Чудих дали да подхвана това разказче по хуморестичен начин или по драматичен начин. Разходката която си спретнахме извади потенциал и за двата жанра на класиката.
Всичко почна по-рано през седмицата със следното: martin> искаш ли да газим в сняг me> не :D martin> да се качим над Благоевград до Картала с кола, от там стигаме първия ден до х. Македония. Спим и на втория ден се качваме за 2 часа до връх голям Мечи връх. Мартин отдавна ме навиваше да мръднем някъде заедно, но все го овъртах, че като знам по какви места ходи - с нас направо ще му е скучно :) Нямаше по-добър план, а пък прогнозите бяха добри. Написах си домашното с топографската карта, свалих малко вектори и предварителните изчисления бяха около 8 км хоризонтала с около 700 метра вертикала. Лежерна разходка в парка, ако нямаше сняг. Ако ли пък имаше утъпкан сняг - супер. Щяхме да правим снежни човеци, да копаем иглута и да пием червено вино с белите мечки. Така че опекохме работата и хванахме пътя. Междувременно групата ни нарастна до две коли. Съботата започна в 6 часа, когато ОТНОВО се опитах да си опека принцеси с изключена печка. Вече забелязвам шаблон в моите разходки - ако объркам сутрешните принцеси, значи ме чака страхотна разходка. Това е като поличба. Събрахме се с Таня и чакахме Мартин и Катя да дойдат с автобуса от Карлово. Рейсът им надхвърли всички очаквания за бавност на транспорт, пристигайки от Карлово до Пловдив за цял час и петнайсет минути. Подозирах че е карал на задна. Но пък и другата кола, която тръгваше от София закъсняла малко, така че се движехме в добра обща синхронизация. След тунела на Ихтиман естествено започнаха Мордорските мъгли. Повечето хора се стряскат като тръгнат по мъгла и едва ли не по един поглед от леглото през прозореца са склонни да прекратят всички планове за деня. В действителност никога не знаеш какво ще е времето в балкана. В един момент може дъжд да те пере, а след 5 минути жарко слънце да те пече. Прогнозите и уеб камерите работят за градовете, но тръгнеш ли нагоре най-добрия времепоказател е магарешкия барометър. Нали го знаете? Ако опашката на магарето се люлее - значи духа вятър, ако опашката е мокра - вали, ако липсва - мъгла. Който си няма магаре... може би не знае какво е времето :) Ядохме пасти на Мурсалево и се събрахме с другата кола. Здрасти, здрасти, а момчетата се оказаха сериозни скиори, та за момент се зачудих къде отиваме. В Благоевград леко се изгубихме, та спрях да ги изчакам по пътя за Картала. Минават 15 минути - няма никой. Звъня на Димо - "Да не стана нещо, бе?" "А, не, бе, спряхме до един магазин за прежди" КВО? Ами... утре е Баба Марта, та който няма мартеници - ще плете! :) Застигнаха ни след малко и за нула време бяхме на ски пистата. Там - фраш. Аз за тоя Картал не бях чувал, но явно е някаква голяма атракция за онзи край на България. Имаха кабинков лифт нагоре... Та пременихме се във вид за маане на крачоли и хванахме нагоре. Колко глупости изписах до тук, а тепърва почваме реалната разходка... Тук-таме се виждаше снежец. Пътеката беше доста утъпкана и си рекох че на раз-два и ще сме горе. Да, ама не :) От бариерата на Национален парк Рила снежецът почна да се превръща в Сняг. Все още пъртината беше добра, та с песен на уста щраках белите склонове и нямах идея в какво ще се насадим след малко. Първата горска отсечка ме спря с известно затъване. Но пък какво толкоз - времето беше топло и ясно, кръвта ми ври и кипи и настроението беше на ниво :) Гледам напудрените баири и си мисля мъдра мисъл. Това нещо снегът... изглажда всякакви върхове и долини, скрива дерета и скали. Изглажда детайлите и е като първа производна на терена. На първата голяма поляна