед. За нула време стигнахме в основата на Окото. От тук нагоре следваше един як снежен наклон, където за малко да се запъна като магаре :) Но кифлите се качваха, та аз ли няма да мога? За всеки случай си направихме една лека почивка-зарядка с хапване. Надморската височина и падналото атмосферно налягане беше надуло кроасаните като плажни топки. Баирът се оказа по-къс от колкото изглеждаше и само с 5-6 почивки бяхме горе. Гледката беше силно снежна. Изпод белия чаршаф се издигаха острите зъбери по ръба на циркуса. Езерата се разпознаваха като видиш широко равно поле. Надявах се за панорами в зелен и син цвят, но за тях бяхме объркали леко сезона :) По средата на трасето се намира хижа "7-те езера". Всъщност, коя е "Рилски езера", коя е "7-те езера", коя е "Най-яките езера" - не мога да ги оправя... Всички там ми изглеждат еднакви като соц хотели. Та, точно пред нея се намира Рибното езеро, което има проблем с цъфтежа на водораслите. Придават му един такъв осран червен цвят. Малко грозно ми седеше на снега. Стегнахме се и издрапахме последния баир. Преспите на места ме поглъщаха до над коляното, но си струваше. Размазахме се пред Окото. От там гледахме едни мравки които пълзят по долните склонове... следващите посетители. И ние бяхме като тях преди малко :) Връщането беше изпълнение волна програма. Кой със ски, кой с борд, кой по гъз. Добра разходка се получи. Целта беше изпълнена - махнах си Рилските езера от главата и от TODO списъка :) Красиво е! Представям си какъв кеф ще е през лятото, когато започнат да преобладават синия и зеления цвят. Но някак си това няма да е моето място. Като ходиш не се препъваш в толкова камъни, колкото в хора. Фрашкано беше с народ. Представям си какво ще стане лятото, когато опашките пред лифтовете се извият като опашките за хляб преди 20 години. Или когато дойдат белите качулки август месец. Търсете ме в по-пустите местенца :)

Назад към Ден 3
Този ден беше запазен за двореца Белведере, след което - волна програма. Помотахме се малко на закуска, но не защото дядката на пекарната беше изгубил от немската си експедитивност, а защото организирахме една малка изненада за довечера. Каква е тя точно - ще видите довечера! :) До Белведере сменихме обичайните Х на брой транспорти. Локацията му е до централната жп-гара. Но районът въобще не прилича на гаров - всичко е чисто и лъщи. Бай Петкан яхнал моторната боклукосъбирачка неуморно прави тигели по алеите зад туристите. Дворецът е бароков и е построен за лятна резиденция на принц Евгений Савойски. Оказа се че входът не е включен във Vienna Pass. На мен честно казано не ми се даваха пари за още един Шьонбрун. Не си падам по такива места. Явно останалите - също, та пропуснахме изцяло вътрешния тур, но се поразходихме в парка. Тревата беше подстригана като с нокторезачка. Настилката на алеите беше вездесъщия чакъл и пръст, а тичащите хора бяха още повече. Ориентирахме се към ботаническата градина, която по площ надминаваше целия дворец и прилежащия му парк. Всяко дръвче си имаше надпис за вида и разреда (на немски), всяко стръкче трева беше каталогизирано. Някои специални заразавати растяха под метална мрежичка, да не ги кълват гугутките. Имаше едно много интересно черно цвете, което растеше във въздуха. Без корените му да докосват нищо, явно изсмукваше всичката му нужна влага от атмосферата. Беше поставено в стъклена оранжерия, та не успях да му изкарам хубава снимка. Бамбуковата горичка, с която хранят пандите в зоопарка :) Беше станало към обяд. Всеки си имаше планове за следобеда, така че тук се разделихме. Уговорихме няколко чекпойнта напред във времето. Аз хванах към музеят на мъченията. Той се намира в противобомбено скривалище от втората световна война. Слизаш надолу по стълбите, а около теб звучат сирени за въздушно нападение. Атмосфера определено имаше :) Самия музей не беше много голям и в 10-20 стаи показваха инструменти за мъчение и восъчни