В моя случай си беше риск губи :)
Оставих колата долу и хванах по пътеката към параклиса "Св. Петка". Този параклис ми е интересен с това че като го погледнеш от града и ми прилича на древноримска вила на най-знатния патриций в града. Виждат се едни колонади, едни кипариси, кармазъ керемиди. От близо изглежда още по-добре с масите и чеверметата около него. С всяка разходка в региона и все се удивявам как Асеновградчани знаят да ядат и пият! Всяка пътека свършва на чеверме, всеки параклис е петзвезден ресторант на самообслужване!
Тук надолу следва да се виждат покривите на града, но не и днес.
От там продължих по черния път за вилната зона, и след 300 метра свих по пътечката за Св. Илия. Започвах да взимам височина, но все още крачката беше лека.
Тук-таме имаше забити пейки. От тях в по-ясно време сигурно би се откривала страхотна гледка.
Пътеката започваше да става все по-стръмна. Потях се здраво и се оказа че якето ми е капан за всякаква влага. Има вид на гумирано и наистина дъжд вътре не е влизал. Но явно другия фийчър е и че нищо не излиза. Ръцете ми бяха мокри и когато ги изпънех надолу от ръкавите се изтичаха струйки. На всяка почивка го обръщах отвътре навън да му изхвърлям водата.
Обстановката отиваше все повече към прекратяване. Сега гледам че GPS-ът е хванал наклонът в този участък да е между 30% и 40%. Нямаше гледки, които да ме мотивират и все си мислех че няма смисъл да продължавам. Беше ми мокро и мизерно. Ей такива предателски неща ми се въртяха из главата и за малко наистина да се откажа. Поредния поглед към GPS-а показа че ми остават не повече от 300 метра (със 150 метра изкачване обаче), т.е. почти съм там. Рекох си да не се излагам и се напънах още малко. Четири почивки по-късно излязох горе на билото.
От скалата се чуваше ръмжене на коли и камиони. Главният път за Пампорово минаваше в подножието на целия баир. Някъде срещу мен и надолу трябваше да се намира Асеновата крепост, но... истината е някъде там. Видимостта беше паднала до 25 метра. Буквално от едната скала не виждах другата.
Повъртях се малко да му дам шанс да се поизчисти. Мислех да хапна тук, но още беше рано - нямаше 11 часа, а и нямаше романтичните маси и пейки, с които бях свикнал вече. По едно време засвири един вятър, което даваше две възможности - да издуха мъглата или да умра от студена смърт :) Оказа се че има и трета възможност - да докара още повече мъгла отдолу! Точно това се случваше.
Мъгливите пипала се протягаха около мен със страшна скорост и единствения начин по който можех да ги хвана беше на клипче:
Нагледах се на нищо и си бих камшика надолу. По пътя се разминах с малка групичка - единствените хора които видях за деня. "Има ли мъгла горе?", "А, не бе! Ама за вас ще се вдигне :)" И две минути след тях се хлъзнах на мокрите листа и си паднах на гъза. Но моя гъз малък ли е? Може да издържи много повече бой от това.
Като слизах надолу и почваха лека-полека да се откриват гледки, макар и бледи. Явно вятъра беше вдигнал мъглата малко нагоре.
Идвах от ей това там, където се не види :)
На Св. Петка вече нещата бяха започнали да си възвръщат цветовете.
От тук рекох надолу да слезя по друг път покрай изравнителя на ВЕЦ-а. Там пък всичко беше заградено с бодлива тел, та не видях нищо особено. Водонапорния тръбопровод поне. Разходих се малко из града и толкоз беше за днес.