обаче нещата рязко се обърнаха. Снегът си беше утъпкан - ходехме в стари стъпки. Но всяка крачка затъвахме до коляно. Разстояние което обикновено се взимаше за 2 минути, ни костваше 20. Щом Мартин извади снегоходките, значи нещата бяха зле. Останалите бяхме картинка под заглавие "Пате в кълчища". Костваше ми повече сила да се измъквам от снежната прегръдка, от колкото реално да се придвижвам напред. В часовете по физкултура имаше едно упражнение - ходене с високо вдигати колене - нещо такова се случваше в момента. Само че стъпваш и не знаеш колко надолу ще се спреш. Имаше отсечки които се вървяха прилично и точно като се отпуснеш - ХРУССС оказваш се до гъз в сняг. Тези бяха неприятни, но поносими. Истински кофтито момент беше когато 300 метра ги газихме сигурно поне половин час. Това беше още в началото и не ме натовари толкова физически, колкото психически. Крача много, а на практика едвам помръдвам. След 10 минути газене се чувствах както след половин час тичане. А най-смазващото беше че се намирахме още в първите 2 км на пътя от общо 8 и не се знаеше дали този участък въобще ще свърши някога и дали няма да е такова до края. Честно да ви кажа - през главата ми минаха няколко идеи за измяна и предателство :) Сега пиша лесно тези редове, но какво ми беше в главата тогава... да речем че малко си поизгубих чувството за хумор. Слава богу безкрайния оптимизъм на Таня и Катя ме зареждаше, а пък и се движех най-отзад на най-лесното място. На тях отпред им беше много по-терсене! Евала на тия момичета, не знам как успяха да ме изтраят :) Накрая казваха че не съм мрънкал много, ама хич не им вярвам. Мартин се шегуваше че ще издраскам 10 страници в блога да го псувам къде ме е замъкнал... Няма да му доставя това удоволствие :) След около 512 дни ходене излязохме на открито. Получи се интересна комбинация от атмосферни условия. Слънцето жулеше яко, долу над Благоевград беше надвиснал черен облак, а вятъра ни посипваше с едри снежинки. По пътя се бяхме събрали с още няколко групи, с които вървяхме заедно. След безброй почивки стигнахме една лъскава вила, която беше чекпойнт за финалното изкачване. Зад нея измамно близо вече съзирахме крайната цел - хижа Македония. Поговорката гласи - "Когато хижата изглежда на един *** растояние, обикновено се намира на ***** си майна път" :) За това си бихме една финална почивка-парти на верандата на вилата. Заредихме се с кой каквото лакомство извади, вързахме си гащите и направихме последния напън. Изкачването не беше голямо, но гледката назад направо си плачеше за почивка през две минути. Слънцето падаше все по-ниско и лъчите му бръснеха склоновете. Черното към града ставаше все по-черно и обещаваше залез като за картичка! Погледи назад - алпийска гледка бонбон. Погледи напред - уютът на хижата вече съвсем наближаваше. Намирах се на точното място. Бях в нещо като лимбо между двете състояния на духа и тук намерих това за което бях тръгнал. На хижата срещнахме останалите, които бяха дръпнали напред. Мартин яко окопаваше зимния си подслон. Отстрелях последните слънчеви лъчи. Пантаджиите бяха хванали баира да се порадват на тяхната си страст. Входът на хижата беше затрупан от сняг и се влизаше през една огромна разкопана пряспа. Всичко беше идилично. Ние пристигахме последни, но получихме топло посрещане от хижарите и нещата си дойдоха по местата. Разпънахме едни софри и едни черпни и естествено простотията се лееше по-стабилно и от виното! :) Мислех си че съм скапан и уморен като за умирачка, но получих още едно доказателство че всичко е само в главата ми. В момента в който седнах на масата и вече бях като нов човек. Мартин извади страшно плоско шише декорирано с