фигури на възстановки. Из между читателите ми може да има някой със слабо сърце, така че ще ви спестя снимките :) Точно над музея на мъченията се намира огромната сграда на Haus Des Meeres. По време на войните тук е имало оръдия, защитаващи ключови части от града от въздушните нападения на съюзниците. Сега сградата помещава аквариумен комплекс. Билетът струваше €15 и излизаше от заделения ми бюджет, а и нямаше много време за размотаване тук. Исках да се кача на туристическите автобусчета които обикалят града и ти дават по-обширно впечатление за нещата. Vienna Pass дава безплатен достъп до няколко от тези линии. Те са цветно кодирани и имат по десетина спирки всяка линия. Можеш да се качиш и слезеш навсякъде. Всичките имат допирни точки по центъра, а разликите в маршрутите са грубо както следва: * червена линия - обикаля целия исторически център * жълта линия - имперската линия - движи се по дворците * зелена линия - ходи до по-зелените предградия на Виена * синя линия - обиколка на Дунава Сборния пункт на автобусите е сградата на народния театър. Тук изчаках Мира, Иво и Савина, които имаха желание също да се врътнат по бусчетата. Докато ги чаках разгледах сградата на парламента и парка срещу него. Събрахме се с останалите и веднага се натоварихме на едно автобусче, което точно тръгваше. Вътре има аудио гайдове на различни езици, та докато те разкарват из града ти говорят интересни факти. Имперската казарма била построена през еди коя си година, но се оказало че архитектът е забравил да предвиди клозети в плана :) Едуард ван дер Нул бил архитекта на виенската опера, която е крайъгълна сграда в днешно време. По онова време обаче сданието се сторило много грозно и срещало неодобрение от страна на виенчани. Когато самия император Франц Йозив се възмутил от дизайна, това преляло чашата и архитектът си теглил ножа :) По едно време Иво се усети че сме се качили на грешния автобус. Искахме да хванем зелената линия, която да ни отведе до манастира Калнберг. Той се намира на един висок баир извън града и имало панорамна гледка към целия метрополис отдолу. Но ние някак си сме се качили на червената линия. Нищо де - обиколката си струваше! След 45 минути бусчето пристигна обратно на народния театър, където малко почакахме и се качихме вече на правилната зелена линия. Бусът ни повози из китния квартал Гринзинг, който беше населен от сладки малки къщурки. Пое нагоре по един къдрав кълдаръм, където вече се намирахме във Виенската гора. Пътят беше насечен от стотици пътеки нагоре и надолу. Замириса на гора както си трябва! :) Бусът спря на паркинга на Калнберг, където постоя десетина минути. За съжаление обиколката с червената линия ни беше изяла капацитета от време и нямаше кога да разгледаме манастира. Изтичахме набързо до панорамната тераса, където пощракахме малко и на бегом се прибрахме до автобуса :) Пътят обратно не беше същия - минахме през Клостернойбург - китно селце на брега на Дунав. Всички селца наоколо са силно специализирани в производството на вино. Виното има историческо значение за региона. През 14-ти век манастирът почти е бил изгорен от пожар. Водата за гасене свършила и се наложило да догасяват пожара с вино :) Други от любопитните истории, които звучаха от аудио гайдовете бяха че когато Виена е била обсадена от турците, виното е дало такива сили на защитниците, че 200 души са отблъснали 20-хилядната османска паплач :) Може би има някаква истина някъде, но не знам точно къде :) Фактът е че османците са изравнили със земята града не веднъж, а два пъти. Позната история, нали... Минахме покрай Karl-Marx-Hof - жилищна сграда с непрекъсната дължина от над километър. Това е най-голямата единична жилищна сграда в света. Строена е в епохата на ранния социализъм, когато жилищната площ силно не е достигала. Има над 1000 апартамента, всеки с площ между 30-60 квадрата. Не е много, но е било достъпно, дори и за най-бедните. Наемът