Нямаше кой знае какви гледки, но съм доволен. Вече знаех как се ходи до горе и при първото по-ясно време отивам пак! :)От там натиснахме газта и за нула време бяхме на Пещера. До Батак бях ходил няколко пъти (оправили са асфалта), но по-нагоре не бях стигал. Вече беше тотално тъмно... покрай нас всеки завой беше обратен и се нижеха ограничения от рода на 20-30 км/ч. След около 37 часа минахме Беглика и Широката поляна. Хванахме черния път за бунгала "Романтика форест". Настроението беше като на "е, тука сме вече", но последваха 5 километра по този готин черен път. По едно време ми се присъни че минахме покрай някакви лампи и спрях да се ориентираме. Я, тука сме, бе! :) Последва хапване на бързо и разтоварване на багажа. Бунгалата са триъгълни къщички на два етажа. Долу има обширна трапезария с камина и телевизор, баня и спалня. Нагоре водят тесни и стръмни стъпала, страшилище за всякакви пияници. Горе има още две стаи с по две легла, давайки общ капацитет от 6 легла на бунгало. С една дума - препоръчвам! По едно време пристигнаха останалата част от групата. Видяхме се за малко, пихме по една ракия и се трупясах да спя. Събудих се по някое никакво време. Стегнах се да видя какво става навън, па барем хвана и комарения час за снимки. Изгревът го даваше малко зорлен и още светлината беше оскъдна, но достатъчна да видя какво бях пропуснал снощи. Намирахме се на първа гъзарска линия на брега на язовира. Теренът беше интересен - полуостровчета, каменисти плажове, песъчливи ивици... В далечината се виждаха други ръкави от язовира. Гъста мъгла хищно пълзеше измежду тях и ту се вдигаше, ту се слягаше. На места беше като рязана с нож. По едно време изгревът изкласи изотзад ми и я освети. Първите слънчеви лъчи погалиха водната пара и я превърнаха в захарен памук.
Намерих си една червена мухоморка да ми позира, а в последствие научих интересно стихотворение от Любчо. Не мога да се сдържа и ще го постна :)
Гъбки
Аз съм мъничко детенце, аз съм знаме на мира, ходя-бродя из гората гъбки да си набера.
Но не щеш ли: мухоморка!
Казва Партията зорка:
"Ти, детенце, остави я
тази гъбка, не бери я.
Тук ще мине след момент
един гладен дисидент.
Ще я глътне кат муха,
ще се гътне, ха-ха-ха!"
По едно време на плажа се намерихме с други двама от нашето бунгало. Другите си бяха екипирани - стативи, апарати, работи... Малко се чувствах като отишъл на престрелка с нож. Цецо и Петко рекоха че сме се събрали все едно на фото пленер :)
Последва обичайното съботно закуско-мотаене. В ресторанта постоянно ни бъркаха поръчките (Правите ли фрапе? Правим! Едно може ли?... Опа, сори, не правим), но пък беше вкусно. Направихме един разбор на намеренията и планът взе да се очертава - разходка до Ягодинската пещера и Дяволското гърло. Добре - по конете! Компактизирахме се в една кола с братовчедката на Ива и нейния приятел. На Тошко хич не му блазях - предната вечер пътувал 10 часа от Свиленград до Широка Поляна, а днес цял ден го цанихме за шофьор... Малко гадно ми става като се сетя - много трябваше да го черпим, а не го сторихме.
Пътя до Ягодинската пещера беше към 50 км, но го взехме бавно. На Доспат спряхме за почивка и да видим Родопското море:
За самата пещера какво да ви говоря... След първите пет ходения вече им научих скрипта наизуст и не ми беше особено вълнуващо да търся Дядо Мраз, Снежанка, Кирил и Методий и прочие въображения по стените. Имаше малко повече гъч от преди. Групите уж тръгваха по разписание на всеки час, но всъщност се пускаха нон-стоп когато се съберат двайсетина човека. Ние бяхме последните от нашата група, а по петите ни вървеше следващата екскурзоводка.