червено-бяла съветска тематика :) Гледам си записките сега и в тях има: Tanq> Оффф тая салата Tanq> Само гледай и ти да не пишеш за нея Макаронената салата! :) Кулинарната изненада от Таня! Как няма да пиша за нея! Салата, салата.. беше си направо основно ястие! Бях си взел една леща, но нещо не ми вървеше и цяла вечер я джваках. Но салатата....! Тя може ли да се опише! Количеството беше достатъчно за вечеря и закуска, а вкусът беше като и пръстите да си оближеш. Още 5-6 такива разходки и като нищо ще стана 200 кила :) Хижа Македония получава електрозахранване от собствен мини-ВЕЦ до колкото разбрах. Може би дебитът на водата не беше постоянен, или се получаваше някакво натоварване при включване на по-сериозен консуматор, но крайния ефект беше че осветлението играеше цяла вечер. От ярка светлина до тази на запалена свещ. Все едно някой си играеше с врътка, в единия край на която имаше надпис "MAX осветление", а в другия - "MAX романтика" :) Към 11 часа окапахме и преместихме джамбурето по леглата. Лигнята се движеше на ниво с вътрешно-заводски тъпизми. Бяхме като отделение в детската градина :) Отдолу си водеха паралелно парти, от което само чух: "Иван най-после спря (да хърка)". Да отбележа че още си бях буден в този момент! :) Мира ме била ръчкала от долния етаж, но принцесите с граховото зърно не са в моя род, и въобще не съм отразил тоя факт :) Долу се вихреше манифактура по плетене на мартеници (наистина били взели прежда! :) ). Това занимание продължи и на сутринта, когато Сашо се опита да опаше цялата хижа в една километрична мартеница :) Ченето на хижарката падна и тя изщрака една карта по снимане на мега-мартеницата :) Сутрините винаги са ми умрели. От една страна еуфорията от прехода и простотията е зад гърба ми. От друга страна ме чака тъпо прибиране. 3 часа газене на сняг, а долу - мизерна калотия и раздяла с приятелите. Направо ми се искаше да поостанем още някой друг ден. Но пък времето беше почнало да се разваля и гъстата мъгла спираше всякакви гледки. Та това малко ни даде зор и си налегнахме парцалите да слезем по-скоро. Програмата по пътя все още беше пълна - затъване, газене, преспи и теглене на майни. По едно време пантаджиите ни настигнаха (бяха тръгнали 2 часа след нас) и ги гледахме със завист. В тоя момент значи бих дал царство за ски :) След още малко кацнахме долу на паркинга и си взехме сбогом с останалите. Черния облак над Благоевград обещаваше голяма драма, но всичко ни се размина. Пече ни слънце и се прибрахме на 15+ градуса. Как да завърша този разказ... Не ми се завършва! Сериозно се изкъртих по пътя. Не толкова физически, колкото психически. Което още повече засили постижението накрая. Компанията беше стабилна - Мартин и Катя, Таня, Мира, Сашо и Тошко. Случихме прекрасно време. И планината беше благосклонна да ме пусне да се върна с толкова положителни впечатления. Може пак да заформим нещо такова... не по-рано от догодина :) А, щях да забравя - честита баба Марта! Оставил съм ви 5 скрити мартенски теми в текста от горе. Който ги намери първи, ще получи усмивка по интернета ;)

View Larger Map Още на паркинга на манастира срещам табелка, която ми казва, че на където и да потегля - все ще стигна до камъка. При условие че ми стигне силата и не издъхна от стръмното. Хванах по изпитаната пътечка зад манастира. Първите двеста метра манастирския Мурджо ми правеше компания. Но като разбра че няма да му давам нищо, се фръцна и се прибра у тях си. Аз започнах с почивките, понеже първите 500 метра ми стопиха лагерите. Гората беше плътна, но тук-таме се откриваше гледка към великанските скали от другата страна на дефилето. Пътечката направи няколко серпентини в гората