е струвал около 10% от заплатата, а водата е била безплатна в разумни граници. Обиколката с автобусчетата беше интересна, и ми се искаше да хванем и синята - дунавската - линия до следващата набелязана цел - Donauturm - дунавската кула. Но за съжаление минаваше 6 часа и нямаше как да се придвижим до Пратера, където беше спирката. Вместо това хванахме метро към Виенския Международен Център. И за да е пълен слогана "Разделяй и владей" - оставихме Савина и Иво, които мръднаха до центъра по магазините. С Мира кацнахме след малко на международния център, където се помещава централата на ООН. Районът е бизнес парк. Не си го представях точно така. Модерната стъклена архитектура правеше контраст с историческия център, където попивахме виенски въздух до сега :) На тази панелка преброих над 30 етажа. Лично аз обикновено бих обединил думите "30 етажа жилищна панелка" в една дума - "гето". Но ситуацията тук не беше такава. Площадът отпред беше лъснат като сцената на народната опера. Гаражите бяха подземни и до тях се стигаше по сложна система от булеварди слизащи в тунели. Хора почти не се виждаха. Паркът зад сградата беше идеално подстриган и чист. За нула време се добрахме до Кулата, където почакахме останалите. Събрахме се и - юруш нагоре! Кулата е висока 250 метра. На 150-тия метър се намират ресторант-кафе и наблюдателна тераса. На терасата има и установка за бънджи скокове :) Поглед назад към индустриалния дунавски парк: Към Дунава и многобройните му канали, приютяващи яхти и корабчета. Имаше и такива от Русе :) Черния небостъргач на Donau City Tower 1. Височината му от 220 метра го прави най-високия небостъргач в Австрия. Пред него се вижда 30-етажната панелка. Долу и зад реката са светещите шарении на Пратера :) Паркът и алеята по която дойдохме от международния център. Очарователно! Слязохме долу гладни и последваха още шницели и дункел кругери :) Прибрахме се доволни, но вечерта още не беше свършила. Помните ли малката изненада, която приготвяхме сутринта? Рени точно днес имаше рожден ден :) Какъв по-хубав завършек на деня и екскурзията от това да ѝ изкараме акъла с една тайна торта сахер :) Това беше! Няма да ви разправям за анти-културния шок като се върнах. Да си останем с хубавите впечатления! :)

Назад към Ден 2
Днешния ден щяхме да го посветим на двореца Шьонбрун и околностите му. Станахме прилично рано, изръшкахме баничарницата и се натоварихме на трамвай 6. Днес беше понеделник и за първи път видяхме неприятната страна на Виена. Трамваят беше фрашкан до козирката, включително и с много интересни субекти. Като наркомани, бездомници и пенсионери, които си правят закуска и си режат чесновия салам на седалката... 15-те минути вътре ни се сториха като години, но най-после си направихме трансфера към метрото. Там нещата бяха малко по-поносими, но много се зарадвахме на свежия въздух когато излязохме на открито. Да отбележа - от тук нататък все по делнични дни пътувахме, и сутрин и вечер, но такъв фраш като понеделника не видяхме. Кацнахме на Шьонбрун и малко се залюхахме от къде трябва да си вземем билет. Базовата обиколка на двореца (има няколко вида обиколки) се включва безплатно във Vienna Pass, но трябваше да си вземем безплатния билет от входа. На повечето места беше така. Шьонбрун е бившата лятна резиденция на династията на Хабсбургите. Обявената бройка от над 1400 стаи ми се стори доста пресилена. Всяка която видяхме има нейн собствен оприличаващ я стил. Така са назовани примерно Синята стая, Червената стая, Японската стая... Дворецът е обзаведен в стил рококо. Каква е разликата между барока и рококото? Барокът е тежък стил, опитва се да ти навре в очите могъществото на обитателите и да те смачка. Рококото е по-лек, разчита на естествената красота на нещата. Цветовете са по-светли, а окрасите и орнаментите не са толкова натрапващи се. Да не каже някой че сме некултурни простаци :) Златото естествено беше навсякъде. В