На излизане заформихме следващата идея - да се качим с джипките до Орлово Око. Виж, това не го бях правил! Бяхме много хора и окупирахме цели три жипки. Изпълних си детската мечта - да се возя прав в уазка без покрив :) Врещейки като малко момиченце по завои и бабуни :)
Виждате ли ей тая пльочка горе в ляво? Ей там отивахме. Пътя минаваше през село Ягодина, до където имаше асфалт. След това хванахме по някакъв черен път, който не беше особено впечатляващ. "А, ситроена от тука минава бе!", кво му е. И както си карахме по пътя, шофьорчето нави левия волан и тръгна да кара през една отвесна скала нагоре :) "Ситроена от тука не минава! Не минавааааа!" :) Големи емоции бяха нагоре, голямо врещене. Шофьорчето беше някакъв отракан младеж, пълен с лафове и истории за местността. Колко от тях са истина и колко - фантазия - няма значение. Скука в нашта уазка нямаше :)
Почекнахме се горе половин час и хванахме обратно надолу заредени със същия ентусиазъм. Но времето беше много напреднало, та трябваше да хапнем и да се прибираме. Хапване на капанчето пред пещерата = грешка. Един час чакахме поръчките и като свършихме, резервът време за Дяволското гърло беше на ръба на изчерпването. Рекохме да не бием още 50 километра със съмнителен резултат и вместо това да се прибираме. В "Романтиката" си направихме цър-пър както си му е реда и хич няма да ви обяснявам как капе сосче от препечените гърдички... и какъв неповторим привкус добавят дървените въглища към гастрономическите произведения на изкуството. И за уютът да се стоплиш на дърва, които си нацепил с ножа, също няма да ви разправям ;)
Неделя сутринта пак станах надъхан за захарни памуци, заигравка със слънчо и отражения. Само че този път ме очакваше нещо коренно различно. Вчера се чудех какво ще е да се намираш във вътрешността на някое мъгливо пипало - е, сега бяхме в такова! Навън беше като във филм на ужасите. Из мъглата шарят сенки. Прилепи пърхат над главата ти. Тук-таме изграчва гарван. Вързаното куче джавка на умряло по нещо и само ехото му отвръща от другия край на язовира.
Повъртях се малко да пощракам, но мъглата нямаше изглед да се вдигне. Както се мотаех наоколо в главата ми изникваха гледки за Чудовището от дълбините, протегащо слузести пипала към мен.
И по едно време си рекох стига толкоз за ся, айде да закусим :) Ммм, тая сутрин имаше блок маса с ядене от всичко и по много. С Тошко ометохме 10-15 чинии от всичко. Това е привилегията да станеш преди другите :) Когато вече не знаех на какво точно се оригам, хванах да се поразтъпча малко. От другата страна на язовира се виждаше една къщичка във водата. Това било стара царска ловна хижа, която била залята след завиряването на язовира. До там исках да ида и хванах пътечката, която обикаляше целия гьол. При бунгалата вече напираше слънце, но с първия завой който ме върна в гората заварих последните останки от злата мъгла. Тук се водеше някаква битка между доброто и злото. Слънцето ту успяваше да хвърли някой лъч и да просече парите, ту се отдръпваше страхливо зад клонаците.
За първи път виждах как мъглата се отлепя от елака и тръгва нагоре. Сякаш всяко клонче работеше за тази кауза, та от ниския храсталак се издигаха влажни вълма нагоре. В сенките беше легнала слана, която не искаше да си ходи.
Ефирни стълбчета изпарения се поклащаха на педя над водната повърхност. Лек ветрец разхождаше студените кълба над огледалото.
Наблюдавах този танц няколко минути, но природните закони работеха и стоплянето на деня раздигаше цялата романтика. Гледката през този кратък час беше уникално представление. Сякаш язовира ми го изигра за да ме заплени и да ми откъсне нещо от сърцето. Нещо ми остана там. Ще се върна.
Завършвам на бързо този пост, защото това не е края. Тепърва ще търсим чудовището от дълбините.