като през цялото време беше добре маркирана с жълт цвят. По едно време получих бонус маркировка - някой беше посял каменни пирамидки на всеки две крачки. Това продължи още малко, докато не се оказа че драпам вертикално нагоре по баира. Всяка възможност за почивка беше добре оползотворена. Видях жълти минзухари и това си беше извинение вече сериозно да си поема дъх. Покрай този екземпляр бая се въртях и суках. Правех му постановки и прически с тревички. Къде ти минзухари по това време? А се оказа че нагоре има хиляди :) Цели поляни обагрени в жълто, направо да те е страх къде да стъпиш, за да не ги размажеш. Хопала и бях горе! Оказа се че не е чак толкова нагорно. Данните от GPS-а до тук казваха, че съм изминал 1 км за около час, което беше доста по-оптимистично от табелката долу. Денивелацията беше 260 метра, което правеше наклон около 4:1 - сериозна работа! Намирах се в много уютна седловина между две огромни скали. Явно и някой друг беше помислил така, ако съдя по огнището. Определено бих си направил едно бедстване с пържоли тук... На върха на Винишкия камък някой беше курдисал кръст. Но не можах да намеря никакъв начин да стигна до там пеша. Работата си отиваше към алпинизъм за кози, а на мен си ми беше добре да съм жив и без счупени крака :) По табелата долу бях останал с впечатлението че маршрутът описва примка и мога да се върна по друга пътека. Но нещо не можах да намеря слизаща такава. Вместо това видях още малко жълта боя нагоре с табелка за "Връх Попък - погледно място". А, що пък не? Дай да го видим. Качих се над още няколко поляни отрупани с минзухарко-братко. Гледката назад ме радваше на всяка почивка. В по-ясно време от тук може би щеше да се вижда и над Средна Гора. След няколко завоя нещо ми се стори че или не се движа където трябва, или този връх Попък е по-далече от колкото си мислех. Всъщност после като го проверих на картата излезе че съм имал още доста път до там, така че това определено е дестинация, към която може да се върна някой ден. За сега си намерих поредната скала с хубава гледка. Поглед нагоре показваше последни остатъци от снеговете по баирите. Долу в манастира пък бяха сложили пържолите. Като слязах паркинга беше фрашкан от коли. Тук някъде видях от близко останка от снега. За момент се замислих дали да си оставя отпечатъка от обувката вътре. Но си рекох че ще е грехота да унищожа този артефакт :) Повъртях се малко, пък реших да слизам. Бях тръгнал на бързо за една предиобедна разходка. Мястото определено има потенциал за нещо повече. Каних се да слизам по същия път, но от горе успях да видя другата част от маршрута. От новата перспектива ясно си личеше новата непозната пътека надолу. Нямах я на картата, но това си беше бонус - щях да разкрия малко fog of war :) От тук определено беше по-полегато. Пътечката се виеше по-дълго и няколко пъти пресече големи черни пътища. На един такъв се разминахме с група джип-туристи. GPS-а каза че пътеката е дълга около 2 км, които съм взел за 45 минути. Замислих се дали няма да е по-удобно изкачване от тук? Но не, така би се изгубил вертикалния чар на разходката :)

Как да познаеш че те очаква един супер уикенд? Когато видиш нещо, което не се вижда всеки ден! Поне от Стара Загора. Имало полза от жълти кодове за ветрове - да издухат мръсотията от въздуха и да открият 40 км видимост до Раднево и Гълъбово:
В този момент от съвсем обикновена улица в града виждах три ТЕЦ-а на един и същ хоризонт Fast forward с няколко часа напред - кацам в град Шипка и комбинираме 2 коли в 1 - засичаме се с Таня и Мира. Прохода нагоре беше леко побелял, което трябваше да ни говори какво ни чака за нататък. Паркингът на кебапчийниците беше окупиран от снегорини и опесъчители. Колите които слизаха срещу нас от Габрово имаха вид на сибирски танкове. 30 санта сняг на покрива и от предното стъкло е почистена само една амбразура, колкото да се подават две очи :) Айде да пробваме как е тоя сняг с една разходка до паметника. Стълбите бяха много затрупани, но пък задния път за колите изглеждаше разчистен. Дай да пробваме от там. Опа, грешка - разчистен е пътя за Бузлуджа :) Бариерата за паметника е спусната и само педя под нея започва снежната покривка. Ами добре... да видим все пак стълбите!... ...Не можахме да ги видим! Бувално :) Всяка крачка е затъване до коляно, без да уцелиш твърд камък отдолу. Еми добре, и така можем :) Издрапахме до горе за рекордно бавно време. Естествено на откритото ни подхвана як вятър със снеговалеж. За секунди пуснах висулки по миглите. Влязохме в паметника да се скрием малко от халата от вън, пък и който не е идвал - да се нарадва на музея. По-смелите се качиха и на площадката на върха, а аз теглих няколко абсурда и ги изчаках вътре. На слизане се пуснах по гъз надолу. Забавно беше, много бързо слязох, само дето ми влезе сняг в гъза :) Мира пък се пусна пингвинската: Като се изтърколихме до долу дадохме газ към Узана. Асфалта беше разчистен почти до самата хижа, без последните 300 метра до нея. На предпоследния завой имаше опашка от 2-3 коли, където си изчакахме реда, за да закъсаме и ние. Ми добре, мятаме веригите и за 10 минути сме горе. Да отбележа майстора по веригите: Планът беше да хапнем лекичко на обяд (2 следобед все още се води обяд, нали?) и да мръднем до връх Исполин. Оказа се че нагоре никой не е ходил и ни чака девствен сняг дълбок до коляно. По баира правех две крачки напред и се хлъзгах една назад. Стигнахме до някъде, но времето много взе да напредва, а и пресния сняг ни изсмукваше силите. Споменах ли мъглата и вятъра? :) Програмата беше пълна! Малко преди да решим да бием mission abort-а времето се откри и ни даде една готина гледка към Мазалат. И до там за днес - обратно в хижата на ядене и пиене. Там пък се случи нещо, от което ми падна ченето. Хижарката направи официално посрещане на групите, облечена в народна носия черпи ни хляб и сол и дръпна реч за живота. Такова нещо до сега не бях виждал! Остатъка от вечерта ще си остане само за присъстващите там :) Няма да ви разправям как най-добрия начин да вземеш телефона на момиче е да го залееш с вино :) Тези неща ще си останат за присъствалите в строя. Заранта ядохме супер вкусни банички - местно производство. Планът за деня се оформи с втори дубъл към връх Исполин. На теория сега би трябвало да ни е по-лесно с пъртината, която бяхме издълбали предната нощ. Така си и беше. Видяхме и доста следи от животни, които ги нямаше снощи. Над нас виеше кръгчета една гарга и си грачихме отвреме-навреме. Мъглата я нямаше и дори тук-таме се откриваше синьо небе. Видяхме върха, който ни се стори на една педя от мястото, до което стигнахме предната нощ. Цялата пътека до върха бих си я разделил условно на три части.

• Първата част е излизането от пътя през гората до кошарите. Завет, топло, взима се височина, във врата влиза сняг от бутнати клонки. Тук някъде се сетих за песента на Хиподил - "Боли ме гъза" и как хубаво би се римувала със "Сняг във врата"! До тук стигнахме предната вечер.
• Втората част започва от подножието на върха и се ходи на открито по западния му склон. Тук започна да вали лек сняг, но истинския вятър излезе в третата част.
• Третата част е билото между двата баира. Вятъра шиба здраво, но това е и хубаво нещо - снегът не може да се задържи и преспи почти няма :) Ходенето без затъване е като песен и за 10 минути сме на финала.