самия дворец снимането е забранено. Това ми се вижда малко тъпо, при условие че в нета е бъкано със снимки и филмчета за него. Излизаме и се опитваме да намерим много важните градини на двореца. Ама то отзад всичко е парк и градина! :) Минаваме през романтичен тунел от лилави цветя ("Не са люляци!" ми шепне някой). Нататък почва един парк който може да бъде определен само с 2 думи - Немска Точност. Кестените са подрязани по конец. Храсти и дървета - няма стърчащи клончета :) Отделните секции на парка са разделени от 20-30 метра широки алеи. Настилките навсякъде са ситен камък и почва. Няма асфалт. Всъщност така беше в повечето паркове. Явно това е идеалната настилка за джогинг, понеже всичките паркове във Виена са пълни с тичащи хора. Ама наистина пълни! Ако се спрете някъде на едно място, за 10 минути покрай вас ще пробягат поне 100 човека. Мъже, жени, млади, стари... Виена яко тича! Който не може да тича, е хванал два бастуна и също къса маратонки с яко ходене. Такова нещо да видим някъде пенсионери събрани на седянка, да дървят политика - абсурд! Всички над 70 години са хванали бастуните и яко мачкат чакъла! Може би заради огромните алеи, но ми се стори че сянката в парка е малко кът. А точно днес слънцето беше решило да си покаже зъбките... Тук-таме между храстите прозираха интересни сгради - като парника с изложбата на палми. Или пък слънчевия часовник-календар-хороскоп. Времето отиваше към обяд, а ние се шляехме безцелно. Все още не бяхме намерили прословутите Градини, защото това което обикаляхме си беше просто "парка зад двореца". Също в дневния ред стоеше и зоопарка, който беше наблизо. Рекохме си да хапнем преди да продължим с плана. Мръднахме малко настрани в малките улички и в един безистен намерихме много уютно заведение. Както очаквахме - менюто беше само на немски, а със сервитьора леко се затруднявахме, но лека полека нещата се получиха. Наядохме се и потънахме обратно в парка. Окото ни хвана един пореден парник с интересната табела "Пустинна къща". Пуснахме се вътре, а то беше интересно! Още на входа имаше аквариум с Garra rufa - рибки които се хранят с мъртва кожа. Над него имаше табелка "Моля, пробвайте!" и как да и устоим! :) Гъдела беше огромен :) Експозицията нататък ни вкара в дълбоката пустиня. Кактуси, прерийни кученца, змии и гущери, пластмасови прозрачни тунели, в които да наблюдаваш щъкащите мишки... Излязохме и се вкарахме в зоопарка. Безплатния билет - от касата на входа. А вътре като се почна... Виенския зоопарк има претенциите да е първия зоопарк в света. Имат всичко :) Гигантски панди, червени панди, пингвини, слонове, бели мечки, носорози... Но не толкова разнообразието ме впечатли, колкото начина по който е представено. Посетителят излиза от ролята на наблюдател и влиза в ролята на участник. Решетки рядко се виждаха. В някои биоми можеш да влезеш (примерно в дъждовната гора), други да ги видиш отгоре и отдолу (аквариума на пингвините). Имаше много интерактивни елементи. Някой да е разфасовал пингвин? Е, сега можете да го сторите :) За по-малките имаше супер много интересни неща. Под поляната на зайците бяха прокопани малки тунели, където да влезеш и да покажеш глава в пластмасов купул по средата на поляната. Имаше и мини воден парк, който да ти демонстрира водните съоръжения, които са се ползвали в техниката през вековете. Архимедов винт, бент, водно колело... В дъждовната гора се поразходих по индиански мостчета и влязох в пещера, където прилепите летяха навсякъде около мен. Не било толкова страшно :) Зоопаркът ми взе акъла. Сериозно, Виена си заслужава да се посети, дори ако единственото нещо което видите е зоопарка! :) Терариуми, аквариуми в които посетителя минава през прозрачен тунел.. През две минути си вдигах падналото чене. Но денят напредваше, а имахме още неща пред нас. Градините (които все още не бяхме намерили) по разписание затваряха към 5 часа, значи беше време да се стегнем