Мястото беше чешмата над Горно Изворово, където преди време бяхме тръгнали към връх Саръяр със Сашо. Този път планът беше да спя на чешмата на равната поляна и на сутринта да се пробвам нагоре. Прогнозите за времето не бяха много стабилни, но това донякъде ме радваше - исках да се пробвам на по-влажно време. Имах идеи за хамака и платнището и нямах търпение да ги тествам.
Това гласи описанието на това място в "любимия" ми сайт - Wikimapia. За мое разочарование реалността беше на светлинни години назад. Събота сутринта след една камара провалени планове (вече взе да ми става навик) реших да направя едно проучване в тази посока. Обектът седеше в Wikimapia и ме дразнеше от много време. През това време направих няколко проучвания и се оказа че никой не е чувал за Сухата река. Да са изградили еко пътека толкова близо до града - щеше да се чуе и по националните новини. За това цялата работа ми изглеждаше като кьорфишек и отидох без никакви очаквания. Хванах околовръсното в посока Казанлък и свих в дясно за барата. Мястото малко трудно се намира, за това направо давам трак (хем и да пробвам една нова мапърска услуга): Пътеката започва от жп-линиите, почти както маркираната пътека за Ягода. С тази разлика че не се ходи по пътя на влака, а веднага се пресичат и се продължава направо. След 2 минути се излиза на асфалтовата алея за вилите в Баритна мина и естествено дворните кучета се разлайват. Асфалта свършва почти веднага, а пътечката се движи в дола, точно по Табашка река. След ужасните дъждове и наводнения от последните седмици рекичката представлява едно весело поточе, което скача по няколко камъка. Но в по-голямата си част си тече тихо и спокойно. Струва ми се че ако лятото беше истинско лято, мястото би оправдало името "Суха река".
Пътеката е широка и се движи измежду частни имоти. Повечето са изоставени и полуразрушени. Само два пъти ме лаяха кучета и това е малко тъжно. Естествено, където има хора - има и боклуци. Сухата река не правеше изключение. Определено не е място, където бих отишъл на пикник. То и нямаше къде де - покрай реката нямаше поляни, не видях огнища или маси - нищо.
Най-голямата атракция беше един воден пад от три метра и изградената до него чешма. Имаше мраморна плоча с изчукан от времето надпис, в който успях да различа само: "рмс, партизани, национално".
Теренът беше почти равнинен и скучен. В дясно имаше борова гора и все се надявах че пътеката ще кривне натам. В дясно досами мен течеше реката и имах чувството че аха аха и да се излее по пътеката. В дясно отвъд реката бяха повечето съборетини, като около тях растеше онзи тип джунглеста гора, която се въди по влажни места. Хванах един разклон в тази посока, да видя малко разнообразие. Той направи няколко S-образни завоя и се изкачи двайсетина метра нагоре до някаква успоредна пътека. Тук вече нивото на разрухата надминаваше очакваното и пътеката беше почти обрасла. Гората пък беше от онзи гнусен анемичен вид - все едно бурени които са израсли до нивото на храсталаци. После храстите са се напънали още малко и порастнали до височината на дървета. Хич не ми беше приятно там и се върнах обратно долу до реката.
Продължих още малко, а пътеката малко по малко ставаше собственост на джунглата. От ляво, дясно и от горе се спускаха хищни лиани и увивни растения. Ходех в нещо като постепенно стесняваща се фуния. Когато клоните почнаха да придобиват тръни и шипове си рекох че това е капан и стига толкова :) Кръгом.
Гвоздея на програмата беше една от полуразпадналите се къщи. Тази нямаше дори ограда, но пък имаше табела - "Не влизай! Може да съм наоколо!". Да бе :)
Бих казал че маршрутът става за половин-един час нестандартна разходка ако са ти омръзнали Аязмото и останалите паркове. Нищо повече. Не ме изкефи. Никаква екопътека не е - обикновено дере. Нищо еко няма там, дори напротив - ако гледаш боклуците. Няма маркировка и нищо. Въпреки всичко съм доволен да видя някое ново местенце, така че това си беше един час разходка, за който не съжалявам.