Гледката от върха при хубаво време може би ще е яка. Ние имахме това: Нагледахме му се за 2 минути и свирихме обратен завой. Надолу беше лесно. Един скиор се хлъзна покрай нас и ме накара да му завидя за момент. Нататък пресрещнахме няколко орди младежи и не толкова младежи тръгнали нагоре. Колко има още? А, пет минути бе! Слизането беше кратко, след което скочихме по колите и сложихме край на прекрасния уикенд. Доста се поразглобих и тая вечер ще спа като къпан. Утре може да измисля по-готино заключение на историята :)

Извадих от ръкава едно място, където отдавна се канех да ида - Устинския водопад. Написах си домашното по него и разбрах че той е леко своенравен водопад, появяващ се само в определени сезони. Обикновено - април-май с топенето на снеговете. Въпреки големия шанс да няма водопад, тръгнах поне да направя едно разузнаване.
Пътя Пловдив - Устина се взима бързо. Там трябваше да намеря площад с чешма в горния край на селото, от където да тръгна. Малко се забатачих, понеже всички села в полите на Родопите имат един основен бъг - криви, тесни улички, водещи наникъде. Но след малко кацнах на чекпойнта и хванах по пътеката нагоре. Не виждах маркировки, а знаех че маршрута е добре маркиран. Попаднах на една бабка, хранеща котките на улицата и тя ми рече че това било пътя нагоре. Пътеката се движеше по брега на един ручей и аз си мислех че в края на ручея ще се намира водопада. Не беше този ручей и това въобще не беше правилната пътека :) След малко почна да се появява снежец в сенчестите дерета, а водните пръски по брега бяха замръзнали и образуваха причудливи форми. А времето беше съвсем топло, може би над 15 градуса. Първото доста заледено мини-водопадче. Ледени айсберги плаващи по реката. След малко пътеката свърши задънено. Използвах жокер "обади се на приятел, който знае пътя" и ми станаха ясни две неща. Правилната пътека не се движи долу в дерето. И е добре маркирана и няма начин да се обърка. Връщах се обратно към изходната точка да пробвам в друга посока. Но по средата видях една пътечка хващаща в страни и рекох да подхвана по нея. Знаех че някъде наоколо трябва да пресека правилния маршрут и може би нямаше нужда да се оттеглям чак до началото. Според домашното, което си написах в района се е намирала голяма крепост на император Юстиниан. Забелязвате ли лека прилика на имената? :) Устина - Юстиниан. Та наоколо имаше много следи от руини. Каменни пътища, подкрепени със зидове пътеки, купчини правилно изсечени павета... Черешката на тортата беше една кръгла каменна кула, вкопана в земята. Зидарията и камъните седяха като излезли от картина със заглавие "Древно и вечно". Ще ви спестя снимката - българина си е българин, и може да направи бунище на най-невероятни места... Започнах да взимам височина и се движех по някакви издълбани от вода сипеи. Изпотих няколко води, но всяка почивка ми носеше величествена гледка надолу. След малко обаче попаднах на най-радосната гледка :) Бях нацелил официозната пътека. Тя се движеше далеч по-леко нагоре. Тук-таме имаше пейки с кошове за боклук. Отстрани имах няколко сухи дерета. Всичко беше толкова безводно че си казах че вероятно даже и няма да разбера къде е водопада. Е, всеки може да снима водопади, но ние можем да снимаме и сухопади :) Оказа се че много много греша. След пет минути пресяках един лед и пред мен се откри величествен... ледопад! Водопадът беше замръзнал. Яко! Точно под него има маса с пейки и огнище. Малко по-назад имаше разклонение за някакъв параклис, който се показваше кацнал на един баир в ляво. Имах мерак да се кача и да потърся панорами, но в същия момент Сашо ми звънна. Трябваше да направим една организация за другия евент за деня. Той щеше да ме отведе на съвсем различна планина, но това е вече друга история :)

Голяма година беше, наситена с приятни емоции и покорени върхове във всяка област на живота. Толкова много вълнения имаше, че чак ме е срам да направя списък. Един списък предполага че мога да ги степенувам по по-по-най, а действителността е че всичките спомени и постижения са ми скъпи.