и да преминем в малко по-експедитивен режим. Обратно в парка и хванахме нагоре по едно възвишение. От горе гледката беше добра. На върха на баира стоеше Глориетата - триумфална арка-паметник. Император Франц Йозиф I си е ял там закуската. В днешно време вътре има кафе, а горе - тераса с наблюдателница. Изкачването на 60-метровия баир ни беше поуморило малко, но това не ме спря да изтичам по стълбите до терасата :) От горе се разкриваше прекрасна гледка към урбанистичния хоризонт на Виена във всички посоки. Времето беше сериозно напреднало. Не можахме да намерим прословутите Градини. Така става като тръгваме без да сме си написали домашното. Метнахме се на метрото и - към Пратера. Мира имаше препоръка да хапнем там на вечеря, където печените наденици се продават на килограм, а бирата се пие директно от маркуча! :) Естествено, не пропуснахме да се качим на оригиналното и истинско Виенско колело. Гледката беше супер. Виена въобще има доста стърчащи сгради и наблюдателници от където да зяпате надлъж и на шир. По-куриозното беше, че съседната кабинка на колелото имаше маса за романтична вечеря за двама :) Отгоре се виждаше целия Пратер, та си заплюхме няколко влакчета, на които да се качим. Иначе Пратера е панаир. Свикнали сме на такива от България. Блъскащи колички, пушкаджийници... не си го представях точно така :) Оцелелите след Бумеранга :) Това е едно влакче, което се изстрелва по подковообразна релса, като пътьом се обръща няколко пъти надолу с главата. И като стигне до края го прави същото, само че - в задна посока с гърба напред :) Хапнахме на едно място, където се опитаха да ни ударят със сметката. Ама те не знаят с кого се захващат :) Тук с Вера и Рени решихме да се прибираме, а другите отидоха да се пуснат пак по центъра към Св. Стефан. От пратера хванахме влака и с 1-2 смени бяхме вкъщи. Много колоритен ден. От големите неща най ме впечатли зоопарка. Това е пример как трябва да се правят нещата. Не се иска много усилие или средства. От малките неща ме впечатли как всичко живо излиза да тича в парка. Виенчаните изглежда се грижат за здравето си, а и наистина - не видях тлъсти хора освен американските туристи. Педометъра на Савина показваше че за деня сме навъртяли към 15 км пеша, а болката в краката го потвърждаваше. Маратонките още се държаха! :) Програмата за утре беше малко по-лека, но за да стигнем до нея, първо трябва да ударим един хубав сън. Напред към Ден 4

Назад към Ден 1
Ставаме и започваме деня с баници от пекарната на ъгъла. Чичката естествено не говори английски. Баниците са около €1-€2, огромни и с всякакви видове плънки. Планът за деня е да обиколим по музеите. Хващаме нашия любим след снощи трамвай номер 1. Вътре има информационни табла, които казват спирките и възможните връзки с други транспорти. Интересното точно на тази линия е че половината от нея е в тунел. Под земята има 3-4 спирки и връзка към локална жп-гара. Между всичките тези платформи се преминава през проходи на отделни нива. Излизаме над земята, движим се още няколко спирки и слизаме на вчерашния чекпойнт - пред градината Burggarten. Точно зад нас са Kunsthistorisches (музей на историята на изкуството) и Naturhistorisches (природо-научен музей). Рени се сеща че Kunts означава изкуство, та успяваме да навържим думите :) Влязохме първо в Kunts-а. Обиколката ни вътре почна леко постно с картини. Произведения на Караваджо, огромните платна на Рубенс, Рафаел, Рембранд... цялата пасмина бяха събрани :) По едно време питах хората дали това са оригинали, че са ги насъбрали доста на едро... а те ми се пулеха възмутено :) Принципно не си падам по картини, но изложбата си беше внушителна... по размери! 