Все пак самохвалството трябва да почне от някъде, та ето - пробягах 2 километра! Преди години в средното училище покривахме нормативи по физическо и бягането на 600 метра го завършвах пълзейки и повръщайки. А ето, тази година си поставих за цел да излизам поне 2 пъти седмично и малко по малко всеки днешен абсолютен лимит се превръщаше в утрешния норматив. Започнах да си готвя супички. До скоро за мен кухнята беше *тера инкогнита*, а вече кълцам зеленчуци и слагам тенджерата на котлона. Не се получава нещо кой знае какво, но удовлетворението от това да хвърлиш малко труд в храната си е голямо. Позавъртях се покрай климатика в квартирата и му направих онлайн дистанционно с жив видео поток и дистанционно за андроид с Bluetooth. Видео с демонстрация и глупости - тук. През цялата година направихме няколко пътувания с приятели, всяко от които лесно може да се опише с "беше уникално - закриваме годината!" :) Оженихме половината фирма - Диди и Митко, Гери и Павел. След това Невена я напънаха пророчески сънища и за моята сватба, но за целта първо трябва да се появят кандидатки :) Юни месец с Димо направихме 5-дневна екскурзия до Рим. За първи път летях и останах очарован. Много впечатления ми останаха и сега като гледам дори съм изписал 6 поста в блога :) Най-после си взех нормална раница. Онзи ден скъсах и първите си нормални обувки, но съм им навъртял над 200 км, така че - доволен съм. Взех си също и още доста благи неща, но няма да правя инвентарен списък сега :) Август и септември се направиха доста къмпинги, къде с нощни разходки, къде с други интересни благини. Дръпнахме една разходка до Мальовица и една покъртителна 30-километрова обиколка на Балкана. След това се бях приготвил да закривам годината, но съвсем скоро се откриха планове за разходка около Широка Поляна. Имаше фото-оргазми, а разходката с уазка до Орлово Око си беше приключение! Последните седмици от годината бяха мъгливи и дъждовни и това ми развали плановете за наблюдение на големите метеорни потоци есента. За сметка на това Геминидите ме изненадаха с идеални условия за наблюдение и снимки и резултатите надминаха очакванията ми. Измежду 10-те хиляди изщракани кадъра ми е трудно да избера десетина снимки които са били голяма емоция за мен, но да пробвам. Това не са катакомбите в Рим или някой музей на Холокоста. Това е част от българската история и близко минало. Никой не трябва да забравя клането в Батак. Трявна и къщите-музеи Балканът смръщва вежди над Аневското кале Тук имаше няколко дни надхитряне с дъжда и игра на гоненица, която завърши с красиви гледки към Пловдив Толкова търсех макове, а те всичките се били скрили до Червената църква в Перущица Тази година доста пъти ходихме до Сливодолското падало, всеки път имаше нови емоции. Памучни облачета над язовир Пясъчник Селфи на Колизеума, където ни чука гръмотевична буря със светкавици, сипещи се на броени метри от нас Още селфита на Копринка, докато гръмотевиците се изсипват зад гърба ни Част от двудневния пешеходен мазохизъм в Балкана Първия допир с Рила, който ме очарова с много неща: циркусните долини, лазенето по морените, напомпаните от налягането кроасани :) Безценното чувство да се събудиш с тази гледка! Язовир Широка Поляна. Първия сняг за сезона се случи отново до Мальовица, където го комбинирахме с отровно-горещи минерални извори :) Леко инцидентна разходка над язовир Въча ме хвана с перфектното време на Бековите скали. Една лятна буря напълни с електричество Стара Загора