10-метрови пана, които не знам как са ги рисували. Рамките, презентацията, залите - всичко беше изпипано до най-финия изящен детайл. Дори таваните бяха произведение на изкуството. Преминахме към по-различни експозиции. Имаше тракийска посуда (а, това е от нашото, бе!), украсени каменни вани, в които са се къпали царски особи, златни съдове и съдини... Изящество от порцелан. Мраморни статуи на коне, изпипани до последния косъм на опашката на коня... Принципно не си падам по арт-музеи, но тук си събирах ченето от пода. Имаше и египетска експозиция на мумии, саркофази и обелиски. Тя ми се стори доста семпла в сравнение с турбо-барока, който се изливаше от всичко останало. Времето беше отишло към обяд и пред нас стоеше дилемата дали да търсим къде да ядем, или да продължим с природо-научния музей. Но музеят беше близко, а за яденето може би трябваше да се придвижим доста настрани, та решихме да оставим обяда за по-късно. После се оказа че това беше грешка и ни накара да претупаме малко музея. Който беше най-якия природо-научен музей, който съм виждал. Ever. Наистина. Безспорно. Фоайето започва с паркинг за детски колички :) Нагоре получаваме дежа-вю с предния музей, а наистина - сградите им са с почти огледално разположение. Влизаме през секция "Птици". Експонатите излизат от витрините. Модели в мащаб са плъзнали по стените, пода и тавана. Отделни витрини показват по-интересни хабитати на отдавна изчезнали птици, термитници в разрез и препарирани бозайници в естествена среда. Минаваме към едноклетъчните, вирусите и бактериите. Обстановката е църковен барок, само дето стъклописите изобразяват не библейски сцени, а стадии от развитието на организмите. Разкошно е. От тавана висят огромни бацили. Под тях светят стерео-микроскопи в които посетителите могат да видят 3D образи на наблюдаваните обекти. Пеперудено крило поставено на предметната масичка с няколко комплекта осветлене показва как му се променя цвета, според посоката на светлината. Части от експозицията са като излезли от филм на ужасите. За щастие повечето експонати са зад витрина. И, спокойно, нищо от тези не е живо :) Тук можех да откарам много време. Все още не бяхме обиколили секцията с минералите, метеоритите и динозаврите. Но празните стомаси почнаха да стържат със страшен звук, та трябваше да намерим спешно нещо за ядене. Или да останем тук за вечни времена и да ни сложат в експозицията "homo sapiens, умрял от глад". Тръгнахме да търсим заведение... но проблем! Беше неделя. А в неделната Виена са отворени по-малко места дори и от Гърция... Намерихме една много апетитна закусвалня, където приготвяха пред теб поръчката ти. Но мястото беше напращяло от хора до козирката. Нямаше изглед да ядем в близките 15 дни, така че - нататък! На близо зад квартала на музеите попаднахме в друго заведенийце, което се оказа много сносно. Виенският шницел беше огромен и напъваше да изтласка гарнитурата от чинията. Салатите идват малко по-едро накъсани от тези на които съм свикнал, но се ядат много добре. Имаше един лют сос табаско, който насълзи доста очи :) Следваща стъпка - квартала на музеите. И без това бяхме точно до него. Музеят Leopold беше разочарование. Точно на това викам "хабене на стени". Една огромна стена, на която курдисана драсканица с химикал в стил "скучно ми е в час по български в 10-ти клас" и размер 10х10 см. Повечето стени бяха така. Не ме изкефи. Единственото интересно нещо което се случи тук, беше че забелязах че лявата ми маратонка беше почнала да се къса. Лоша работа! Утре ни чакаше екстремно много ходене. А това е нова маратонка, направо срам. Следваща спирка - музеят Albertina. Там имаше експозиции на Пикасо и Моне и на какво ли още не. Не ме впечатли особено. Даже за 10 минути бях готов с целия музей. Вера беше на същата вълна, а пък другите бяха още в началото. Та си рекохме да не ги чакаме един час и да го даваме към следващата дестинация. Къщата на пеперудите. Това беше тази сграда до Burggarten парка която имаше архитектура като на фабрика за танкове. Вътре температурата беше с около 20 градуса повече от отвън, а влажността отиваше към 100%. С една дума - сауна! Аз веднага се припотих, обективите - също. Получиха се интересни кадри. След малко осъзнахме че врабчетата които прелитаха наоколо не бяха врабчета... Огромните пеперуди се носеха из въздуха като небесните господари на оранжерията. Имаше екземпляри с размах на крилата от поне педя! Шок и ужас :) Оранжерията беше направена като биотоп на дъждовна гора. Папрати растяха отвсякъде. Пътеката за посетителите минаваше по китни мостчета и изкуствени пещери. Имаше поставени хранилки с нарязани плодове, от които пеперудите сърбаха сок. Имаше и специални изкуствени цветя, напръскани с мед - също с хранителна функция. Цялото място беше едно голямо УАУ! Събрахме се с другите и обмислихме какво да правим. Часът отиваше към 6 следобяд. Нямахме други поставени цели наоколо, та решихме да мръднем към Naschmarkt - най-големия пазар на Виена - дълъг около километър и половина, продаващ екзотични храни и подправки от целия свят. Пътешествието ни коства към половин час и пазарът беше леко разочарование... В неделя във Виена нищо не работи, а в 6 часа вечерта - още по-малко! Поне попаднахме на една чешма и в мигом се извадиха 6 празни шишета. Накацахме чешмата като лешояди :) Следващата спирка беше в едно шикозно кафе около Karlsplatz, където се насладихме на живо изпълнение на Моцарт. Сервитьорите ни сервираха виенското кафе с папионки и говореха английски като Шон Конъри. Единия ми се изкефи на металската тениска на Blind Guardian :) Убихме известно време с няколко кафета и чайове, и най-важното - бири! От там слязохме в метрото да се пораздвижим. Метро станциите във Виена са скучни. Всичките са като копи-пейстнати. Нямат никаква индивидуалност. Ако не видиш табелата с името на станцията, няма да разбереш къде си. Но пък като имаме в предвид че станциите наброяват скромното число от 104... Може би е трудно да се проектират толкова много "разнообразни" дизайна. Но пък те не си бяха дали никакво усилие. По ескалаторите се спазва правилото - седене отдясно, вървене - отляво. Мотрисите се движат на интервали по 3-4 минути. Експедитивна работа е. На Св. Стефан, другите имаха ангажимент за опера и балет. Аз и Вера тръгнахме да търсим едно място за ядене което Таня ни беше препоръчала - Бирометъра. Това се намира в Газометъра - 4 огромни цилиндрични резервоарни конструкции. До преди 1 век във Виена се е ползвал газ за отопление и осветление. В настоящето стария вид газ е заменен с природен газ, който не може да се съхранява по този начин. Останали са само тухлените стени и 4-те резервоара са превърнати в огромен мол и художествени галерии. Да не забравим и от къде идва името на газометъра. И понеже 4 сгради всяка с обем 90 000 м3 им се сторили малко за мол, виенчани са си построили допълнителен мол отвън и са го свързали с въздушен ръкав. Неделя вечерта нищо не работеше вътре, освен заведенията. Ядох супер як сандвич, който се оказа паниран :) Бирата беше на ниво, както и навсякъде другаде. И понеже може да вечеряме по няколко пъти на ден, върнахме се обратно до Св. Стефан, където се събрахме с другите след като им беше свършил балета. Мира имаше препоръки за една кръчма в стил "гаражно мазе" наоколо, където мазилката ти пада в бирата :) Как да изпуснем офертата за такъв траш - там сме! :) От тази вечер тръгна лафа за "дункел кругера". който доста се услади на Савина :) Стана кусур часа и трябваше да хванем трамвай 1-ца наобратно до щаб квартирата. Метрото работи до около полунощ, а останалия транспорт - до малко по-рано. Та бяхме на ръба, но съвсем скоро дойде една 1-ца. И пак фира! Хвана някакъв друг път и тръгна за депо :) Явно бяхме уцелили последния курс на мотрисата... Смъкнахме се на някакъв пазар и взехме трамвай номер D наобратно. Слязохме на същата спирка и взехме следващата нормална 1-ца. Сигурно за два дни успяхме да хванем единствените две дефектни 1-ци с нашия късмет! :) Уморен от всичките впечатления през деня, заспах само като помирисах възглавницата. Напред към Ден 3